РОДЪТ (Кратка хроника на един тракийски род) част пета

***

Вече е 1919 година. Помъдрял е българският селянин след войните. По друг начин иска да живее. Гласува доверие на Земеделския съюз. На власт идва правителството на Александър Стамболийски. В село Тракия вече е изградена силна земеделска дружба. По инициатива на земеделците е регистрирана кредитна кооперация „Освобождение" с потребителен магазин към нея. Вярно, има и друга група от селяни, събрана около Димо Аладжов Болшевика - групата на комунистите, но къде може да се мери по влияние тази група с дружбата. За членовете на старите партии да не говорим – нямат те влияние в селото. На изборите за местна власт и през 1919 г., и през 1920 г. в село Тракия убедително печелят земеделците. И двата пъти за кмет избират Христо Костадинов – бай Христаки.

Четиридесетгодишният мъж е с достолепно изправена осанка, макар и силно куцащ с единия крак. Мургаво лице, светлозелени очи, прошарени коси и мустаци, засукани по хайдушки. Лицето му излъчва строгост, но очите са весели – от дъното на зениците надниква закачлива усмивка.

 В 1919 година семейството на Христаки се увеличава – синът Костадин си довежда булка, Злата, дъщеря на обвеяния с романтична легенда дядо Ради Генев Аладжов. Дядо Ради е също преселник, но не от ипчелийските маджури. Някъде около 1886 г. той пристига в с. Узун Хасан заедно с брат си Диньо, идват от с.Кючюк Хасан (сега Голямо Асеново), а са родом от село Злато поле, Хасковско. Дядо Ради е от породата българи, давала в робско време хайдушките войводи. Снажен ръст, огромна физическа сила, непокорен нрав, горд и властен характер. За физическата му сила и досега в с. Тракия се говори: как дядо Ради даже и в зрелите си години е можел да повдигне пълен чувал с пшеница и то захапвайки го със зъбите си (чувал пшеница тежи около 50 кг!). Между другото за здравата му порода говори фактът, че до смъртта си на 90 години дядо Ради е бил със запазени зъби.

За гордия му честолюбив нрав се разказват много случки и ето една от тях, доста характерна за него:

Някъде след 9 септември 1944 година, тогава дядо Ради е около 80 годишен, в село Тракия при свои роднини идва на гости от с. Опан някой си Васил от партизанския род на Балабанджиите. Сяда въпросният гостенин в кръчмата, понапива се и се разпалва. Тук, в Тракия, казва, всички сте баби, няма мъже между вас, всички мога да ви „бъхтам“ и „небъхтан“ да си ида в мойто село... и т.н. Дали партизанското име на рода Балабанджиев ги спряло, или пък кротки люде се случили в кръчмата, но „небъхтан“ си излязъл оттам Василчо Балабанджиев. Отишъл у леля си и легнал да поспи. Чул за случката в кръчмата дядо Ради и закрачил бавно с тежкия си бастун към Василювите роднини. „Гино, мари, речи на ваш Василя да излязне за малко!“

„Що има, дядо, за какво съм ти?“ - дорде попита Балабанджията и якият дрянов бастун заиграл по раменете и по задника му. И удрял дядо Ради, 80 годишният, по-младия нахалник не символично, а така, че го проснал на земята.

„Това ти е, сине майчин, да не си идеш небъхтан от Тракия. И да кажеш на вашенци, че тракийци добре посрещат гости, ала ги изпращат по акъла им – тия с хайвански акъл ги изпращат по хайвански.“

Такъв бил дядо Ради от младини до дълбока старост. Някога в младежките си години убил при свада местен турски богаташ и напуснал родното си място. Последвал го големият му брат Диньо. Настаняват се в село Кючюк Хасан при своя роднина дядо Жельо Базяна. Дядо Жельо има осиновена дъщеря - Пенка, останала сираче на 10 години, когато отстъпващите през 1877 година турци убили майка ù и баща ù. Родителите ù са от село Узун Хасан и са били доста заможни. За да не излезе от роднинската среда хубавия имот, наследство на Пенка, дядо Жельо нагласява така работата, че около 1886г. оженва Пенка и Ради. А не са били и нужни кой знае колко хитри ходове от страна на Базяна, за да се харесат две млади, здрави и хубави същества.

