Милена се приближи седна до леглото на мама и рече:
- Здравей, лельо Ленче, с теб май цели две години не сме се виждали.След това хвана изтощената слабичка и трепереща ръка и я целуна. Помилва я по лицето, както се милва болнаво малко дете, и я притисна към себе си.
- Виждаш ли на какво съм заприличала, Миленче? – гласът трепереше, очите бяха овлажнени, но мама умеше да се владее. Правила го беше много пъти през годините. - Знаеш ли, прекарах инсулт и вече трета година се възстановявам.
- Знам, действително много време мина. Винаги си била в мислите ми. Няма и не мога да забравя доброто старо време, дългогодишното ни приятелство с Дими и ръцете, които месеха питки, правеха страхотни дърпани баници. Ами туршиите, о, боже, и сега ми се пълнят устата със слюнка, като си спомня за огромните задушени свински пържоли, агнешките порции по Гергьовден с дроб сърма и прясна салатка с репички... Каква страхотна домакиня беше, със златни ръце и добро сърце, всичко си спомням, просто нямам думи, бе ...