Произведението не подходит для лиц моложе 18 лет.
3. Завесата се вдига, за да се спусне отново
– Мама му стара, бе Коце! Да ме утрепеш ли искаш?
– Къф ти е проблема, бе Саше? Седя си тихо и мирно и никому с нищо не преча.
– Не пречиш, викаш? А тая помия, дето се чува от радиото? Задавих се бе, не виждаш ли!
– Каква… Абе ти добре ли си?
– Не, ясно ми е че страдаш, ама да пускаш Графа? Моля ти се, вземи се в ръце и по- добре го спри, преди да сме си прерязали вените всичките.
– Аре малко по-сериозно, момчета! Няма да ви трая да се дърлите един с друг! Как да разчитам, че ще опазите Мели, като помежду си не можете да се разберете?
– Шефе, трябва да ходя да се преоблека. Заради “ Давам всичко за теб” и леля му и стринка му, дейба, се залях с кафе. На всичкото отгоре беше вряло.
– Алексиев! Малко ми остава да ти отвъртя един цигански, честно! Няма да напускате поста си. Имате перфектната видимост към манипулационната на “Белла Донна”. Вътре всичко ни е като на длан. Ако мръднете и на метър встрани, ще я изгубим. Да не говорим за звука. Обхвата изчезва при най-малкото движение.
Днес сме на разузнаване. Искам да фиксирате колкото се може повече лица. Утре като докарат оная нова простотия с лицевото разпознаване може да я изпробваме да видим как наистина за нищо не става.
– Да бе, верно! Аз като си вкарах снимката в програмата ме изкара некъф ирански терорист, дето Интерпол го издирва. Даже е в топ десет на най-търсените.
– Правилно те е засекла машината. Щото вкусът ти за музика е престъпление срещу човечеството. Графа е поет, бе! Истински творец! На тая песен ни беше първия танц с Ленчето. Още ми е пред очите. Сякаш беше вчера. В оная забутана и задимена дискотека в мазето на читалището.Там се гаджосахме с бъдещата майка на децата ми.
Боже, Боже! И оня миндил, Асенчо беше с мене тогава. Знаех си аз, че не е на хубаво така да му текат лигите по мойто момиче, ама…
Късно е вече за мен, Саше. За теб, обаче, още има надежда. Спри да тичаш подир фустите и се покай пред Бога. Милостив е той, ще ти прости. И най-важното- престани да слушаш ония твоите пропадняци от гетото, дето редят некви пълни безсмислици и ги наричат рими. Кой, Дявол го взел, е обявил рапа за музика? Прости, ми Господи!
Константинов се прекръсти три пъти и целуна сребърното кръстче, висящо на врата му.
– Абе я…
Алексиев отвори рязко вратата на буса и буквално изхвръкна от него. Поемайки в неизвестна посока. Опитах се да се свържа с него по радиостанцията и за голямо мое учудване, той прие повикването ми.
– Александре! Сине майчин! Веднага се връщай в колата преди да си преебал цялото ни разследване! И преди да съм дошла да те наритам. Не, честно! То бива да си детски гъз, ама твойто вече е прекалено! Тая събота и неделя си наказан! Ще си напишеш всички недовършени рапорти.
– Дреме ми на кура!
– Е ся ти ебах майката!
Хвърлих слушалките на масата и изтичах навън от вана. Трябваше да догоня подопечния си преди да е сътворил някоя грандиозна глупост.
Ох! В дни като този ми се ще присаждането на глави да беше възможно, понеже изпитвам неистова нужда да откъсна техните. Както на Константинов, така и на Алексиев.
Може ли в такъв сериозен момент да се държат толкова детински? Зрели хора с отговорна професия! Тъкмо сме хванали горещата следа и вместо да се съсредоточат, те се дразнят така, все едно са в детската градина!
От няколко дни наблюдавахме какво се случва със и около Амелия. Всяка сутрин тя ходеше в седалището на козметичната компания и се подлагаше на тестове. За кожна съвместимост, за алергии, измерваха нивото на хидратираност на кожата ѝ и едва след това пристъпваха към изпробването на различни мазила върху нея. Действително подхождаха с внимание към всеки един от участниците в изследването.
