СЕПТИЧНА ЯМА

СЕПТИЧНА ЯМА

ЧАСТ ПЪРВА

Начало   

-          Ще може ли да погледнем размера на данъка за един имот в село Г. и евентуално да си платя? Ето тук съм записал данните на титуляра.

Отговорът дойде с няколкосекундно закъснение, без да настъпи промяна в положението на фигурата:

-          Ще може, разбира се, но когато дойдете в работното ни време. Закъсняхте с 5 минути.

Това беше удар под кръста. Огледах цялата преграда. Никъде нямаше залепено работно време, което ме окуражи за следващата стъпка:

-          Извинете неосведомеността ми, но не виждам разписанието на работния Ви ден.

-          Щяхте да го видите, ако не бяхте нахлули по този начин. Залепено е на вратата от външната страна.

Тези думи бяха съпроводени от пълен с досада поглед на раздвижилата се фигура. „Мамка му, пустият ми късмет. Но поне успях да я разбудя.” – злобничко се усмихнах в съзнанието си, а на глас изрекох примирено:

-          Е, вината е моя. Ще изчакам да свърши почивката. Извинете.

Но за да не напусна съвсем безславно полето, направих опит да предизвикам някакво внимание:

-          Нека не прозвучи нахално, но обещавам да се върна половин час след края на почивката, ако ме упътите за някое място, където мога да пропилея един час от живота си. Изключвам варианта с пейките в градинката. Вече са заети.

Нямаше отговор. Очаквано. Тръгнах към вратата, когато хващайки дръжката ме настигна:

-          Ако изчакате отвън, ще Ви покажа такова място. Само да си взема мантото.

-          Чудесно! – измънках изненадано – Чакам Ви на входа.

Излязох и застанах в подножието на стъпалата. Опашката от машината се беше пренесла на пейките в градинката. Направих един панорамен преглед на околността. Приятна на вид градинка, с шадраван в центъра, тревни участъци, пясъчна алея и три пътеки с плочки, водещи съответно към сградата, към главната улица и към площада. Площадът – покрит с мраморни плочи, запазена марка на социалистическото градско благоустрояване. Затворен от далечната страна от сградата на кметството, със залепена до нея сграда от по-ново време, на която се виждаше огромна табела, информираща че това е седалището на Околийската дирекция за горите. На срещуположния край беше паркингът. Голям паркинг, за около 30 автомобила, но на него в този момент се мъдреше единствено моето 15-годишно Поло. В мига, в който насочих погледа си към него, в паркинга нахълта едно Сузуки, оцветено в крещящо червено и въпреки наличието на огромна свободна площ, почти се залепи до Полото. „Е това може да го направи само жена” – помислих с досада и не сгреших. От „Сузуки”-то изпълзя блондинка, тресна вратата и с чанта в едната ръка и ключове в другата, пое към сградата на данъчното. Докато се утешавах неискрено, че въпреки неугледния му вид, не бих заменил Полото за Сузукито, блондинката беше преполовила разстоянието до входа, а това ми даде възможност да се съсредоточа върху външния й вид. „Да-а, това сигурно е местната фолкзвезда” – помислих, след като отдадох дължимото на скъпите бутикови дрехи и аксесоари и безспорното наличие на силиконови импланти във внушителния бюст. Не съм фен на чалгата и нейните представители, затова обърнах поглед към градинката. А там, всичко зрящо от мъжки пол, беше насочило взор към пристъпващата все по-близо „фолкзвезда” и примлясваше в захлас. Чух, че токчетата затропаха по стъпалата зад мен и пожелавайки й мислено безинцидентно изкачване, се върнах към зрителната обиколка. Направи ми впечатление значителния брой кошчета за боклук, поогледах внимателно и с удоволствие установих високото ниво чистота в околността. „Само заради това, кметът заслужава доживотен мандат”. Веднага след тази резолюция пред очите ми изникнаха грозните картини от Софийските улици и се намръщих. Вярно е, че Г. не е с мащабите на столицата, но ето какво може да се направи, когато имаш желанието да живееш на едно по-добро място. И отново с удоволствие завъртях поглед, търсейки поне една хартийка, която да ме опровергае. Увлечен в тази изследователска дейност, почти ме стресна познатият отпреди няколко минути глас:

