- Обичам те, Джон!…
- Наричай ме Червеният Демон.
- Наистина те обичам, не знам как го почувствах, за толкова кратко време, но усетих, че сме един за друг…
- Съжалявам, мила моя, трябва да тръгвам. Бизнес.
- Не, моля те, остани още пет минути…
- Не мога.
- Не… не ме забравяй…
- Няма.
Връзката прекъсна и разпаленият чат остана да кръжи само в съзнанието на Джон. Той се отпусна на облегалката на стола си пред компютъра и остана със затворени очи. Още малко. Четвърта тази вечер. Сигурно беше пълнолуние. Жените бяха пощурели. Той отпи от силното кафе и се наслади на сладката умора, загнездена в клепачите му. Защо беше толкова уморен? Нямаше и два часа след полунощ. Той облегна лакти пред клавиатурата и разтри тила си. Студената светлина на монитора, прорязваща тъмата в стаята, очертаваше един слаб и дребен силует на изморен мъж.
Той свали очилата си и ги огледа за момент, защото му се сториха твърде дебели. Очите обаче го засърбяха и той ги разтърка. Прозя се и стана от стола. Имаше нужда от кафе. Без да светва каквото и да е осветление, докато не стигне кухнята, Джон стана от стола, който изкърца толкова протяжно, все едно стенеше от болезнените часове непрестанна тежест. Човекът се затътри и на вратата за момент се обърна. Поклати глава и продължи, потъвайки в чернотата на коридора. Всичко беше толкова тихо и спокойно. В стаята му остана само постоянното бучене на компютъра и един ярък четириъгълник, едва успяващ да придаде неонови форми на предметите в помещението. Някакво досадно свирукане и тракане се чуваше отвъд вратата.
Безлунната нощ тук бе озвучена от вентилатори и харддиск. Но това не продължи дълго. Компютърът изхърка за момент и изръмжа. Сякаш някакво животно се бе разярило под кутията на машината. После всичко се върна както беше и продължи монотонното си бучене.
Джон не спираше да се чувства странно. Връхлетялата го умора. И това, че всичко е някак по-осезаемо тази вечер. За човек, отдаден толкова във виртуалното пространство, си беше обезпокоително. Реалността вече го плашеше.
Започна да чува протяжни цигулки като в треторазряден хорър. Сложи ръка на челото си и пръстите му закриха очите му. Погледна и видя срещу себе си - себе си!!… Стресна се за момент, но после се опомни и се усмихна. Тъпото огледало над мивката.
Момичета ли му размътваха мозъка? Не… Нямаше начин. Беше свикнал да си тръгва от чат пространството, винаги, когато са най-разгорещени и така те оставят с надеждата да го видят някой ден. До тогава му градяха храм на обожанието. Той, разбира се, се чувстваше прекрасно и нямаше угризения. Беше твърде малка пионка в живота и се беше научил да си взима всичко, което му се полага. От интернет. Той никога не чувстваше умора да изучава дълго жертвите на виртуалната си похот. Поставяше ги в свят със негови собствени правила, но им даваше свобода и те си мислеха, че са в свои територии. Беше научил с практиката си много психологически трикове и беше станал изпечен сваляч и майстор на флирта. Но само в чата, разбирасе. Беше загубил смисъла, защо го прави – просто му бе останала фикс идеята да трупа симпатии на безброй разбити сърца. Манията му го отделяше от това, което е. Което е бил. Кеото не е искал да помни и не го интересуваше. Предпочиташе маската на Червения Демон. Интернетът ли бе истинския му дом?…
Джон се сепна. Усети тишината, притискаща слепоочията му и караща кръвта му да бучи. Чуваше собственото си сърце, пулсиращо в ушите си. Не си направи обаче усилие да разбере дали това е нещо ненормално или просто имаше повишено кръвно. Приближи чинийката с чашата към устата си. Точно преди да стигне устните си, той спря. Чуваше неприятното дрънчене на порцелана в ръцете си. Това не можеше да бъде. Ръцете му трепереха. Хвана ръката си. Затвори ръце и издиша. “Луда нощ”.
