„Ронливи“ безпокойства - сборник с разкази - 9

Разказ №9

За една дума

„Да внимаваме какво изричаме. Знаем ли кой ще го вземе „на въоръжение“ и колко ще ни се стъжни след това?“

Разказвачът

I.

Всичко начена в родилното. Родителите му бяха решили да го кръстят Калчо, ала - Уви! - администраторът, съставящ родилното свидетелство, се обърка и вместо „а“ писа „ъ“, та Калчо стана... Кълчо!

Нямаше да е проблем, ако Кълчо бе бил дете с нормални телесни пропорции. Не се оказа такова обаче. Още на 4-годишна възраст разви прекалено дебели крака и кълките му замязаха досущ на футболни топки!

Отначало не се впечатли особено, макар другите деца да му се подиграваха. Когато тръгна на училище обаче, подигравките се посипаха все по-„пиперливи“. Опита да не се засяга и - поне донякъде - успя. Дори завърши училище без особени перипетии. Част от причината да устои на подигравките вероятно бе била допускането му, че възрастните са по-разсъдливи и че - съответно - когато и самият той стане възрастен, проблемът с тях ще отшуми от само себе си.

Да, точно така се и оказа, макар - предполагаше - вероятно да шушукаха по адрес на твърде дебелите му и месести джонгали, снабдени в горната си част, както вече биде подчертано, с невероятно обемни кълки, които, като вървеше, мощно се триеха една о друга, разранявайки се непрекъснато.

II.

Една вечер, докато се прибираше, някакъв непознат, когото той без да иска бутна, докато се разминаваха по тротоара, го изгледа и като видя кълчищата му, с някак ехидна усмивчица процеди:

- Кълчо!

„Да, това е името ми!“ - идеше му на Кълчо да му изкрещи, но затаи в себе си обидата и отмина. Не я забрави обаче. Нещо повече: колкото по-далечна във времето ставаше, толкова повече го „палеше“, дорде накрай се поразтършува, поразпита тук-там, установи кой бе бил непознатият - оказа се човек от квартала му - и начена да гради славни планове за него.

III.

Човекът - младеж на около 25 - се казваше Галчо, а приятелката му - Месина. Веднъж я издебна докато бе сама и се запозна с нея. Вложи всичко от себе си, впрегна целия си потенциал от интелектуални и ментални ресурси, за да я омае и накрая успя. Тя постепенно се дистанцира от Галчо и започна да се сближава все повече с Кълчо, считайки проблема с краката му за пренебрежим. Накрая заяви на първия, че го напуска и тъкмо когато се готвеше Кълчо да й предложи брак, той по възможно най-вероломния начин... й „би дузпата“! При това тя опита да се завърне при Галчо, ала той не я прие - бе прекалено разочарован от нея, а и в работата - бе машинен инженер - си имаше все повече проблеми. Оказа се, че някой си Кълчо сериозно му „подлива вода“.

„Познавам отнякъде тоя човек - каза си Галчо по адрес на Кълчо, ала откъде?!“

Така и не успя да се сети. А в същото време започналият работа в предприятието му Кълчо все повече се издигаше в службата, ставайки му пряк колега. Веднъж, докато Галчо изпълняваше някаква техническа операция, Кълчо го издебна, променяйки параметрите й тъй, че се получи голяма техническа грешка, в следствие на която тежка машинна част падна върху един от работниците, смаза краката му и го остави инвалид за цял живот! В резултат от това Галчо бе уволнен, а Кълчо взе мястото му.

IV.

Вероятно мнозина отмъстителни натури биха си казали, че на Галчо му стига толкова. Не и Кълчо обаче. Узна, че бившият му колега обича да се забавлява, играейки табла с приятели в едно заведение близо до дома си. Запозна се с тия негови приятели и им подшушна, че Галчо не играел честно.

- Хвърля заровете тъй, че да му се падне точно това, което му трябва! - подшушна им под сурдинка.

Една вечер се присъедини към компанията и приложи трикове, чрез които доказа недвусмислено необоснованото си твърдение. Галчо само сви рамене, стана, напусна заведението и повече не се върна там.

Междувременно в главата на Кълчо се „тълпяха“ какви ли не още планове за него. Въпреки причинените му от човека с дебелите кълки проблеми обаче, Галчо се запозна с друго момиче, намери си нова работа и захвана да играе табла с нови познати на друго място.

V.

„Бре! - скърцаше със зъби Кълчо, - тоя няма да кандиса! Явно ще трябва да взема крути мерки!“

И ето, стори точно това - купи си пистолет, извади си разрешително за оръжие и записа курс по стрелба. Щом се научи да стреля добре, притаи се на едно тъмно място до входа на Галчо, издебна го и... му тегли куршума.

„Най-сетне! - отдъхна си. - Толкова много ме дразнеше, че ако не го бях очистил, щеше да се наложи да застрелям себе си!“

Докато през ума му се „нижеха“ тия едни облекчителни мисли, бе застанал на тротоара пред някакво заведение. Внезапно някой го докосна по рамото и нечий груб глас го сепна:

- Ей, кълчо ли си, какъв си там, я се отстрани, че тука ще разтоварваме стока!

Погледна към изреклия тези думи мъж. Не се познаваха. Явно названието „кълчо“, с което го бе нарекъл той, отново бе подигравка!

Плавно се отстрани. Внезапно толкова се отчая, че реши да не прави каквито и да било планове за него.

„Ако разруша живота и на тоя грубиян, проклет да е - рече си, - сигурно ще трябва да сторя същото и с всеки втори от людете, които срещам, а явно нямам такъв капацитет!“

Поразен до смърт от това заключение, той омърлушен се прибра в дома си, изконсумира всичко, което бе налично в апартамента му и постъпи по явно едничкия удовлетворителен за него начин... - тегли си куршума от упор, ей така, докато все още бе с пълен стомах. Държеше през последните мигове от живота си да му е възможно най-хубаво и онова, което стори, бе просто... да го постигне...