-          Тръгваме ли …

Завъртях глава по посока на гласа, едновременно отваряйки уста за потвърждение, но думите ми спряха някъде между диафрагмата и гърлото. Знаех, че впечатлението от първата среща с непознат човек е определящо за съставяне на портрета му и в 80% от случаите се разминава с действителността. Имах вече съставен образ на жената зад гишето – измъчено лице, повехнало от досадната работа и скандалите в къщи, лъхаща отвсякъде примиреност с живота в провинциалното градче. Жената, която стоеше до мен, обаче, по-скоро бих поставил в редиците на онези лъвици, обитаващи канцелариите и коридорите на висшата администрация. Изразително лице, дори красиво по моите критерии, обградено от гъста черна коса, подредена в изкусна прическа, почти никакъв грим, само няколко щриха, нещо което ме впечатли допълнително, тънки устни и две кафяви очи, които ме гледаха с лека насмешка.

-          … или остава вариантът с пейките в градинката?

-          Да, разбира се – успях все пак да измъкна нещо от себе си.

-          „Разбира се” какво? Пейките или онова място? – забавлявайки се на безпомощността ми в този момент, попита тя отново.

-          Не, не, пейките вече ги зачертах – окопитих се най-накрая. – Просто, покажете ми посоката и мястото, до което трябва да стигна.

-          Добре, да тръгваме тогава.

И тя пое по пътеката към паркинга. Тръгнах след нея, хвърляйки поглед към кафе-машината. Там стърчеше „фолкзвездата” с чаша кафе в ръка и ни гледаше с учуден поглед, граничещ с изумление. Сякаш кошчето, до което стоях, изведнъж беше проговорило и тръгнало след отдалечаващата се фигура на жената.

Широчината на пътеката не даваше възможност, но когато стъпихме на паркинга се изравних до неочаквания ми гид, с желанието да подновим разговора.

-          Чувствам се неудобно. Можехте просто да ми опишете мястото – започнах аз.

-          Няма как да стане. Там ще Ви пуснат само ако знаете паролата.

-          А, това звучи интригуващо. Нима сме тръгнали към тайната квартира на Съюза на чиновниците в Г.? И с какво заслужих да бъда въведен в кръга на посветените?

Нова изненада. Глупавата ми проява на остроумие беше посрещната с приятен смях, в който долових голяма доза искреност. „Я виж ти. Със сигурност онази досадна жена е останала в помещението.” – отчетох неочакваната промяна.

-          Изглеждахте толкова безпомощен зад преградата, че реших да компенсирам поне малко строгостта на чиновническия кодекс, изразена в наредбата за работното време, като Ви открия някои тайни на съсловието в Г.

Сега беше мой ред да демонстрирам смеха си. Настроението ми отново започна да катери стълбата нагоре, но не само от неочаквано пъргавия й ум и чувство за хумор, а и от артистичното майсторство, показано от моя милост в онова помещение.

-          Нали няма да ме карате да изпълнявам някакви церемонии с вързани очи и да изричам тайнствени думи с неясно значение?

-          Точно това обмислям в момента и се колебая между краткия и пълния вариант на посвещението. Плаши ли Ви това?

-          Може би ще събера смелост за краткия вариант, но ще Ви бъда благодарен ако подадете някакъв жокер.

-          О-о-о, винаги ли търсите задна вратичка?

-          А не сме ли в момента точно пред такава?

