Тъмнина. Не. По скоро е като “зарево”. Откъде ми идват тези думи, пък? Наистина е като зарево. Около мен розовее. Къде съм? Някъде. Отдавна съм тук. Даже не помня от кога. Не, не се оплаквам. Където и да е това “тук” ми е приятно. Нито е топло, нито студено. Приятна температура. “Телесна” един вид. Понякога розовеенето се променя, става по-тъмно, после по-светло но винаги е малко притъмнено. Около мен нещо бълбука. Чувам звуци. Чувствам се като човекът на Платон. До мен достигат звукове и светло-тонове-сенки в розово - това е моят свят. Приятно ми е. Не ми е самотно. Та какво знам аз за самотата? Дори не знам значението на думата. Аз съм сам, но не и самотен. Никога. Винаги усещам близост. Накой бди над мен. Бог. Майката. Усещам любов. Незаслужена. Наистина, какво добро съм направил на който и да е, за да заслужа каквато и да е любов? И все пак ме обичат, усещам го. Тази любов прониква през порите ми, достига до малкото  ми пулсиращо сърце и го обгръща. Довежда ме до един вид изстъпление. Тогава потръпвам, подритвам. Как може някой да усеща такава любов към мен - една малка топчица, питам се? Любовта е навсякъде около мен - от лекото полюляване на морето , в което плувам, до приглушените гласове - всичко е за мен. Приглушени именно, за да не наранят деликатния ми слух. Морето леко се вълнува, а на хоризонта е розовото зарево. Толкова близо и толкова далече. Съществувам така от време-безвремие - как да измериш времето тук? Вовеки.

Напоследък все пак  нещо се случва. Усещам промяна. Морето се вълнува, розовото пулсира. Дали ще е за добро - тази промяна, която усещам? Дано. Никой не иска промяна към лошо, но все пак всеки иска промяна. Живота, дори и толкова безметежен е може би малко скучен. Да, аз искам промяна. Страх ме е разбира се. Дано да е малка промяна, на стъпки, че да мога да се нагодя. 

Спя и будувам. Сънят е като будуването. Кое е реалност и кое е насън, не знам. Ето започва сън - сигурно е сън. Усещам...натиск. Морето се вълнува. Натискът се усилва. Течение, побутване ме отнася ме нанякъде. Какво става? Къде отивам? Става тясно. Усещам нещо ново. Какво е това - болка. Нека го нарека болка. Засилва се. Ох Боже, ох, Майко, какво ми причиняваш? Не искам! Всичко се променя толкова бързо. Натискът се усилва, болката също. Накъде пътувам - защото знам, че пътувам. Изведнъж розовото меко зарево е заместено от ярка - светлина? Свти в очите ми. Дразни ме. Звуците са толкова силни. Ох боли! Боли, когато вдишвам и издишвам. Толкова е естествено и неестествено - правил ли съм го досега? Май не. Чудовища са се събрали над мен. Говорят. Едно чудовище ме обгръща. Виждам лицето му, което прави гримаси. Говори ми. Познавам гласът. Всичко ме боли, но има нещо познато в това същество, което ме обгръща, което ме притиска до себе си. Как ме обича, само! Усещам го в прегръдката. Това е...мама!