Само една смахната история
Произведението не подходит для лиц моложе 18 лет.
Студен ден бъррр…Валя малко и после студа падна като тежко одеяло, но което не носеше топлина. Странна метафора - студ и одеяло. Карай. Преджапвах локвите и краката ми вече бяха мокри, но не ми пукаше. Имах среща с моя дилър - продаваше коз на безценица, по-евтино от лицензираните магазини, които надуваха цените. Боже мой, кой може да плати $30 за едно напушване? Дилъра ми продаваше коз за $8 и почти винаги беше без примеси. Само един път вътре имаше нещо и ми стана лошо и стените се въртяха около мен два часа. Беше весело, но и малко страшно. Мислих си до отида в спешното тогава, но съм медицински брат в болницата, всички там ме познават. Козът е законен, но не върви на работник в здравеопазването да се появява напушен и паникьосан там, където на следващия ден ще работи. Дилърът ми се казва Джони. Всъщност не го знам как се казва, но така си го наричам наум. Иначе си викаме на “ти”. Джони е висок и слаб, има дълбоки кафяви очи, които гледат някак си тъжно. Знам, че продава и по-сериозни наркотици, веднъж ми предложи кристален метамфетамин, друг път кристален кокайн за пушене с лула. Все кристали. Не ги пипам тия неща. Не че не ми се опитват, но ме е страх да не вземат много да ми харесат. Ето коза е безобиден, а подтичвам да си купя. Пристрастен съм яко. Джони живее в Джунгалата - лагера на безработни, откачалки и търсачи на свобода или на “по-такова” преживяване - живот в палатка в гората зад лъскавия супермаркет. Чудя им се как преживяват зимата - тука става доста студено, времето е почти като в София, даже май става и по-студено.
Тези мисли ми преминават през главата докато минавам покрай бензиностанцията по оживената улица, която минава пред нас, после покрай скапания ресторант за пилешки крилца, дето продават само обезкостни гнусни нугети; следва основното училище и после надолу по моста тамън на ъгъла. Там е Джони.
- Закъсняваш. - казва ми той тъжно, все едно съм нарушил обещание.
- Извинявай. Времето ей тъй отлетя, не усетих, кога е станало осем часа.
- За $20, нали.
- Тъй. Две-три напушвания. Толкова ми трябва. Ето ги парите - казах и извадих три банкноти по $5 и пет по $1.
- Ти майтап ли си правиш с мен? - попита Джони, но все пак прибра парите.
- Толкова имам в брой. - рекох и се обърнах да си тръгвам. Джони остана да брой парите втори път - да не съм го метнал. Да, все едно си нямам други проблеми, освен да лъжа с пари наркодилър.
Тръгнах нагоре по хълма. Срещу мен духаше вятър, заръмя пак и очилата ми се покриха в капки. От спортна злоба не ги свалих, а си крачех ей-тъй, слепешката и по едно време почти се ударих в един човек, който вървеше срещу мен.
- Диииир - каза ми той, както се вика на кон да спре.
- Извинявайте - рекъх на мъжа срещу мен.
- Закъде си се разбързал?- не ме оствяше на мира той. Беше студено, мокро и исках да се прибера вкъщи да си изпуша една цигара с марихуана.
- Отивам вкъщи да си напуша - казах му истината.
- Какво ще пушиш?
- Коз. Защо? - мъжът замълча леко озадачен от откровенността ми. Помисли, дори през замъглените си очила го вижах по лицето отмята възможности наум, прехвърля накакви схеми. Отне му половин минута, а на мен ми бе студено и исках да си тругвам към нас, но пък ми беше интересно какви ще ги измъти.
- Ще ми дадеш ли накой долар, за да си купя храна?
- Защо?
- Гладен съм.
- О, това ли. Извинявай, нямам в брой, всичко отиде за марихуаната. Бих ти дал, ако това може да те накара да се почувстваш по-добре.
Онзи пак се замисли.
- А може ли да ми дадеш малко марихуана?
Замислих се. Странен обрат на разговора. Аз мислех да го шашна с откровенния си отговор и да го оставя да се мъчи над тая главоблъсканица, какъв е тоя ненормалник, дето си казва майчиното мляко на непознат, пък този се окопити бързо и даже намери начин да използва ситуацията подобаващо. Е няма накъде. Такова бързо мислене трябваше да се възнагради и поощри. Беше студена, дъждовна вечер и на човек трябва да му е доста гадно, че да е тръганал да проси за пари. Мъчно да ти стане. Ако бях добър човек, можех и да го поканя у дома на топло и да го нахраня. Може би бях добър, кой знае, ама в тоя свят човек го е страх от странници, особено от странници в нощта. Наместо да го поканя удома, извадих малкото хартиено пакетче от джоба си и го изпразних на дланта си - четири зелени, ароматни цветчета марихуана.
- Ето ти две. По братски. - казах и му дадох две от малките късчета.
- Благодаря ти, братко - каза непознатия. Даже ме прегърна. Дори се трогнах. Беше един такъв старчок, тънък като сламка, като го пргърнах му усетих гръбнака изпъкнал назад от слабост - само кожа и кости беше.
- Не ми балгодари. Давам ти само някаква си скапана трева, а ако бях човек, по-друго щях да направя. Човек за човека е вълк в тоз свят, наместо да ти нагостя ей в тоя скапан ресторант с пилешки нъгети - имам кредитна карта, ама не, няма да го направя. Няма какво да правя, само ще си ида у дома и ще пуша, цялата вечер имам да убия, но пак няма да те нагостя. Не от друго, а от това, че ще ми създаде малко неудобство - иначе имам пари. Нищо добро не съм ти направил - дадох ти наркотик. Сигурно затова пуша, за да забравя как не ми пука за всеки случаен човек, който срещам, който може да е в нужда и аз ги подминавам ей така, като теб. Не, че не мога да помогна, мога, ама от това да не си разваля рутината не си бъркам в джоба да дам пари. Казвам ти го само да знаеш, че не трябва да си ми благодарен за нищо - не искам да си ми благодарен, просто би ме накарало да се чувствам виновен даже.
Мъжът се опули насреща ми и пак помисли известно време.
- Добре, знай, че не съм ти благодарен. Плюя на твоята марихуана и изкуствена благодетленост. Гадняр. Недобродетелен копелдак. Майната ти!
- Хубаво! Добро представяне! Пояувствах нещо истинско. Истинска емоция, а не само хленчене. Искаш ли да те заведа да хапнеш нещо в тоя ресторант?
- Що пък не?
Като вървяхме нагоре по пътеката към ресторанта той се спря, изгледа ме отгоре-додолу и попита.
- Ти луд ли си?
- Горе-долу. Не повече от всички останали. А ти?
- Сега и аз се чудя.
- Не се чуди. Хаиде, старче да вървим, че ще затворят ресторанта и ще останеш без вечеря.
И тъй продължихме нагоре по пътеката, двама странници в нощта. Беше студено, ръмеше дъжд, бе се стъмнило и всичко беше много абсурдно. Ако не знаех по-добре, щях да си помисля, че е само една смахната история.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Роско Цолов Все права защищены ✍️ Без помощи ИИ