Междувременно бяхме прекосили паркинга и вървяхме по крайречната улица. Очаквах, че ще ме поведе към моста, който опираше в площада. Знаех, че там има няколко заведения, седалище на местните мутри, но тя хвана обратната посока и в мига, в който изричах последните думи стояхме пред едно пешеходно мостче. Виждал бях това съоръжение, но не бях му обръщал внимание. Не ми се е налагало да пресичам тази част на града и сега имах случай да хвърля по-подробен поглед. Мостчето беше изработено от стоманени профили, със здрави перила и грапава бетонова настилка, което предполагаше стабилно преминаване, независимо от влагата. Отсрещният край на мостчето беше затворен с врата, вградена във висок зид, опасващ триетажна къща.

-          Не-е, това е входът за посветените – отговори моят гид, заливайки ме със звънкия си смях.

-          Така-а. Това означава ли, че сега ще ми завържете очите?

-          Днес е щастливият Ви ден. Един път месечно ни е позволено да вмъкваме случайни преминаващи. Само после ще ми се разпишете под декларация, че нищо не сте видели, нито сте чули.

И тя стъпи на мостчето, натискайки един скрит под перилото бутон. Преди да достигнем другия край, вратата се отвори и едно пухкаво създание, посрещна спътницата ми с отворени обятия:

-          Вече мислех, че си се гътнала и щях да идвам днес у вас. Къде изчезна тези две седмици? Поне един телефон трябваше да завъртиш. Така се притесних.

Двете се разцелуваха и по начина, по който го направиха личеше че приятелството им е истинско. Не бяха онези доближавания на бузите, от които се чува змийско съскане. Колкото до пухкавото създание, това си беше типична представителка на населяващата западната част на Софийското поле етносна група, която на студентските запивания определяхме като „гумени шопи”, за разлика от „дървените” такива, заемащи източната му част. Нямаше прилика с рисунките на Майстора, просто, добре закръгленото й тяло, облечено в чисто бяла престилка, обута с бели гуменки и на главата със забрадка, приличаща по-скоро на касинка, даваше тази пухеста визия. А когато се разсмя и на кръглото й лице цъфнаха две трапчинки, направо ми се прииска и аз да я прегърна и разцелувам. Стига да можех да я обхвана, разбира се.

-          А господинът кой е? – попита с онзи непосредствен и за несвикналите с начина на общуване на тези хора, малко нахален тон, „бялата възглавница”.

А сега де. Та ние с моята спътница май заобиколихме момента със запознаването. Но преди паузата да стане неловка, тя взе нещата в ръце:

-          О, стоеше на площада с табела в ръка „Не плащайте данъци, за да не храните некадърната администрация”. Подбрах го насам преди новият шеф на полицията да го е заключил.

-          А къде е табелата? – попита дружката й и само след секунда се плесна по челото и изригна в такъв заразителен смях, на който и мъртвец не може да устои. – Божке-е, сладурано, ще ме побъркаш ти. Ах как ми липсваше. Но защо стоим, влизайте, влизайте. Аз ей сега приключвам в кухнята и идвам. Вие се настанявайте. Ще пратя Ванката да ви вземе поръчката.

При влизането бях затворил вратата след себе си и сега поогледах наоколо. Намирахме се в малко дворче. От него, една врата водеше към вътрешността на къщата, а няколко стъпала извеждаха на голяма тераса. Къщата, отделена от зида с около метър широка пътека, се извисяваше на три етажа, но явно е била проектирана от добър архитект, защото беше нетрадиционен тип, с обособени ниши, тераски, разчупен покрив. ”Пухкавата белота” потъна зад вратата, а ние изкачихме стъпалата и стъпихме на терасата. Затворена отстрани с резбовани дървени паравани, а от страната на реката с цветарници, покрита от продължението на един от покривите, терасата беше едно много приятно място с изглед към половината град. От терасата се влизаше към две помещения, едното почти два пъти по-голямо от другото. И в двете имаше наредени маси, с дървени столове с подлакътници, виждаха се стоящи тонколони, а в голямото и широкоформатна плазма. Последвах спътницата си към по-малката стая. На две от стените й висяха пейзажи, изглеждаха като оригинали, на третата имаше две врати, с монтирана между тях закачалка с рафт за шапки, а стената към терасата беше изцяло стъклена с възможност за отваряне на големите прозорци. Имаше 3 маси с по 2 стола, по една на стените под пейзажите и една до стъклената стена.

