Едно дълго отлагано... Сбогом

   Беше мрачен ноемврийски ден. Толкова мрачен сякаш идваше края на света. А то си беше истина, но не за всички. Погледнах сивото небе, сивите сгради, сивите хора край мен и продължих да ходя по тротоара. Спазвай правилото от детските си години. Стъпвах през плочка, като се стараех кракът ми да не излиза от нея.

Цялото тяло ме болеше и всяко движение бе с огромни усилия. Отново се връщах от поредната терапия в болницата. Не знам, какво ми вливаха, но явно беше мощен депресант. А може би не лекарства, а мислите ми го правеха такъв.

В дни, като този ме спасяваше единствено четенето. Знаех обаче, че в къщи съм прочел всичко и реших да вляза в една книжарница.

Отворих вратата и вътре имаше само едно момиче в далечния край, зачетено в някаква книга. За мен книжарниците са, като аптеки на алхимици. По рафтовете са наредени стъкленици с екстракти от мислите на много хора.

Гледах книгите, но повечето ги бях чел. Така обикаляйки стигнах до момичето.На рафта зад него имаше сборник приказки, който отдавна исках да си го купя. Но тя ми пречеше да стигна до тях. Беше се зачела и не виждаше нищо край себе си. Четеше същата книга, която исках и аз да си взема. Постоях, постоях и накрая и казах:

- Извинете мога ли да взема, тази книга зад вас.

Вдигна глава и ме погледна, но сякаш идваше от друг свят. А очите и бяха много красиви. Тя цялата бе много красива и нежна.

- Да, разбира се.

Взех си книгата. И момичето ми каза:

- Явно имаме еднакъв избор на книги.

Усмихна се и сякаш лицето и грейна.

- Много отдавна го търся този сборник.

- И аз... Затова се зачетох така в него.- каза тя

Поговорихме, отидохме да платим на касата и заедно излязохме.

- Да отидем в някое кафе?-я запитах.

- Защо не.

Така започна нещо, за което никога не бях мечтал. Виждахме се всеки ден или ако бяхме заети, по цели нощи си говорехме по телефона. Бяхме щастливи, сякаш живеехме в Рая. Но гадината в мен се хранеше от това щастие. Опитвах се да прикривам болката, обаче един ден не успях. Още, като ме видя и попита:

- Какво ти е... Какво има?

Чувствах се слаб и ѝ разказах всичко. През цялото време тя мълча гледайки надолу. Когато свърших, вдигна очи и ме погледна. В очите и нямаше сълзи, а горяха, като огньове.

- Ще се преборим с тая гад... Заедно ще се преборим!!!

Погалих я по главата и тогава разбрах, колко ме обича.

- Бог е с нас! Аз ще го моля... ще говоря с Него... Той е в мен... Вярвай ми!

- Вярвам момичето ми, много ти вярвам... и всичко ще бъде наред.

Дните минаваха и сякаш нищо различно не се беше случило с нас. Имаше нощи, в които се смеехме до сълзи, нощи и дни, когато се любехме, сякаш беше за първи път след дълга раздяла, но часовникът доближаваше стрелките си до онази червената, когато щеше да зазвънти и да ни събуди от тоя сън.

Да дойде времето. Преди малко и помахах от прозореца на болничната стая, а тя стоеше свита в студа и не искаше да тръгне. Най- накрая с бавна походка и наведена глава тръгна и я загубих от погледа си сред дърветата на улицата.

Сега с мъка пиша това на телефона си, а нямам сили и буквите се размиват...

Може би ми остават часове или няколко дни...

Прочетох отново заглавието, може би трябва да е....

Здравей, аз винаги ще бъда с теб...

Край

Ти винаги ще бъдеш с мен

Горещ августовски ден. Дори и птиците се бяха скрили мълчаливи в клоните на дърветата. Пръскачките монотонно издаваха съскащия си звук. Над капките излизащи от тях се беше образувала дъга.

