Мъж. Около четиридесетте. Върви бавно. Не се обръща дори. Влиза в голям магазин. Има толкова много хора, че той бе сигурен, че никой няма да му обърне внимание. Разхожда се край стелажите с продукти. Не бърза. Знае, че няма да купи нищо. Просто така.
- Ваньо! - чу женски глас зад себе си.
Обърна се. Усмихна се. Негова позната от много години стоеше пред мъжа.
- Как си? - попита тя. - Не съм те виждала отдавна.
- Мотая се тук! - отговори Иван. - Иначе съм добре. Не си ли личи?
Двамата се засмяха.
- Искаш ли да пием по едно кафе? - попита неговата позната.
- Може! - отговори Иван.
- Само да платя на касата и ще идем.
Излязоха от магазина. Отбиха се в близко кафене. Седнаха до една от масите. Поръчаха. Кафетата им бяха поднесени скоро.
- Хубаво е времето! - каза Иван.
- Да! - отговори жената. - Но какво се случва с теб? Умислен си. Няма я онази усмивка. И в очите ти се чете тъга. ...