Той се обърна бавно и се запъти с отмерени крачки към стаята си. Опитваше се да не обръща внимание на сърцебиенето в главата си. Сякаш тъмният коридор беше акустичен затвор на собствения му гръден кош. С всяка стъпка сърцето му забързваше своя ход и заплашваше да избие ребрата му. Реалист малко или много, Джон се почувства уязвим. Въпреки това си вдъхна кураж. На последната стъпка понечи да прекрачи прага на вратата към стаята си. Той замръзна. Сърцебиенето му вече не го биеше в слепоочията. Той се стресна. Обърна се веднага и светна в коридора. Спокоен, че всичко е светло и не толкова подтискащо, той се завъртя отново и…
Писъкът му изпълни апартамента. От това, което видя в стаята си, той излетя назад и се удари силно в стената. Свлече се и загуби фокус. Тялото му бе станало толкова безчувствено, а умът му бе сгърчен в агония.
Това, което видя… това, което видя… Това беше самият той. Седящ на стола пред компютъра и вършещ собствената си работа. Паниката обаче не му даваше сили да избяга. Джон взе да се задушава, защото нов писък набираше сила в гърдите му, но въздухът просто не излизаше. Облегнат до стената, беше твърде зашеметен, за да се изправи. Пред разфокусирания си поглед виждаше себе си – със същите дрехи и поза – и сега това разширяваше очите му. Двойникът, чул вика, се изправи спокойно и се обърна. Забеляза свлечения мъж и се запъти бавно към него. Джон загуби съзнание точно когато фигурата се надвеси над него…
***
… Изведнъж Джон рязко се събуди. Лицето му бе на клавиатурата. Потрепервайки, изпусна въздуха, който не му даваше покой. Изправи глава и видя черния екран на монитора. Не смееше да мигне. Огледа се. Стаята си бе все така тъмна и спокойна. Това не му хареса. Побърза да светне. С облекчение установи, че всички предмети в помещението са неодушевени. Скоро страхът го напусна. Почувства се адски идиотски. Преуморяваше се. Беше най-рационалният човек на света и никога не би се поддал на глупави емоции. Беше го яд на самия него. Не можеше да се залъже, че не бе напълнил гащите. Изправен сновеше из стаята, но нервите му така и не се отпуснаха. Седна накрая и погледна монитора. Не му се беше случвало да заспи пред него. Или отдавна не беше. Погледна замислен нагоре и очите му останаха разширени. Обърна бавно глава към монитора...
Беше го осенила нова шокираща истина. Мониторът не работеше. Компютърът също. Ако беше заспал, нямаше как да е станало от само себе си… Джон пребледня. Надяваше се този път да сънува отново. За съжаление обаче всичко беше болезнено реално. Огледа се в стаята светкавично. Ченето му увисна. Навсякъде имаше следи от неща, които той не беше правил. Въртеше поглед от място на място и едва се сдържаше да не изкрещи. Леглото му бе неоправено. Имаше разпилени дрехи, сякаш нарочно, в ъгъла на стаята. Но най-ужасяващо от всичко бе строшената чаша от кафе до вратата. Джон вече откачаше. Не можеше да повярва. Преди секунда се ругаеше за глупостта си. Сега се молеше за измъкване от това прокълнато място…
… Стените му отесняха. Нямаше нужда да разбира повече. Той просто експлодира и сега правеше огромна крачка към вратата… Но мигом спря. Залитна и едва не се удари в затворената врата. Утихна и се заслуша. От кухнята се носеше свирукане. Само един човек на този свят би могъл да го прави. Краката на Джон се подкосиха. Прималя му и седна на земята. Затътри се обезсилен към ъгъла. Довлече се в края на стаята. Опря гръб в стената и се сви. Треперейки, се хвана за краката. Той зарида и се заклати. Това беше единственото, което можеше да направи…

… Отвори очи. Зениците му бяха разширени. Дишането му бе почти толкова учестено, колкото сърцебиенето. Вцепенен, но жив, той се опита да не изпада в паника. Осъзна, че се намира в леглото си. Реалността, толкова ценна за него, беше единствената му най-съкровена цел. Какво ставаше? Губеше ли си ума? Джон отрезвен премисляше ситуацията. Не знаеше как да подходи. Не искаше да излиза пред себе си глупак отново. Разбира се, страхът беше веригата, която го дърпаше от леглото. Трябваше да напусне топлата постеля и да светне. Отново?
