С един човек светът не свършва
С едната ръка подпираше натежалата си глава, а другата свиваше в юмрук с все сила, че чак кръв се стичаше по дланта й. Бе се втренчила в монитора на компютъра си и не отделяше поглед от отворения прозорец със стари снимки. Гледаше, а всъщност нищо не виждаше. Тя плачеше. Черни капки от грима й се разпиляваха една след друга по подпухналото й лице. Така, както се разпиляваха и мислите в главата й.
Беше лято. Слънцето огряваше всичко навън. Чуваше се детски смях от площадката наблизо. Птиченца пееха... красива гледка! Но в сърцето й бе настанала мрачна зима. Той й бе отнел всичко. Нямаше го вече онова детско любопитство, което преди изпитваше към всичко ново и непознато. Липсваше й желанието за разходки, срещи с приятели, забави до зори. Ежедневието бе затрито. И все пак бе оставил малък подарък, като РЕВАНШ за причиненото. Бе я научил на нещо, за което тя отдавна жадуваше - изкуството да изпитва омраза. Този път чувството бе по-силно от нея. Не умееше да се контролира. Мразеше го от дъното на душата си. Мразеше го до полуда.
Тя плачеше непрестанно от часове. Изведнъж подскочи. Като че ли някой й подшушна нещо в ухото. Изправи уморената си глава. Отпусна свитата в юмрук ръка и бавно и внимателно изтри кръвта от ръката по голите си бедра. С другата ръка избърса черните следи по лицето си. Изправи се бързо и тичайки се запъти към балкона. Втренчи се в слънцето, като първоначално леко присви очи, понеже не го бе виждала отдавна. Топла вълна я обля - вълната на разума! Усмихна се нежно и заговори, като че ли на слънцето:
- Колко само съм глупава!Млада, красива, умна, разсъдлива, общителна, мила... Такава съм аз. Имам страхотни приятели и грижовни родители. Животът едва започва за мен. С времето мога да получа всичко, за което копнея, просто трябва да съм по-упорита и по-търпелива. А с един човек светът не свършва.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Веселина Костадинова Все права защищены
