Беше мрачен ноемврийски ден. Толкова мрачен сякаш идваше края на света. А то си беше истина, но не за всички. Погледнах сивото небе, сивите сгради, сивите хора край мен и продължих да ходя по тротоара. Спазвай правилото от детските си години. Стъпвах през плочка, като се стараех кракът ми да не излиза от нея.
Цялото тяло ме болеше и всяко движение бе с огромни усилия. Отново се връщах от поредната терапия в болницата. Не знам, какво ми вливаха, но явно беше мощен депресант. А може би не лекарства, а мислите ми го правеха такъв.
В дни, като този ме спасяваше единствено четенето. Знаех обаче, че в къщи съм прочел всичко и реших да вляза в една книжарница.
Отворих вратата и вътре имаше само едно момиче в далечния край, зачетено в някаква книга. За мен книжарниците са, като аптеки на алхимици. По рафтовете са наредени стъкленици с екстракти от мислите на много хора.
Гледах книгите, но повечето ги бях чел. Така обикаляйки стигнах до момичето.На рафта зад него имаше сборник приказки, който о ...