Стойчо не беше бедняк, обаче до такава степен беше се слял със мрънкането си, че съселяните му свикнаха да го смятат за такъв. Още щом го видеха да се задава по прашната, окаляна улица с бялото магаре, псувайки мъжки към кръчмата, цъкваха ухилено и го черпеха до късно вечер. Макар да се скатаваше дори на рождения си ден и черпнята да оставаше за сметка на други, мъжете го слушаха с уважение и се чешеха усилено зад ушите на всяка следваща история.
Стойчо беше единак. Собственоръчно обърна с правата лопата цялото си лозе, в търсене на гърне жълтици. Не защото наследи карта на съкровище… просто тази мечта се роди в собствената му оплешивяваща глава. Постоя там няколко месеца, намери топли грижи и разцъфтя. Най-големият дар, който притежаваше Стойчо, беше словото. На маса пред шише ракия и ръфани селски домати, той тихичко разказа за това на Анани Глухото. Той пък взе, че чу и го сподели след пет мастики на Петърчо Дългото. Дългото пък, понеже много си падаше по Мара Кривата, каза на мъжа ...