Вдъхна си кураж. Колкото и да му се искаше, вече не можеше да бъде хладнокръвен. Не знаеше колко е часът, знаеше само, че е в стаята си. И е мрак. Непрогледен задушаващ мрак. Той се почувства като малко дете, докато крачеше предпазливо към ключа за лампата. Опита се да си отвлече вниманието. “Обичам те, Джон!…” Вече не знаеше кое е истина. Кое беше сън? Как можеше да бъде сигурен, че сега умът му не го лъжеше. Точно това го държеше в състояние на преддушевен колапс. Знаеше, че това не може да се случва, но здравият му разум му шепнеше друго. Зловещата картинка, която се опитваше да подтисне, нахлуваше в главата му, опитвайки се да я замени с нещо по-успокоително. Ужасното бе, че друга такава картина го заслепяваше мигновено. Здравият му разум сега бе нещо, на което трудно можеше да се довери. Щракването на ключа включи лампата и стаята се освети. Опита се отново да си вдъхне сили. „Било е сън, просто сън”. Заслуша се внимателно и слухът му долови неща, които досега не бе чувал или не им бе обръщал особено внимание. „Това не се случва. Преуморяваш се”.
Той преглътна сухо. Болен ли беше? Може би имаше температура. Това трябва да беше. Бузите му горяха. Не бързаше да докаже пред себе си, че просто полудява като огледа апартамента. Тъмният апартамент. Реши първо да си премери температурата. Бръкна в шкаф, игнорирайки треперещите си ръце. Бързо го намери. След две минути с облекчение разбра – термометърът показваше 38,9. Точно така, той просто имаше треска.
Огледа стаите, с неприятно изострени сетива. Откри, че е сам. Това никога не беше го успокоявало така, както сега. „Трябва да намаля нощните”. Усмихнат се запъти към стаята си. На прага на вратата лошо предчувствие го обля като студена пот. Той се сети обаче, че просто неприятния му спомен със сблъскването със „себе си” го беше притеснило. Почти се изсмя и направи крачка напред...
Крачката му остана точно там, където я положи. Под крака му нещо изхрущя. Искаше му се да не е порцелан. Всичко друго, но не и това. Джон стисна очи. Присви устни. „Не отново”. Вдигна бавно крак и пак така бавно го отмести. „Не отново, не и това”. На мястото, където беше крака му, се заби един невярващ поглед. „Не и това!”...
Какъв затворен кръг. Каква ирония. Кошмарът никога не свършва. Най-вече, когато осъзнаеш, че това е чиста истина... Която идва без предупреждение всеки път като насрещен влак с двеста километра в час. Помита те и оставя само едно пулсиращо тяло, сгърчено, нямащо сила да се изправи. Ударът, толкова нечовешки, сякаш осакатяваше не само кардиограмата, но и душата ти...
Кървясалите му очи проследиха с ужас отломките и пътя на кафето по пода. Течността смътно му напомняше кръв. Сега съзнаваше – нищо не се бе променило...
Нощта си бе останала враждебна към него. Това толкова го бе изпълнило с неспирен страх, че писъците бяха най-малката му реакция. Сега обаче, сега просто късната доба му предлагаше безпристрастието си – безмълвни и беззвучни картини. Подчертани със своята нямост и безразличие, образите му се забиваха в съзнанието като счупени стъкла от винаги пълната му колба с неуязвимост. Иронично, но без компромис. В момента паниката изстудяваше кръвта му така, както вълни отмиваха пясъка. Вълна след вълна. Удар след удар. Сърцето му повишаваше биенето след всяка нова зловеща картина... Счупена чаша... Разпиляно кафе... Стъпки...
