Ръцете на баба ми
Подът на банята е виждал повече разбити души и прекършени надежди отколкото котлите в Ада някога ще видят. Ако съществува, разбира се. За пода съм сигурна. Той е особен вид ад. Там отиват един особен вид грешници – провалилите се. Най-сетне и аз стигнах там. За миг се почувствах като героят на Дамянов на дъното на пъкъла. Какво ставаше с него? Правеше си стълба от надежда? Или лъчи? Какви глупости!
Бягам от работа, за да се видя с него – виновна. Харча пари, които нямам, за да направя идеалната вечеря - виновна. Лъжа приятелките, че ми е подарил цветя – виновна. Срамувам се, че идвам от малък град, защото това ме прави недостойна в неговите очи – виновна. Правя се, че не ми понасят миризми, за да изглеждам по-изтънчена – виновна. Крещя във възглавницата, когато не си вдигне телефона, а после му казвам, че всичко е наред, за да изглеждам разбираща – виновна. Бях се провалила в това да се правя на нещо, което не съм. Виновна, виновна, виновна.
Лежах и плаках. А после ми стана смешно. Искало ли ви се е никога да не сте си помисляли нещо? Сякаш лошото ви е чуло? Така и аз преди седмица-две си бях мислила, че от много време не бях плакала. Пътувах в градския транспорт на път за работа и си мислих колко е хубаво, че седнах до прозореца, че сутринта е хладна, че са пуснали любимото ми предаване по радиото и че не съм плакала отдавна. Може би ако не си го бях помислила, сега нямаше да лежа на пода...
Вече не чувствах ръцете си - тези дълги пръсти и тънките кокалести китки съм ги наследила от баба. Тя често казваше, че приличам на нея, че приемам всичко присърце, а не трябва така... И ме прегръщаше силно, защото вече знаеше, че животът ще ме нарани. И знаеше също, че няма да е до мен, за да ме прегърне тогава. Знаеше, че няма да може да прегърне двадесетгодишната жена, която плаче свита на топка след любовно разочарование, затова прегръщаше петгодишното момиченце.
За да ме успокои, ми разказваше истории. Като тази за построяването на къщата, в която живеех преди толкова животи. На нейно място имало малка едноетажна постройка, но като се родили баща ми и чичо ми, трябвало да я направят по-голяма. И баба плакала. Скрила се в кошарата и плакала за родния си дом, докато отвън мъжете събаряли покрива. Сетне запретнала ръкави и се захванала да им помага. Тухла по тухла. Докато не вдигнали новата къща. Трудно ми беше да си представя, че със същите ръце, с които меси пита, е редяла тухлите, израждала телета, копаела ниви и лозя и бе галила челото ми... Имаше магия в тези ръце, сигурна съм.
Успя да ме научи да плета и да бродирам. Но може би е усещала, че няма да ни остане време да ме научи как се разрушава нещо, което обичаш. И как се преживява това. Не успя да ме научи как се живее с всичките дяволи, които завързваше в бримките на плетката си. Затова ме прегръщаше с цялата безпомощност и сила, на които бе способна.
Лирическият герой бе на дъното на пъкъла и си бе направил стълба от мъката? От надеждата? Моята стълба бяха моите ръце. Те се подпряха на плочките и оттласнаха тялото ми. Те измиха лицето ми и съдовете. Те пуснаха прахосмукачка и сгънаха прането. Тези ръце преобразиха бъркотията, в която се бе превърнала квартирата и щяха да направят същото и с бъркотията в живота ми. Същите ръце го набраха за трети път, за да му кажа, че имам нужда от него. Имах нужда някой да ме вдигне от проклетия под, да ми направи чай и да ме завие. Но прекъснах връзката - дадох си сметка, че вече бях направила всички тези неща за себе си. Затова не се страхувам. Можете да ме разрушите до основи – докато имам ръцете си, ще знам как да се изграждам. Колкото пъти е необходимо.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мадлен Аспарухова Все права защищены
