Няма защо да ви лъжа и въвеждам в някакво заблуждение, затова ще ви го кажа направо – аз съм един истински добър писател, но вие така и така ще се убедите в това. Поради моя голям талант съм и често търсен от всякакви медии и издателства, които вечно ме молят да напиша нещо и да ги спася от ужасяващите празнини в изданията им. Понякога запълвам цял половин вестник - само аз и моите измишльотини. И обикновено дори не ми се налага да се напрягам особено, защото на днешните медии, чесно казано, не им трябва нищо кой знае колко изтънчено. Някоя пиперлива квартална историйка с плитка фабула за сутрешното кафе, или пък тъпоумна смешка с изненадващо очакван край.

Веднъж обаче – май че беше сряда – наистина бях затруднен. Получих писмо – съвсем обикновено, на хартия – от редакцията на многотиражен столичен вестник, с което ме молиха да им напиша кратък разказ за Доброто. Да, беше изписано с главна буква и първото нещо, което ми мина през главата беше струйка горещ летен въздух, спарен и вонящ на орхидеите от съседната тераса. А второто: „Ха, нима има още хора, които дръзват да пишат с главна буква каквото и да било?!” Както и да е. Приех го за печатна грешка.

Захванах се, малко неохотно, но с нагласата за фасулска работа. Доброто. Това понятие така или иначе е толкова мъгляво и неясно, толкова трудно за разпознаване, че каквото и да напиша, ще е все тая. Хората ще ми повярват – заради големия ми талант на разказвач – а вестникът ще прикрие частицата си творческа голота с моите изкусно наредени една след друга думи. Поседях още няколко мига на слънчевата тераса, след което се шмугнах в стаята и взех една голяма тетрадка от рафта в дясно от мен. Откъснах голям кариран лист, прещраках химикалката няколко пъти в такта на летен диско хит и седнах на бюрото под рафта, готов да творя: „Фасулска работа!”

И така: „В малкия град, в който съм роден, живееше един странник. Той наистина живееше в града, защото градът бе неговият дом – градския площад бе неговият хол, а олющените дървени пейки – неговата спалня. С дълга бяла брада и вечния чадър в ръка, дядо Георги бе най-щастливият човек в града. Нямаше си пощенски адрес, но се радваше на гости по цял ден. Някои намръщени, други ухилени до уши – за него бе все едно. Минаваха покрай него, безмислено  забързани нанякъде, а той приветливо поздравяваше с „Добър ден!” всеки от тях, без да си позволи да пренебрегне никого. Някои му се радваха и отвръщаха на поздрава, други го подиграваха и псуваха, ала той не сваляше усмивката от лицето си и продължаваше да разпръсква добрина около себе си, напълно безплатно. Много от гражданите на този малък град започнаха да вярват, че дядо Георги носи късмет и съзнателно се стараеха да го срещат колкото се може по-често, та да получат своята доза щастие...”

Рязко спрях хода на химикалката по белия лист. Усетих, че ми става тъжно. Трябваше да напиша разказ за Доброто, а самият аз се натъжих от написаното до момента. Стана ми тъжно за стареца, скитащ по цял ден из улиците на малкия град, подаряващ усмивки на непознатите без да иска нищичко в замяна. Стана ми тъжно и за хората, просещи щастие от един побелял бездомник с огромна брада и чадърче в ръка, който едва ли някога бе разчитал на просия. Всички те – и дядо Георги и минувачите – извършваха по своему нещо добро, но добрините им се блъскаха в нажежения въздух и една в друга, и се разпадаха на малки парещи частици тъга.

