Подът на банята е виждал повече разбити души и прекършени надежди отколкото котлите в Ада някога ще видят. Ако съществува, разбира се. За пода съм сигурна. Той е особен вид ад. Там отиват един особен вид грешници – провалилите се. Най-сетне и аз стигнах там. За миг се почувствах като героят на Дамянов на дъното на пъкъла. Какво ставаше с него? Правеше си стълба от надежда? Или лъчи? Какви глупости!
Бягам от работа, за да се видя с него – виновна. Харча пари, които нямам, за да направя идеалната вечеря - виновна. Лъжа приятелките, че ми е подарил цветя – виновна. Срамувам се, че идвам от малък град, защото това ме прави недостойна в неговите очи – виновна. Правя се, че не ми понасят миризми, за да изглеждам по-изтънчена – виновна. Крещя във възглавницата, когато не си вдигне телефона, а после му казвам, че всичко е наред, за да изглеждам разбираща – виновна. Бях се провалила в това да се правя на нещо, което не съм. Виновна, виновна, виновна.
Лежах и плаках. А после ми стана смешно. Иск ...