Ръцете на мама
Милена се приближи седна до леглото на мама и рече:
- Здравей, лельо Ленче, с теб май цели две години не сме се виждали.След това хвана изтощената слабичка и трепереща ръка и я целуна. Помилва я по лицето, както се милва болнаво малко дете, и я притисна към себе си.
- Виждаш ли на какво съм заприличала, Миленче? – гласът трепереше, очите бяха овлажнени, но мама умеше да се владее. Правила го беше много пъти през годините. - Знаеш ли, прекарах инсулт и вече трета година се възстановявам.
- Знам, действително много време мина. Винаги си била в мислите ми. Няма и не мога да забравя доброто старо време, дългогодишното ни приятелство с Дими и ръцете, които месеха питки, правеха страхотни дърпани баници. Ами туршиите, о, боже, и сега ми се пълнят устата със слюнка, като си спомня за огромните задушени свински пържоли, агнешките порции по Гергьовден с дроб сърма и прясна салатка с репички... Каква страхотна домакиня беше, със златни ръце и добро сърце, всичко си спомням, просто нямам думи, беден ми е речникът...
С леко притворени очи и видимо задоволство възрастната жена се пренесе в миналото и започна да говори:
- Тези две ръце, Миленче, що работа са вършили, но ще ти разкажа само за роклята на Дими. В детската градина учителките много я обичаха. Като правеха тържества, тя най-много участва. Една братовчедка, омъжена в София, ми донесе един страхотен модел на рокличка, плетена на една кука. И като започнах, сън не спях, за да я изплета, тя беше късичка с едни много интересни триъгълничета сладко розово и бяло. Корделите бели, обувчиците бели... После майките на децата от цялата група се изредиха за модела, защото рокличката беше много красива и моето момиченце също. През онези години беше нужно много фантазия и труд, за да направиш от нищо нещо. Ама правех го и то с голям мерак...
Равномерното дишане и притворените очи дадоха знак, че тя отново се унася в сън.
С Милена тихо напуснахме стаята и решихме да се разходим напосоки. Стъкнахме се и тръгнахме бавничко към басейна, там имаше атрактивно заведение. По пътя продължихме да си говорим за мама и за сръчните ù ръце, като с подробности си припомняхме за всички манджи, сладка, компоти. След това за уменията и да плете, шие и тъче. Тези ръце, които знаеха и мотика и сърп да държат, да перат и да гладят, да чистят и мият съдове, да милват и утешават...
Милена реши вечерта да ù направи подарък. Преди години наред с учителската си професия се преквалифицира и за масажистка . Известно време работеше на две места. Искаше да ме изненада с уменията си по „втората специалност”.
Мама се беше събудила и гледаше в една точка, когато отново застанахме до леглото.
- Знаеш ли, имам изненада за теб? – рече Милена и започна да масажира болната ръка със замах на завършен специалист.
Определено бях изненадана, защото през месеците, които правихме рехабилитация, командите, движенията бяха същите. Аз се смеех от сърце на сръчността ù, а тя със слънчева усмивка и топъл глас не преставаше да говори, внушаваше някакви фантазии, как мама утре ще ни сготви яденето и какви сладкиши ще ни направи, стъпила най-сетне на краката си. Мама гледаше с благодарност приятелката ми, обнадеждена че „стават чудеса” и каза:
- Аз трябва да ти целувам ръцете, Миленче, а не ти моите. Толкова се радвам, че вие с Димито от деца се обичате и съм те имала като свое дете. Една сълза на щастие се отрони и търкулна по измъченото ù лице. С Милена я сложихме да седне, вдигнахме двете ù ръце, както ги вдигат победителите на състезание, за да изживеем заедно мига на споделената обич.
© Димка Първанова All rights reserved.
