Стойчо не беше бедняк, обаче до такава степен беше се слял със мрънкането си, че съселяните му свикнаха да го смятат за такъв. Още щом го видеха да се задава по прашната, окаляна улица с бялото магаре, псувайки мъжки към кръчмата, цъкваха ухилено и го черпеха до късно вечер. Макар да се скатаваше дори на рождения си ден и черпнята да оставаше за сметка на други, мъжете го слушаха с уважение и се чешеха усилено зад ушите на всяка следваща история.

Стойчо беше единак. Собственоръчно обърна с правата лопата цялото си лозе, в търсене на гърне жълтици. Не защото наследи карта на съкровище… просто тази мечта се роди в собствената му оплешивяваща глава. Постоя там няколко месеца, намери топли грижи и разцъфтя. Най-големият дар, който притежаваше Стойчо, беше словото. На маса пред шише ракия и ръфани селски домати, той тихичко разказа за това на Анани Глухото. Той пък взе, че чу и го сподели след пет мастики на Петърчо Дългото. Дългото пък, понеже много си падаше по Мара Кривата, каза на мъжа ù… Така само след няколко дни мълвата се разпространи по гърбавите, космати родопски баири. Да видиш някой да блъска замаяно кирка в пущинака, вместо да си обере тютюна, който пък почнал да жълтее лениво под лятното слънце, стана нормално.

Стойчовица ставаше рано, преди още Райчо (както наричаше слънцето тогава) да се пробуди и пришпори златната си колесница по небето. Тая жена беше лоша, като преяла биволица, бясна като сакарска лисица и цапната в устата, като пухана черга. Викаха ù бясната. Не защото хапеше съседките и хвърляше камъни по децата. Стойчовица просто си беше неописуем гуляй на човешкия геном. Попържните ù събуждаха първо съседа отдясно Митьо Щръклицата. Горкият, от край време спеше като котка. Листо да падне, се събужда. После той излиза гурелясал на двора, немит и небръснат и двамата почват да се кълнат, докато петелът се стресне и почне да вика. Така се разбуждаше цялата махала, а после и изгубеното в зеленото село.

Една сутрин…

След като Стойчо отараши цялото си място, хвана да разбридва близката борова гора. Лопатата му кършеше бясно тревата и ровеше дупка след дупка. Ден след ден Стойчо копаше неуморно, докато онази сутрин ревът му радостен не раздра бодливата пустош. Лопатата му първо удари гърнето и то простена на старо. После Стойчо го тупна няколко пъти, примигна невярващо, увери се, че не бие на кухо и почна да рови бясно с ръце. Плувнал в пот, неспособен да гъкне, накрая извади гърненцето с разтреперани пръсти. Уви го набързо в ризата си и хукна към село така, сякаш дяволът го беше подгонил. На вратата вече разпенена го чакаше Бясната, стиснала в ръка мокър парцал, зачервена от яда си, че трябва да изчисти пода. Аха да почне да го млати, щото ù артисваше сила и Стойчо я плясна отрезвително през устата:

-         Млъквай ма, как ни тъ утнесе чумата! Тифа как ни тъ трясна?! Едрата шарка ни тъ покри! Оная с косата та заобикаля, като спечена мърша. Млъквай ма, дявола да тъ оноди!

Бясната го изгледа, чункин Девата ù се беше явила. После се хвърли като гладиатор връз мъжа си и като го почна с парцала, не спря докато не падна от немощ. Стойчо само похълцваше обидено. Гърбът му беше нашарен от тупалките, като на монах Францисканец. Ония, дето се самобичуват в името свише. Изгледа я криво. После плю на търкания под и рече:

-         Как може ма, от сички диви яребици на село, най-изкукуригалата гъска да зема?!

-         Мълчи бре, говедо недоклано! - задъхваше се бясната - пръч изпосталял! Магаре негодно! Какъв мъж - Балкан беше, какво говно диспансерно стана!

-         Мълчи, ма, лудо - не се отказваше от милите думи Стойчо – виж кво намерих ма, свиньо недоядена!