Не! Това не се случваше. Той не можеше да го приеме. Сетивата му сякаш дадоха на късо. Строполи се на колене пред парчетата порцелан. Взе едно по-едро и го погледна. Гладко и красиво парче с пастелен цвят. Очите му се насълзиха. Почти можеше да различи отражението си. Толкова пъти го видя тази вечер. И всеки път усещането бе крайно неприятно. Сега обаче като че ли му се подиграваше. Видя усмивката от проблясващите му зъби. Лицето му се сгърчи. Невротичен смях изпълни въздуха. Атмосферата толкова сгъстена, че гласните му струни резонираха в главата. Легна на земята назад, смеейки се на глас...
***
Изправи се, сякаш нищо не е било. Не можеше да определи кое време бе станало. Пълна луна се бе поместила в рамката на прозореца. Беше красиво как светлината се провираше през отворените по изключение щори и правеше дълги сенки навсякъде из стаята. Джон остана седнал, замаян от гледката. Непукизмът, залял съзнанието му, го накара да се изкефи на този момент. Нещо го жегна някъде отвъд обвитото със силикон сърце. И ако наистина не беше откърмен с компютъра години назад във времето, може би щеше да се трогне. Вместо това той не виждаше красотата на лунния пейзаж, а просто един ефектен десктоп. Това му припомни колко отдавна не беше сядал на компютъра.
Стана със завидна сила на полуинвалид, защото краката му бяха изтръпнали при леженето назад със свити колене. С цялата събрана нова арогантност натисна копчето за включване на компютъра. Изпиукването на машината сгря сърцето му, все едно получаваше скъп подарък. Отпусна се зад стола. Почувства се отново странно. Отдавна обаче бе спряло да му пука. Обърна глава през рамо и видя седящите все още парчета от разбитата чаша. Изсумтя с насмешка и се обърна към монитора.
Защо толкова бавно се стартираше винаги. Джон заскърца със зъби. „Хайде, де!”. Този клас машини бяха по-умни от хората. Когато видя вече работния си плот на екрана, усмивка заля лицето му, както студената светлина озари налудничавия му поглед. В очите му се отразяваше трескавото търсене на програмата за чат. Искаше да пише. Нямаше значение с кого. Просто да свали още едно неопитно момиче...
Двоен клик на иконата. Нищо не ставаше. Зениците му нервно обхождашха екрана. След малко борба и псуване, успя да я пусне проклета програма. Имаше проблеми с никнейма си, но бързо забрави това, когато се справи. С облекчение завари чат пространството. Пълно с хора. Да се учудиш колко хора в този град не спяха по това време. Мозъкът му препусна по азбучния списък с никнейми. „Червената Ирен”. Тази ще бъде. Спомни си, че отдавна не беше й писал нищо. Знаеше, че седмица и половина е твърде много. Да я остави в неведение още, за него значеше да го забрави. Предвкусвайки удоволствието от новите суперлативи щедро давани му, той не бързаше да избере прозвище, стартирайки писмен разговор. Цъкваше на всеки един и го подминаваше, опитвайки се да си спомни, кога за последно е чатил с него. „Червото Чад”. Хаха, що за идиот? „... Черният албинос...” Не, не, това беше напред в списъка. Нямаше нужда от тях. Побърза назад и нагоре сред имената.
Тихичко се хилеше още, когато спря да скролва нагоре. Усмивката му се свлече. На лицето му се беше изкривила въпросителна. „Какво, по дяволите...?!”
Сърцето му отново леко и предпазливо нададе вой. Издиша. Каза си, че има разумно обяснение. Никнеймът му ВЕЧЕ бе вътре в чат пространството. Не, някой мислещ се за умник, бе пробил паролата му и сега се представя за Червения Демон. „Не знаеш с кой си имаш работа, тъпанар!” Можеше да има само един Червен Демон. Това щеше да се реши тази вечер.
Джон се включи към него. Несигурен, но бързо той затрака по клавиатурата.
4erveniq_Demon: Кой си ти?
Червения_Демон: Аз ли?
4erveniq_Demon: Да, ти.. Твърде много глупости имам на главата, а сега ти ми крадеш паролата!
Червения_демон: За какво говориш?
Джон се замисли. Да не би да си въобразява нещо. Не, тази вечер наистина ще остане само един Червен Демон. И това наистина се очертаваше да стане...