- Хей, мъниче не се върти под водата! И спри да размахваш тоя меч!

Детето я погледна усмихнато.

Тя седна на люлката под големия кестен. Сянката му я понесе в спомените, докато бавно се люлееше.

Бяха минали вече десет години, откакто го чу за последен път. Гласът му по телефона бе много тих и говореше накъсано. Можа само да разбере:

- Аз винаги ще бъда с теб...

Бяха го намерили мъртъв на дивана, докато ѝ е писал писмо. Една жена и позвъни, да я пита, къде живее, за да и го изпрати. Първият път, когато го прочете, стоеше загледана в една точка и дори не заплака. Знаеше, че той е при Бог и там е щастлив.

С годините листът се беше протрил и пожълтял. Сега, когато го отвори отново, го зачете.

"Здравей, мъничко мое. Не знам, колко има още, но ме боли, страшно силно боли. Нищо, тя болката се търпи, защото те обичам.

Направих, каквото можах... Сега ти продължи напред.

Искаше да ми направиш подарък. Знаеш ли... когато имаш детенце го кръсти на мен. А дърветата, които посади ще пораснат и ще имаш хубава сянка в двора.

Цветята, които ти пратих и те са многогодишни, тъй че ще им се радваш.

Обичам те, мъничко човече!!!

Дори и да ме няма с тях аз ще бъда винаги с теб.

Запомни... "

На листа нямаше нищо друго освен няколко изсъхнали капки. Този път по бузите и се стичаха сълзи. Искаше да плаче и да извика с глас "Обичам тее... Ти винаги си тук, Любов моя...!"

Видя, как малкият падна и после се изправи с нацупена муцунка готов да заплаче.

Стана и отиде до него.

- Любо, защо детенцето ми не слушаш!

Прегърна го и прошепна.

- Ти винаги ще бъдеш с мен...

- Да мамо.. Винаги.

Край

Белегът

Вълните, плавно се разливаха една след друга на пясъка, оставяйки тъмни петна. Бяха легнали до самото море. И двамата лежаха по гръб, загледани в небето. Тя се обърна към него и леко прокара пръст по белия белег на гърдите му.

Сякаш ток премина по цялото му тяло. Изгаряща, пронизваща болка вътре в него. Там зад гръдната кост. Там, където е сърцето. Може би провокирана от мозъка... Или от чувствата...

Скочи и бавно нагази във вълните.

Няколко години не бе излизал с никого и никъде. Няколко от тях прекара в болници, по операционни, в рехабилитационни центрове и накрая в последния се запозна с нея. Странно момиче, твърде интелигентно и чувствително за медицински работник. Твърде красиво и най-вече много добра. Носеща в себе си състрадание към всеки.

Водата беше топла и след всяка крачка се изкачваше все по-нагоре по тялото му. И спомените нахлуха.

Нощта... Искрящото от дъжда шосе... Заслепяващите фарове... Последният и вик... "Внимавай!... Ударът... Летящите парчета стъкло... Кръвта... И после тишина и мрак...

Събуди се след месец. Лекарите го държаха в медикаментозна кома, правейки камара от операции.

Отвори очи и всичко искреше в бяло. През щорите, проникваха ивици светлина.

- Ооо, Спящият Красавец се събуди!

Лекарят стоеше усмихнат до него.

- Къде съм? - устните му бяха изсъхнали и трудно говореше.

- Спокойно! Не си в Рая.

- А Надежда, къде е ?

Настана тягостна тишина.

- Къде е ... Надя...

- Малко трудно ми е да кажа...

- Къде еее.

- Успокой се! Надя, просто я няма, но е и тук.

- Как така, какви са тези глупости!

- Нали помниш катастрофата?

- Да.

- Ами, Надежда умря и понеже и ти умираше от раната в гърдите ти. Присадихме нейното сърце на теб. Излезе голям късметлия, защото имахте с нея тъканна съвместимост. До сега всичко върви добре.