 И ето към 1886 г. Ради Аладжов пристига в село Узун Хасан, собственик на над 200 декара хубава орна земя. Взема със себе си неразделния си брат-другар. Разделя наистина братски с Диньо получения имот. Построяват си къщи, скоро се задомява и Диньо. Син на Диньо е известният по-късно в с. Тракия основател на комунистическа партийна организация и участник във Владайското войнишко въстание Димо Аладжов – Болшевика. Днес потомците на братята Ради и Диньо са многобройни. Сродени с Христакиевия род – клоните на двете родословни дървета са плътно преплетени.

Дядо Ради през дългия си живот (умира на 90 години) има 9 дъщери и синове от трите си жени (такива мъжкари са били нашите дядовци!). След смъртта на Пенка, която му ражда четири дъщери и един син (починал като бебе), той се жени за Стойка, от която има две дъщери. Умира и Стойка. От третата си жена Дина има син и дъщеря.

Злата е дъщеря на дядо Ради от първата му жена и е родена през 1901 година.

Не се знае причината, заради която дядо Ради дълго не е одобрявал любовта между дъщеря си и младия Христакиев син. Дали с Христаки не са се вчепквали някога силните им характери, дали защото Костадин е с година по-малък от Злата или пък защото и младият носел също такъв буен характер като бъдещия си тъст? Не изтраял младият Костадин такова отношение към него и една вечер като хала влетял с коня си в двора на Ради Аладжов.

Разиграл коня из градинката пред къщата, изпотъпкал лехи и китки и викнал към сайванта, където се показал ядосан дядо Ради:

„Хей, дядо, без Злата за мен живот няма. Опичай си ума, че ако я дадеш другиму, стар бабаитино, яз сметка ще ти диря!“ - явно младежът бил не по-малко ядосан от бъдещия си тъст.

Ругае отгоре, зад пармаклъка, дядо Ради, но мрачината скрива леката му усмивка. Харесват му такива буйни и пламенни сърца – та нали и той самият е бил такъв, а и сега още кръвта му не седи мирна, все за нещо се вълнува и кипи. Види се, този момък ще е късметът на неговата Злата. И не заплахата на младия го карала да мисли така. Дълбоко в себе си, противно на традицията, дядо Ради не смята, че само старите имат право да редят живота на чедата си. Не смята, че дребни дрязги и разправии между бащите трябва да спъват щастието на децата им.

 През есента на 1919 г. вдигат сватбата. Няколко години Костадин и Злата нямали деца и това потискало здравата атмосфера в дома на дядо Христаки. Откакто задомява сина си, а и откакто е кмет, така с почит тракийци наричат побелелия 41 годишен мъж – дядо Христаки. А и видът му, и държанието му изискват почит като на мъдър старейшина.

 Кметуването на дядо Христаки минава под знака на земеделската реформа на Стамболийски. Живват селяните, оземляват се безимотните, стопанисва се по-добре общинската собственост. Кредитната земеделска кооперация е опора за всички стопани.

Като кмет дядо Христаки има възможност да удовлетвори и старата си любов към учението, да даде свой принос за подобряване на нивото му в родното село. Досега в село Тракия няма училищна сграда. Наема се един учител, а общината плаща наем на някоя къща, в която даскала събира учениците си - малки и големи заедно. Условията за обучение са такива, че все едно не са минали цели 40 години след Освобождението от турско. През учебната 1920-1921 по искане на кмета се наемат двама учители, вместо един, както е било досега. Започва се и строеж на първа училищна сграда. През1921 г. сградата е готова – бяло измазана, с три слънчеви стаи, в центъра на селото.