4erveniq_Demon: Ей, шибаняк, взел си моят никнейм!!
Червения_Демон: Извинявай, приятелю, същото мога да кажа и за теб.
4erveniq_Demon: Начукай си го!!!
Червения_Демон: Хаха, не благодаря. Пазя си силите за Червената Ирен...
Столът на мъжа изскърца. Очите му бяха вкопчени в това име, което бе изтърсил. „Червената Ирен!” Наистина ли? Това взе да му лази веднага по нервите. Някой искаше да открадне неговото момиче... Или не? Гръдният му кош се надигна. Пребърса чело, неизпускайки екрана и за момент. Устните му потрепнаха. Търсеха какво да отвърнат.
4erveniq_Demon: Какво си ти?
Червения_Демон: Аз съм теб.
Джон се изхили отново.
4erveniq_Demon: Не си мен, тъпако! Само да ми паднеш, ще ти покажа какво е истински Червен Демон!
Червения_Демон: Хахахахаха!
Човекът потръпна. За момент помисли, че чува смеха му. В главата му се бяха зародили звуци. Отърси се от тях. Незнайно от какво, едно пулсиращо ръмжене идваше от кутията на компютъра. Точно пред него в краката му. Джон се наведе и погледна. Едва доловимо монотонно ръмжене с променящ се интензитет. Загледа се. Червената лампичка на компютъра по средата привличаше вниманието му. Тя светеше без прекъсване и прорязваше иначе плътния мрак пред краката му. Пулсирането сякаш се засилваше със силата на ръмженето.
Джон премига. Не! Въобразяваше си. Погледна монитора. Все още беше като хипнотизиран. Въпреки че погледът му беше към екрана, той не гледаше него. Имаше нужда да проясни мислите си. Главата му беше изпразнена от всичко. Искаше миг спокойствие. Игнорираше пищящите сетива. Не мислеше за нищо. Опасността можеше да почака...
Разфокусираното му зрение не го накара да реагира, когато екранът на монитора премигна няколко пъти. Ръмженето рязко спря.
„Проклети вентилатори”. Фокусът му се върна. Мониторът нямаше картина. Или имаше, но много тъмна. Опита се да се взре. Нещо се движеше. Сякаш беше пред онези огледала, които отразяват, но позволяват на отсрещния човек да те вижда идеално.
Стана мъртвешко тихо. Картината премигна, сякаш се мърдаше встрани. Очите го заболяха, но не спираше да гледа в очакване на нещо. Никакъв шум. Нещо шавна... Приближи се. Имаше нещо...
Миг преди да се доближи на педя пред монитора, сърцето му бе срязано от кофти предчувствие. Светкавично, но достатъчно ясно като ден в непрогледна нощ, от екрана изскочиха лице и две ръце. Жадни за кръвта му, ръцете се обвиха здраво около врата и главата му. Самото лице беше с широко отворена уста. Джон крещеше и се дърпаше, но хватката за тила му не му позволяваше да мръдне. Дългите пръсти просто се сключваха на врата му и го дърпаха към широко отворената уста на гротеската. Джон с ужас разбра, че писъкът му бе нещото, което чуваше за последно. Съществото бе като него, но някак голо – без никакви косми или дрехи. Нещото, което го различаваше от него наистина беше материализираната лигава лудост. То сякаш крещеше, но без глас...
Много скоро с неспиращия натиск върху него, колкото и да се мята и бори, изкривеното му аз, засмука черепа му. Устата обхващаше наполовина главата му. Разширените зеници на Джон проследиха малките криви зъби на лигавото същество как одираха кожата на лицето му. След това той вече не ги виждаше. Чуваше само дивото безмозъчно мляскане. Глухи звуци, когато биваш поглъщан. Джон вече не можеше да крещи. Пред очите му всичко стана червено, докато малко по малко не настъпи непрогледен мрак. Пастта се беше разчекнала достатъчно широко и поемаше и тялото му. Столът олекна.
Изродът светкавично, както и се беше появил, се върна обратно в тъмата на екрана. Стъклото на монитора проблесна. По него се стичаше човешка кръв.