Сайтът
САЙТЪТ
Натрапчив и досаден, телефонът извести с алармата, че времето за сън свърши. Мисълта, че ще се включи още поне три пъти, ми дава така необходимата отсрочка. На мига заспивам, притисната от изтичащото време. Отново натрапчив и още по-досаден! „Невъзможно е да са минали толкова бързо десет минути.” Напипвам го, без да отварям очи и го заравям някъде под завивки и възглавници, за да не го чувам. Но изнервен, сънят си отива. За да се надигна обаче, ми трябва импулс - нещо, което да ме изкара от топлото легло... Кафе, голямо, ароматно кафе - обръщам се и затварям очи. Сайтът - последното прочетено, коментарите от мен, коментарите за мен... буквално скачам и включвам компютъра. Докато зареди, кафето е готово. Бърз обход на пощата, отговарям експедитивно на спешните иииии... Го отварям - последен, като десерт, на който ще се наслаждавам дълго...
Замислям се - чувството на увереност е съвсем отскоро. Но началото... Колко дни ми отне въпросът: „Да се регистрирам, или не?", съпътстван от: „Ами, ако е глупаво това, което пиша?"
До този момент не бях публикувала никога, никъде, нищо. Каква борба беше! Два пъти започвах да се регистрирам и се отказвах, докато накрая репликата: „Каквото, такова” - победи... А какви вълнения бяха, когато качих първия си разказ... С трепереща ръка кликнах върху „ добави” (сега се усмихвам). Всичките ми вълнения и тревоги се заключваха в два въпроса: Чете ли се разказът? и Има ли коментари?
Когато отговорът и на двата въпроса беше положителен - нямаше по-щастлива от мен. Но се случваше някой разказ да зацикли - тогава бях смазана. Денят ставаше сив, съмненията ме разяждаха и бях готова да кажа „Край - приключих с това! Никога повече...” До следващото вдъхновение, до поредното - „... в главата треската шуми, мислите нежно се провират и бягат по листа сами..." Десетки пъти на ден отварях на произведенията ми - страх, паника, еуфория, щастие... И това, близо два месеца... Четях едно-друго, но не системно. Понякога плахо написвах коментар - премислен сто пъти (да не е глупав, да не е постен, да не е пък прекалено емоционален, да не се повтаря с някой, който е коментирал вече...)
Не зная кое точно и кога рамката на собствената ми персона се разчупи !? Четях всичко, направих списък на авторите, които не трябва да пропускам, отскачах във фотографии, поезия, публицистика... Започнах да преглеждам по-стари произведения на авторите, които ми станаха любими. И - заживях със сайта!
Отново, десетки пъти Го отварям, но вече - за да не пропусна нещо ново. И пак поглеждам произведенията си, но вече без паника - просто с усмивка.
Често си мисля, какво щях да пропусна, ако не бях се решила, ако не беше оная почти глупава фраза - „каквото-такова”? Нямаше да познавам толкова хора, с които всъщност сме от едно тесто, омесено от - чувствителност, свръхсетивност, вдъхновение, мечтателност...
И заживях със сайта! И живея със сайта! И ще живея със сайта!
Обичам ви! Всички вас, които сте душата на "Откровения"! От сърце ви желая вдъхновение! И хармония - изумрудено-ЗЕЛЕНА хармония!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Силвия Райчева Сеймира Дони Все права защищены
!
