15 мин reading
- Обичам те, Джон!…
- Наричай ме Червеният Демон.
- Наистина те обичам, не знам как го почувствах, за толкова кратко време, но усетих, че сме един за друг…
- Съжалявам, мила моя, трябва да тръгвам. Бизнес.
- Не, моля те, остани още пет минути…
- Не мога.
- Не… не ме забравяй…
- Няма.
Връзката прекъсна и разпаленият чат остана да кръжи само в съзнанието на Джон. Той се отпусна на облегалката на стола си пред компютъра и остана със затворени очи. Още малко. Четвърта тази вечер. Сигурно беше пълнолуние. Жените бяха пощурели. Той отпи от силното кафе и се наслади на сладката умора, загнездена в клепачите му. Защо беше толкова уморен? Нямаше и два часа след полунощ. Той облегна лакти пред клавиатурата и разтри тила си. Студената светлина на монитора, прорязваща тъмата в стаята, очертаваше един слаб и дребен силует на изморен мъж.
Той свали очилата си и ги огледа за момент, защото му се сториха твърде дебели. Очите обаче го засърбяха и той ги разтърка. Прозя се и стана от стола. Имаше нужда ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Log in
Sign Up