 Гордее се кметът с това дело, макар и да му се иска още по-хубаво да е училището. Е, живот и здраве, още по-добро ще направим след време, нека само се замогне малко селото. И наистина сградата е строена с кирпич, а камъните са от старите турски гробища, останали накрай село. И то да е камък както трябва, а то е червеникав пясъчник, ронлив и слаб. По повод на тези гробищни камъни, ползвани за темели на училището, след четири-пет години, когато сградата не изтрайва и я събарят, за да се построи нова, дядо Христаки казва: „Не бива за темели на ново и хубаво дело да стоят чужда мъка и чужд труд. Със своя мъка и свой труд трябва да гради човек своите си дела.“

 За издръжка на училището, по предложение на кмета, общината предоставя на училищното настоятелство 80 декара обработваема земя, която се отдава под наем. От събраните средства се посрещат разходите по учебното дело и се заделя по малко за бъдещ строеж на нова училищна сграда.
 Честен и почтен кмет е бил дядо ми Христаки. Уважавали са го и противниците на Земеделския съюз. Свидетелство за това е факта, че по време на Преврата от 9 юни 1923 г. той е предупреден на време да напусне селото от Байко Кирев и Теньо Петков, а тъкмо от тях земеделската управа на селото отнема по двайсеттина декара земя при провеждане на земеделската реформа.
 Дядо Христаки се крие известно време в Акънджанската кория и макар в село да знаят това, не се намира юдинска душа да го издаде на пристигналата от Стара Загора шпицкоманда. След това го крие фронтовият му приятел Стамо от село Ловец. В овалийските села (така се наричат селата южно от Стара Загора) не се дава въоръжен отпор на превратаджиите и дядо Христаки е принуден да се крие у другаря си, докато отминат мътните дни. Село Тракия се спасява от жертви. Шпицкомандата арестува няколко членове на земеделската дружба и комунисти, но по-късно и те са освободени.
Уплашени са селяните в Тракия от зверската разправа със Стамболийски и неговия кабинет. Приемали са те властта на земеделците за законна, народна власт - не е имала тази власт изявени противници по селата. Така и новата превратаджийска власт на Цанков няма ярки привърженици. В тревожната 1923 година със здравия си разум тракийци разбират, че трябва да са като едно семейство и такова остава селото - единно в мрачните дни. В Септемврийското въстание същата година те не се намесват, даже Димо Аладжов Болшевика остава настрана от него, а то е оглавено от неговата партия. Някой може да сметне неучастието на тракийци в събитията през 1923-та за малодушие, страх и слабост. Не е така, а по-скоро трезв е погледът на трудовия човек, прозрял е проста истина, че не с братоубийствени кървави борби ще дойде по-добрият живот.
 Сега в началото на 21 век отново правим оценка на минали събития в историята на страната и отдалечени от тези събития по-ясно виждаме всичките им багри и нюанси. Зад народното недоволство виждаме партийни интереси, зад революционната романтика виждаме игрите на воинстващи политически идеолози - властолюбци и диктатори, ползвали народния гняв за свои цели. Една идеология, превърната в религия, не се поколеба през 23-та година да си поиграе с българските селяни и работници като с марионетки и да ги хвърли първа жертва в експеримента си за завладяване на целия свят. По-късно тази идеология завладя половин Европа (не света) и пак не успя да направи "живота по-хубав от песен", както очакваха тези, които ù повярваха. Мина време, разбра се, че идеологията-религия изисква като всяка религия, хората да се кланят на нов бог, да имат нов господар - една партия и първия ù ръководител - неоспорими, недосегаеми и жестоки, ако не си екзалтирано вярващ в тях. А някога поетът Гео Милев разбра и възпя величавия народен гняв и въжделенията на народа "Без бог, без господар! Човешкият живот ще бъде един безконечен възход - нагоре, нагоре“.
 Поетът възпя обикновените хора и техния спонтанен, отчаян бунт срещу неправдите.Той не възпя идеолозите и организаторите - организатор на накипелия бунт можеше да бъде всеки по-ловък демагог и политически шарлатанин от онова време. Затова днес не трябва да се оценява като малодушие позицията на тези, които останаха настрана от Септемврийското въстание в 23-та година и те бяха голяма част от българския народ - въстанието не беше всенародно.
Трябва ли тогава да обявим народа за малодушен? Не трябва ли да сторим поклон пред нашите деди, запазили трезвия си разум в дните на оня далечен кървав Септември.