Тъмнина. Не. По скоро е като “зарево”. Откъде ми идват тези думи, пък? Наистина е като зарево. Около мен розовее. Къде съм? Някъде. Отдавна съм тук. Даже не помня от кога. Не, не се оплаквам. Където и да е това “тук” ми е приятно. Нито е топло, нито студено. Приятна температура. “Телесна” един вид. Понякога розовеенето се променя, става по-тъмно, после по-светло но винаги е малко притъмнено. Около мен нещо бълбука. Чувам звуци. Чувствам се като човекът на Платон. До мен достигат звукове и светло-тонове-сенки в розово - това е моят свят. Приятно ми е. Не ми е самотно. Та какво знам аз за самотата? Дори не знам значението на думата. Аз съм сам, но не и самотен. Никога. Винаги усещам близост. Накой бди над мен. Бог. Майката. Усещам любов. Незаслужена. Наистина, какво добро съм направил на който и да е, за да заслужа каквато и да е любов? И все пак ме обичат, усещам го. Тази любов прониква през порите ми, достига до малкото ми пулсиращо сърце и го обгръща. Довежда ме до един вид изстъплени ...