- А тя, къде е?!

- Нали това ти казвам. Част от нея е в гърдите ти. Сърцето и е в теб.

... Водата достигна до устните му и той заплува. Бавно движейки ръцете и краката си. Обичаше я, толкова обичаше своето Наде. Надеждата за новия му живот, но я нямаше... Всъщност беше тук и пулсираше в гърдите му... А сега, бе с друга жена, но и нея обичаше. Сега тя стана Надеждата за втория му живот.

Обърна и заплува към брега. Излезе от водата. Изтръска се и се надвеси над нея. Целуна я по главата и почти беззвучно каза.

- И теб те обичам!

А морският бриз грабна думите му, понесе ги над вълните и ги разпиля по тях.

Остана само белегът на гърдите, едно пулсиращо сърце и една любов.

Край

Букетчето

Стоеше с празен поглед пред олющеното огледало. Машинално се бършеше с кърпа. После видя пред себе си, някаква размазана гротеска. Сякаш лицето му бе от восък, обгорено с горелка. Гримът стоеше разтекъл на петна.

В главата му се въртяха кадри от "Светлините на рампата"... Даа, не беше Чаплин, нямаше и тази публика на бенефиса си. Просто една циркова арена, полупразна с няколко натискащи се в тъмното младежи и полузаспали старци, дошли от уважение към възрастта му. Всичко с което завършваше живота му се събираше под прашния купол. А в "гримьорната" бе той и гадината растяща в главата му. Малкото-голямо нещо, убиващо го, защото му искаше мозъка. Да се храни от него и да расте. Да расте разкривено и уродливо,като някаква извънземна твар... А колко болеше, колко трудно мислеше и забравяше почти всичко.

Някой почука на вратата.

-Да.

На прага стоеше Еми. Мъничкото детенце, което чистеше арената и клетките на животните.

- Ооо Еми, по какъв случай ме посещаваш? Ако искаш да изчистиш, аз ей сегичка съм готов.

Тя пристъпваше неловко с наведена глава и ръце зад гърба.

- Не Буо... дойдох да те поздравя за чудесното представление. Както винаги беше Велик.

- Виж мъничкото ми, трябва по-малко да се подиграваш с възрастните.

-Не, не, никога не бих се подиграла с теб.Ти наистина си Велик.

Тя извади зад гърба си едно букетче от глухарчета.

- За теб са...

Остана учуден и не вярваше на очите си. Никога не бе получавал нещо толкова красиво.

- Детенце... Ама... За мене ли... Наистина ще ми се пръсне сърцето от вълнение. Благодаря ти... Благодаря ти малката ми Пепеляшка. Много ме разчувства.

Тя пристъпи и му подаде букетчето.

- Набрах ги от полянката до цирка... Има много... Ама тия са най-хубавите. Избирах ги за теб.

-Виждам, че са най-хубавите.

Очите му се изпълниха със сълзи. Пое го и се усмихна.

- Ми то, твоите цветя светят. Виж.

Изгаси крушката над огледалото и наистина букетчето светеше. После пак запали лампата.

- Видя ли.

Еми се засмя.

- Правиш някакъв фокус. Знам те.

- Никакъв фокус. Виж пак.- и отново загаси, а глухарчетата светеха в жълта светлина.

Еми стоеше с отворена уста и не вярваше. А той наистина правеше фокус, който отдавна знаеше, с фенерче в ръкава си.

- Аз...Като ги брах не светеха...

- Да ама си им пуснала вътре от светлинката в душата си и сега светят... Айде, аз ще ставам и да те оставя да почистиш, че да се прибереш във фургона да спиш.

Стана и си облече протрития шлифер. После тръгна към дома. Ако там, където живееше, може да се нарече дом.

Стигна до порутената сграда и отключи с огромния ключ вратата. Тя изскърца. Вътре миришеше на мухъл.