Кой знае, може би този крем щеше да се превърне в истинска златна мина. Ако се окажеше, че са открили “тайната на вечната младост”. Според мен беше достатъчно просто да наемат правилните маркетингови експерти и целият свят щеше да повярва в небивалиците им. Дай на хората надежда за чудо и те сами ще го сътворят.
Както и да е, отплеснах се малко. Докато беше под прикритие, Мели разбра че всички останали жени са самотни бъдещи майки, без живи роднини или известни такива, които да са в непосредствена близост. Не, че беше специално изискване към кандидатките. Но в договора им за участие бе изрично указано, че са задължени да се отзовават по всяко време на денонощието. Уж за да тестват мостри от нощния крем и ревитализиращия серум от серията. На нас ни се удаде да установим, обаче, че в тъмната част от денонощието, под прикритието на легалния бизнес се извършваше производство и логистика на не особено законни субстанции. Да кажем, че “Белла Донна” можеше да хване окото и на наркоотдела, стига да бяхме споделили с тях информацията си. Обаче предвид факта, че следата ни щеше да отиде на кино, засега сметнах за уместно да си траем.
По- притеснителното беше, че всички служители вътре бяха жени. Дори доставчиците. А моят профил на убиеца беше на мъж в средата на трийсетте си години. Трябваше да разбера как осъществява контакт с жертвите, а това можеше да стане само с денонощно и изключително дискретно наблюдение над Амелия. Успях да сложа опашки и на още две жени от групата ѝ, но избухването на Алексиев наистина можеше да провали цялата операция.
Затова и когато го настигнах точно пред черния вход на манипулационната изобщо не се поколебах да му забия здраво дясно кроше, с което да предотвратя безпардонното му нахлуване в частна собственост.
– Казах ли ти аз на тебе да си седиш на гъза, а? Къде се вреш, бе! Искаш всички да изгорим заради теб ли?
– Шефе, аз не…
– Ма какво ми дреме! Ти какво бе? Наредих ли ти нещо? Тогава защо действаш на своя глава? Искаш ли да ти зашия сега едно дисциплинарно наказание, а? Веднага се връщай в буса, преди наистина да съм си изтървала нервите и да ти избия всички зъби!
– Моля ти се, Роси! Чуй ме!
– Какво има да ти слушам бе!
Вече се тресях от гняв. Дори повиших глас. Обаче се овладях навреме. Дишането ме спаси. Чак като се поуспокоих малко забелязах тревогата в очите на Алексансдър.
– Вътре става нещо. И не е само товарене на амфети. Затова побягнах. Слушай!
Сашо беше прав. Вътре се случваше нещо нередно. Чуваха се отсечени изстрели. Като от картечница. Извадих портативната радиостанция и изкомандвах бързо:
– Централа! Тук е старши инспектор Росица Игнатова! Влизаме в “ Белла Донна”! Бъдете готови за огън!
Кимнах на Александър и двамата влетяхме вътре в пълна бойна готовност да се изправим срещу поне двайсетина бабаити. Какво беше изненадата ни, обаче, когато се оказа че противникът ни е лаптоп, на който вървеше тактическа игра. Той беше свързан с мощна тонколона, от която се носеха звуците на смъртоносното оръжие.
Спогледахме се. Разделихме се и се заехме да изследваме периметъра. Целият персонал на компанията за красота беше изчезнал мистериозно. Заедно с десетте дами-участнички в клиничните проучвания. Заедно с нашата Амелия.
– Мамка му! Мамка му! Мамка му! Вместо да ми опъваш нервите, не можа ли да кажеш по-рано, че си чул нещо странно?
– Ама що аз да съм виновен, бе шефе? Ми нали и ти беше там?
Хвърлих му един бърз кръвнишки поглед, но се сдържах от по-нататъшна саморазправа. Потърках ръцете си една в друга енергично и докато се стопляха, затворих очи. Оставих се мислите ми да потекат в правилната посока.
