РАЗРУХА
                                    -------
   Теодор бе роден за художник. В това се убедиха всички негови близки още от деня, в който се роди. Никой не си спомняше кой постави в ръцете на бъдещия художник четки и бои, но пък всички помнеха деня, в който, на 7 години, изля една кофа с боя на стената и грабна четките. Получи се нещо като абстрактна картина, караща сетивата да настръхнат от мащаба й и от зашеметяващо положените цветове.
       Една циганка на село беше казала на майка му, че ще стане велик. Ясновидка беше, след една година вече караше големите художници да настръхват от завист, а четките и боите му постоянно бяха в ръцете му.
       След всичките хвалби, майка му се усмихваше гордо и започваше да плаче разчувствана. Роднините и близките му се хвалеха с него навсякъде, а баща му – международен шофьор, говореше за него навсякъде по света.
        На 15 вече беше осъзнал всичко, което го вълнува, всичко важно за изкуството и в каква насока да продължи. Много обичаше рисуването, но не беше вманиачен в изкуството. Четейки книги, развиваше идеите си за рисуването и научаваше много нови неща и тенденции. Започвоше вече да разбира, че преди изкуството е семейството, а преди семейството е той. Всички теории и мирогледи на близките му започваха да го дразнят – той бе зрял , за да определи какво може, иска и прави.
       По характер не беше силен. Понякога се оставяше да го контролират и да му дават идеи. Усещаше понякога, че пропада морално, но не се поддаваше лесно на покварата. Както повечето творци и той бе суетен – вярваше, че е велик, но не с това, което рисува, а със заряда на изкуството, който носеше и който никой не разбираше.
       Правеше невероятни изложби, които караха хората да ахват, и професионалистите да завиждат тайно. Учителите му се гордееха с таланта му, който смогаха да доразвива. Но Теодор не разбираше останалите така както себе си. Чувстваше уединение единствено когато беше сам с палитрите и четките си пред бялото платно. Не говореше с почти никого, което се намираше за странно от останалите.
       Веднъж, на поредната му изложба, едит възрастен художник му каза съвсем сериозно:
- Теодор, остави илюзиите и учи! Иначе ще се превърнеш в маниак на рисуването и ще се провалиш. Прави това, което другите правят и ще успееш.
        Наистина за него изкуството беше на първо място, а така забравяше учението и училището изобщо. Опитваше всевъзможни техники и сюжети, рисуваше още по –
 Умело и още по – красиво. Ръката му се движеше ту по – бързо, ту по – бавно, рисувайки изящни фигури и форми. Но вместо да твори, опитваше нови и нови неща, експериментирайки, и се намериха хора, които да кажат, че имало и по – добри млади таланти от него, които не били толково известни.
       Беше вече на 20, когато един известен художник каза, че Теодор спи върхи платното. Тези думи толкова бързо се разпространиха по вестници и телевизии, че славата му нарастна още повече. Това беше чиста завист. Гръмнаха медиите, всички се интересуваха от големия талант. Известни фирми го канеха да им рисува реклами, за което му плащаха солидно. Постоянно го молеха да дава интервюта, като го разпитваха не само за творчеството му, но и за личния му живот. Нямаше какво да им каже тогава – приятелка нямаше, нито пък беше имал до сега сериозна връзка.
      Минаваха годините. Теодор стана знаменитост. Но славата му бе застой. Не онази слава, която коментираше цял свят, а другата, която механично повторяше вече стари сюжети на платното и не показваше нищо ново. Това обаче слабо интересуваше хората, те искаха да видят само някоя негова картина и да му кажат „Много си добър!”, а след това да го потупат по рамото. Завистта около него растеше и не можеше това да се избегне – известните винаги са мразени и обичани.
      Някой бе написал статия, в която смело заявявяше, че Теодор не е художник, защото не се обижда от критиките а по – добрите от него. Това не го интересуваше – беше толкова съсредоточен в изкарването на пари, че въобще не слушаше какво се говори. Правеше много често изложби, на които всичките му картини се купуваха. Имаше по около 30 картини на изложба с 3-4 тематики, а останалите се преповтаряха, за да могат всички да си купят една и съща и да има за всички. Бе разбрал точно какво се харесва на хората и какво искат да си купят.
      Но точно на една такава изложба, Теодор се влюби. Вече въобще беше забравил за критиките и коментарите за него. Девойката също го харесваше и той чувстваше, че е искрена. Казваше се  Александра. Беше руса, със меко кафяви очи и  красива фигура. Излизаха всеки ден заедно и след 2 месеца решиха да се оженят. Обичаха се много.
     Пресата отново гръмна: „…той не е художник, а материалист. Рисува само и единствено за пари, и сега, когато забогатя и се ожени, захвърли четкити и боите…”, „Това е истината, тъжна но реална – известният художник, сдобил се вече с богатство спира кариерата си, защото вече е богат достатъчно и има пари за каквото си пожелае…”
      Двамата живееха в красива къща на 2 етажа. Имаха всичко каквото си пожелаят. Теодор вече не рисуваше и вестниците го бяха забравили. Имаше достатъчно пари в джоба поне за следващите 5 години. Вече се говореше за нови таланти, които го били надминали. Теодор чу това и яростно се впусна отново да рисува. Мислеше, че няма по – велик от него и искаше да го докаже отново. Когато се сещаше за това изтръпваше целият и настръхваше. Дразнеше се от това. Сега завиждаха не те, а той. Признаваше, че са добри, но той бе още повече.
      Започваха вече да изчезват милите думи, които галеха егото му. Самонадеяността му се сломи изведнъж. Талантът не се развиваше, а постепнно някаква зловеща сила му го отнемаше. Рисуваше много. Прекалено много, за да го напусне Александра. Така и направи. Разведоха се. Това не го вълнуваше обаче. Искаше само и единствено да докаже, че е на върха.
      Парите му свършваха, а някакви мършави печалби, които прибираше напоследък не му стигаха да живее охолно. Рисуваше вече насила – искаше пари и слава, но така и не идваха.
       Родителите му бяха починали отдавна, а другите му близки бяха в чужбина. Рисуваше, напъваше се поне, но нищо не ставаше. Понякога го сочеха с пръст и му се подиграваха. Александра не му обръщаше внимание, нито го търсеше. Теодор пропадаше. Парите вече за почти нищо не му стигаха и се затрупа от заеми. Хората настояваха за парите си, но той нямаше откъде да ги спечели. Нищо не изкарваше.
        Остана на хляб и сол. Нямаше пари за дрехи, нито пък да плаща водата и тока. Спря да пуши – нямаше пари и за цигари. Захвърли материалите си. Изхвърли четките, боите, платната, всичко.
         Една сутрин се събуди рано. Стана, обу овехтелия панталон и седна на масата. Усети, че е сам. Огледа се. Нямаше нито телевизор, нито касетофон, нямаше и вестници. Всичко беше продал. Отвори един изгнил шкаф и от него извади студен хляб. Намаза си филия с маргарин и я поръси със сол. Запали свещта на масата и се загледа в вея. Нямаше ток. Съзерцаваше пламъка внимателно. Усети отново, че сам. С лек замах без да иска изгаси свещта и не я запали отново. Усети, че плаче. Искаше да е тъмно и никой да не го види. Някой нахален фотограф можеше да го види и да го снима – си помисли. Но бързо навлезе в реалността и усети аромата на шарена сол. Наяде се. Прибра останалото парче хляб и легна отново. Искаше пак да заспи и за миг да забрави  за всичко…и силно се молеше на Господ да сънува слава – беше чул от ясновидката, че каквото сънуваш – това ти се случва. Но за това явно го беше излъгала…