Седна на леглото, до което имаше малка масичка с две чаши и бутилка. Сложи глухарчетата в едната чаша, а в другата си наля ром от прашната бутилка. Мислеше си за Еми, много искаше да и помогне. Да и даде това, което има, за да се махне от тоя прокапан цирк. Но какво ли имаше... Няколко златни накита останали от времето, когато работеше при един златар и му вършеше почти цялата робата, а той му даваше да събира златния прах, оставаш след изрязването на накитите. Него го стопяваше и бе направил пръстени и колиета. Много красиви и ефирни. Може би поне на първа ръка щяха да и дадат някакъв старт.

Неее, гадината в главата му отново бушуваше...А толкова болеше...Толкова...

Стана и откъсна един лист от тетрадката и започна да пише. Пред очите му всичко се размъгляваше.

" Завещавам всички накити, които имам на Еми..." Не знаеше другите и имена. Нито фамилия, нито презиме. После продължи- " момичето, което чисти цирка. Това, което пиша е в пълно съзнание и ориентация за време."

Пак... този път бе някак различно, болката беше, като стопена лава, която потича в мозъка...

Изпъшка и падна в леглото. Два три пъти пое въздух и главата му клюмна.

Мъждивата крушка изведнъж изгърмя и в стаята настана мрак.

Светеше само букетчето с меката си жълта светлина.

Клоунът беше усмихнат...

Река в пустинята

Уморен съм… Толкова съм уморен. Не помня, от кога се движа.Седмици ли, месеци, години… Усещам сякаш животът ми е това мъчително влачене. Преди време умря и конят ми, в пълно изтощение. Помня очите му. Големите кафяви очи с малката капка сълза в края, която се изпари за минута. Той се прощаваше с мен, защото бях единственото същество, което го обичаше истински.

Последва, вече самотното пълзене. Сега и аз съм паднал в пясъка, а той ме изгаря. Събрах последни сили и се изправих загледан в бялото слънце.То изгаряше очите ми. Исках да изкрещя, но от устата ми излязоха само хриптящи звуци:

- Господи, помогни ми!!!

Паднах отново в пясъка. Така и съм загубил съзнание. Едва на другата утрин с мъка се изправих седнал…И до мен се появи малко тъмно петно в белия пясък. То започна да нараства и нараства. Стана малка локвичка, а после и тънко поточе, което бавно тръгна по пясъка. Не мина много време и изригна гейзер.

Кристална вода се сипеше над мен, като дъжд. Искрящ дъжд, който слънцето превърна в дъга.… И потече река. Река в пустинята. След това реката тръгна надолу и пясъка не я погълна. Тя течеше бързо, образувайки вълнички и малки водовъртежи.

Наведох се и пих…Никога не бях вкусвал нещо толкова прекрасно. Водата носеше в себе си и сладост, и хладина и живот.

Пиех на малки глътки, защото не знаех, дали няма да се задавя, след като толкова време не бях пил.

Останах много дни край реката. Полека лека, в пясъка поникнаха малки цветенца.Бяха много прелестни и нежни. Сякаш в мъртвата плът на пустинята имаше, толкова много красив живот. Само му трябваше Божият дар.

Един ден реших да тръгна по пътя на реката. А тя беше, като цветен гирлянд сред пустошта. По брега и имаше зелена трева, цветя, а от някъде се бяха появили и пеперуди. Имаше много животни дошли да се спасят от смърт.

Вървях дълго, н в далечината чух шум. Много човешки гласове, превъзбудено говореха и някак имах усещане, че се карат. Доближих и … Какво видях? Огромна тълпа, копаеше дупка по пътя на реката, а тя падаше в нея и изчезваше.

- Хораа, какво правите?!- Извиках аз.

- Решихме да построим язовир, за да ползваме водата за петролните кладенци, но тя някак изчезва! ми каза един от групата.

Застанах и не вярвах… Хората убиха Божия дар, защото бяха решили, че са богове.

Край