Смачках изписания лист и го захвърлих яростно в неопределена посока зад себе си. „Корав фасул ще се окаже тая работа”, казах си и опитах да наподобя саркастична усмивка, но бързо прецених, че не ми се е получила. Поради липса на публика, все пак я задържах известно време на лицето си. Вдишах няколко пъти дълбоко, прокашлях се като че ли ми предстои важна реч, и откъснах още един лист от тетрадката. Започнах отново да пиша:

Написах някаква история за едно бедно, отрудено и почтено семейство, което – не щеш ли (що пък да не щеш?!) – спечелило шестица от тотото – един милион. Радостта била голяма. Всички съседи се стичали в дома на късметлиите, за да ги поздравят – кой искрено, кой от лицемерие, кой със задни мисли. Радостта и завистта общо взето успели да си поделят пространството така, че да могат да се търпят взаимно, че дори да са си взаимоизгодни. Плановете за разумно и полезно изхарчване на парите вече отдавна били направени до най-малките детайли, когато една сутрин телефонът в щастливия дом иззвънял и новоизлюпените милионери научили ужасната новина, че малката дъщеричка на близко приятелско семейство има рядка болест на дихателните пътища и се нуждае спешно от животоспасяваща операция в чужбина – на стойност точно един милион! Младото и отскоро богато семейство не помислило и за миг, а веднага обещало цялото си новосъстояние за здравето на детето. „Не знам как да ти се отплатя, приятел, наистина не знам – пелтечел в полусвяст онемелият от щастие и неловкост баща – за такова голямо добро няма адекватна цена на този свят...” „Знам, че и ти би направил същото за мен, това ми стига”, успокоявал вече бившият милионер своя приятел. Момиченцето се оправило и заживяло нормален детски живот, а неговият спасител го гледал как расте и се чувствал по-щастлив и доволен от себе си откогато и да било. Краят на тази история сам се изплъзна изпод химикалката ми, без всякакво чувство на контрол от моя страна. Сякаш някой друг бе хванал ръката ми и пишеше вместо мен. А той – краят – беше такъв: само след няколко месеца детето на бившият милионер и благодетел заболяло от същата рядка болест, но единственото, с което разполагал този път, били искрените приятелски клетви, че „ако имах един милион, нямаше да се замислия дали да ти ги дам”.

Ядосах се. Смачках и този лист и го хвърлих още по-яростно, този път към една разсеяно прелитаща пред мен муха. Размина ѝ се на косъм. Мислено я напсувах. Станах, обиколих стаята няколко пъти, след което седнах и написах:

„Уважаема редакция,

Съжалявам, че трябва да Ви споделя това, но няма да мога да напиша разказа за Доброто, за който ме помолихте. Установих, че то – Доброто – просто не може да диша нашия въздух. За него не трябва да се пише, нито да то се „прави”. То просто е. То е създадено да съществува единствено в нашето съзнание – като дребничко комарче, което жужи в ухото ни, щипе едва доловимо вътрешната страна на кожата ни и ни кара да усещаме вълнуващия трепет на живота. То – Доброто – е волно и свободно само и единствено там. И пак там - толкова огромно, че е способно да ни изпълни целите. И пак там - толкова миниатюрно, че е възможно никога да не разберем за съществуването му. Но когато бъде пуснато навън – когато решим да „правим добро” или да го запечатаме върху лист хартия – то се свива, спаружва се, изсъхва и грозно се сбръчква. Доброто е по-леко от въздуха и - попаднало в прегръдката му - се взривява на милион пулсиращи частици. И колкото повече загребем от тях, колкото повече пълним дробовете си с отломки от Доброто – толкова по-неистово желае то отново своята цялост и търси начини да се събере с останалите си частици. Да се върне отново там, където е чисто и непокътнато. Недокоснато от страха, суетата, завистта, гордостта, пошлостта, страстта. Или – ако щете – тлеността. И най-важното - Доброто, там в чистия си вид, в недрата на нашето съзнание, е еднозначно и не би могло да бъде друго. Пуснато на свобода и осъзнавайки своята обреченост във винаги двузначния външен човешки свят, самото то се обърква дотоклова, че накрая не може да си спомни собственото си име и призвание. Накрая се обръща само срещу себе си и се оглозгва до кости. Превръща се в една обикновена претенция, в нещо изписано с мастило и забутано на някой рафт в огромна библиотека да събира вековен прах. Превръщайки се в прах. Но какво съм тръгнал да Ви обяснявам аз за Доброто, нещастници такива. Искате да Ви кажа какво е Доброто? Ето какво ще Ви кажа вместо това: Майната Ви!”