После полечка разтвори си ризата и гърненцето светна пред очите на Бясната. Оная не гъкна. Сви си устицата на кокоша трътка и бутна нервно мъжа си:

-         Отваряй го, бре, непрокопсанико, отваряй да видим!

Стойчо открехна капака, зачервен от вълнение. После, затворил очи, изсипа гърнето и по пода като дъждец се посипаха златни монетки. Пееха весело и се търкаляха под столовете, под миндера, под масата. Пееха закачливо и донасяха мечти и сияйна благодат. Стойчо се перчеше на жена си, като петел проскубан и ù шепнеше любовно:

-         Сега кон ша си купим и каручка нова. На дъщеря ти, ненаядената, апартамента ще изплатим у градо, барем се престраши някой туй чудовище селско за жена да вземе. Тежко му на момчето, Божей, да си милостив! После в чужбинско ще отидем, магазин ще отворим.

Бясната го гледаше с възхищение, някак странно. После го понесе към спалнята. После го натика в леглото им, още неоправено. После направи с него такива неща, дето не мислеше, че някоя жена може да причини на мъжа.

-         Ко напрай ма, бесно?!

-         Мълчи, бре! Аз като ти казвах, че телевизоро е добра работа и чужбинските програми образоват, не съм те лъгала.

През туй време Дългото и Кривата правеха същото, каквото и Стойчовите. Само дето го правеха бързо и с жар. Дългото подскачаше върху Кривата запъхтяно, като заек в размножителен период и гледаше към вратата през цялото време. Много го беше страх от мъжа ù. Кривата пък се стелеше под него досущ като дълго не поливана лоза и го скубеше активно по ушите. Дългото нямаше коса. И брада нямаше. Ни косми по краката. Гол като охлюв беше, ама пък надарен като бик. Кривата хич не се косеше от мъжа си, щото отдавна беше забравила какво са правили под юргана. Той сигурно затова си купи пушка и по цял ден гърмеше из горите. Да се разтоварва. Не му идваше силата мъжка на завалията вече. Откак Кривата пристана на Дългото, се промени. Цъфтеше като майска дюля. Пееше по двора и закачаше децата. Дългото пък обиколи, обиколи нивицата и току се поврътне към двора на Кривата. Горяха му ушите. Много я обичаше и планове кроеше как да я вземе за себе си.

Митьо Щръклицата пък докато Стойчовите брояха златните дукати, копаеше ров до оградата, барем Бясната се сурне в него и да млъкне накрая. Само Анани Глухото беше в пълна хармония със слънцето. Седеше си кротко край рекицата, попийваше домашна ракийца и току подръпваше пръчката, белким се хване някоя рибка, че Ананиевица да има какво да хвърли в тигана за вечеря.

След като смени златото от гърнето, Стойчо имаше толкова пари накуп, колкото не беше виждал в живота си. Лъсна се като аптекарска витрина и изведнъж спря да мърмори. Бясната се усмири. Събираше съседките в двора и пиеха кафе със сладко от череши. Ония гледаха замрежено новите басмени рокли и кълняха мъжете си вкупом. Селото имаше вече и нов магазин. И кръчма, в която Стойчо не мрънкаше. Съселяните го обичаха, защото пиеха скоросмъртница без пари, а Бясната им кълцаше градински салати пак без пари.

Странно беше, че знаеха за късмета на Стойчо и въпреки че продължаваха да раздират гърдите на планината с лопатите си, в търсене на своето имане, ни един не каза:

-         Що пък на него му се случи?!

В неделя палеха трепетливи свещици и се кланяха Богу, благодаряха за късмета на съседа си, благославяха укротения нрав на Бясната, а после отиваха да пийнат при Стойчо и да слушат поредния му разказ.

Наесен Дългото и Кривата се взеха, след като мъжът ù драсна по чужбинско и поиска да се разведе с нея. Парясаната сияеше от радост, а кубето на Дългото цвърчеше от притеснение, когато попът ги венчаваше.

Митьо Щръклицата зарови дупката. А Анани Глухото продължи кротко да бави рибата в реката.