– Така. Трябва да се успокоя. Тоя път наистина. Добре. Нека да дойдат и другите. Искам да проучите всеки сантиметър от това място. Както и камионите отвън. Проверете и намерете тайния изход. Някъде тук е. Няма как да се изпарят яко дим! Обади се на пътните да проверяват всеки тежкотоварен автомобил на изходите на града.
– Ами ти, началник?
“ За мен остава единственото нещо, което никой друг не е способен да направи. Да уловя аромата на дирята”
Помислих си го, но никога нямаше да го изрека на глас. Би звучало твърде откачено. Дори и за някого от нашия отдел.
– Дедукция, драги ми Уотсън. Ще използвам мозъка си по предназначение. Все някой трябва да го прави.
Алексиев повдигна рамене и поклати глава без да отговаря. Аз излязох навън, оставяйки хората си да събират доказателства. Застанах по средата на глухата улица, в дъното на която беше паркиран служебният ни бус. Макар да наближаваше полунощ, аз носех неизменните си слънчеви очила. Но за да усетя по-добре обстановката ги свалих. В момента ми бяха нужни всички сетива.
Очите ми сканираха, носът изучаваше, слухът бе напрегнат до краен предел. В устата ми се събра голямо количество рядка слюнка и вместо да я преглътна, я изплюх на тротоара край мен. И тогава го усетих.
Беше нещо като вибрация, но едва доловима. Точно под краката ми. Но надълбоко.
Разбира се! Недрата на града бяха прорязани надлъж и нашир от стари миньорски шахти. С релсови пътища. Свързващи различните му краища и излизащи на повърхността, за да се влеят в железопътната мрежа и да откарат рудата до преработвателните заводи.
Втурнах се обратно в сградата и пътьом звъннах да пратят карта на подземните линии на целия екип. Не, че не ги познавахме. В юношеството си бяхме успяли да ги изучим до съвършенство, но в момента бързината бе от най-голямо значение.. Надпреварвахме се с времето, затова и трябваше по най-светкавичния възможен начин да изключим действително невъзможното. И някак си да стигнем до очевидното.
Дали бяха ни разкрили? Или пък това тайнствено отвличане на десет жени бе стандартна процедура? Дали пък профилът ми не беше тотално объркан? Какво общо имаше психопатът с мрежата от наркотици? Защо всички служители бяха жени? Къде ги отведоха и защо всъщност им трябваха жени, отговарящи точно на тези критерии?
Най-щастливи са онези, които нищо не знаят и не желаят да узнават. Защото колкото повече научаваме, толкова по-тъжни ставаме. А за един полицай емоциите са много неподходящ партньор. Възможно най-лошият.
Затова трябваше да стисна зъби и да преглътна своите. Умирах си за презареждане. Не се чувствах достатъчно силна да се справя със себе си в момента, камо ли да разрешавам загадки. В такъв случай Амелия беше загубена. Не можех да допусна подобно нещо.
Тръснах глава с твърдото намерение да не позволя и една пораженческа мисъл да се вмъкне в ума ми.
Петък вечер. Дам. Диско от осемдесетте. Значи “Лизи Старлайт”. Треторазрядна имитация, но ще се примиря. Може да успея да си намеря компания преди да изгубя слуха си заради отчаяните опити на некадърната драг-куин да забавлява нехетеро хората в най-доброто заведение в града.
Момчетата ми щяха да се справят и без мен. Затова се запътих към “ Розов хоризонт”. Нощта тепърва предстоеше. Кой знае, може би в гащите на някое сладко котенце щях да открия нужното вдъхновение, за да хвана правилната следа по случая. Или най-малкото, да вдъхна поне един приятен аромат за целия този смрадлив и скапан ден.
А утре… Не, не утре! По дяволите! Още днес! Но не веднага. Да, имам съвсем малко време. Точно, колкото да се освежа и да продължа.
А дотогава… Долнопробна пародия на шоу. Но всеки прави това, което може. За болшинството посредствени душици може и да важеше този принцип, но не и за мен.
“Аз правя това което искам”. И, разбира се, изобщо не се страхувам да платя с главата си за него…
© Мария Митева Все права защищены