-          Имаш ли предпочитания за масата? – попита спътницата ми и след като предоставих избора на нея, тя посочи масата до стъклената стена и се запъти към закачалката.

Правейки се, че разглеждам обстановката, довърших портрета й, усвоявайки допълнителната информация, предоставена ми след събличането на мантото. Белият пуловер, прилепнал към тялото, подчертаваше разкошния бюст и тънкият кръст. Малкото коремче и закръгленият ханш, даваше да се разбере, че тази жена е майка. Дългата до коленете тясна черна пола с цепки от двете страни, придаваха допълнителен сексапил на фигурата. Тъмни чорапи или чорапогащник и много красиви боти завършваха тази фигура, която всеки тийнейджър би залепил на стената си без всякакво колебание. Изчаках я да седне и се настаних срещу нея, оставяйки чантата на пода.

-          Е, каква е оценката? – попита ме тя с лека усмивка.

-          А-а, мястото е много приятно. Не съм и подозирал, че съществува подобно нещо в Г.

-          Да, хубаво е. Но аз имах предвид оценката, която записахте в тефтерчето след огледа на фигурата ми.

-          Господи, с Вас е опасно да стои човек. Как разбрахте?

-          Няма жена на света, която да не усети подобен разсъбличащ поглед.

„Както и много малко са жените, които ще пропуснат възможността да подчертаят достойнствата си в такъв момент.” – отбелязах на ум, но сложих срамежливата маска и влязох в тон:

-          Не успях да стигна до бельото, но това което видях много ми хареса. Не съм от мъжете, поставящи оценки. Това е несериозно. Няма единна оценъчна система, според скромното ми мнение, за женската хубост. Затова и всички конкурси на тази тема са просто пародии и преследват съвсем други цели от официално обявените.

-          Виж ти, това е интересно. За пръв път срещам мъж, който разсъждава по подобен начин. Действително ли мислите така или просто се опитвате да ме впечатлите?

-          Да, точно по този начин разсъждавам. И разбира се, че искам да Ви впечатля. Не го крия, но кой мъж на мое място не би поискал същото. Но ако трябва да сме искрени и да се придържаме към фактите, нека не забравяме, че Вие ме хванахте за ръка и ме доведохте тук със същата цел - да ме впечатлите.

-          Не съм ви хващала за ръка. Вие вървяхте след мен като вързан.

-          Охо-хо-о, имате пъргав ум. Искате ли да обявим съвсем кратка пауза преди да извадим мечовете и да се запознаем? Така поне ще отпадне задължението да импровизираме по темата с мълчаливия ми протест пред общината.

Разкошният й смях увеличи уюта в стаята и дръпна някаква прашясала струна в мен. Протягайки ръката си, тя издекламира:

-          Владимира Ненова. Данъчен чиновник в Г.

Отговорих на жеста, като се постарах ръкостискането да не поражда двусмислие.

-          Ясен Незнакомов, свободен човек.

-          Не е честно. Това не е професия.

-          Права сте, по образование съм машинен инженер, но съм се занимавал професионално с толкова неща, че не знам как трябва да се представя.

-          Добре, представете се с това, което практикувате в момента.

-          В момента? От около месец насам правя една септична яма в село Г., но не мога да си залепя етикета на строителен специалист. Нека да го кажа така – строителен аматьор.

-          Аха, и затова сте се запътили в тази посока по никое време.

-          Да, обикновено софиянци пътуват насам за уикенда, нали сега е времето на джибрите и казаните, а аз обратно. Така избягвам трафика. Ако това Ви задоволява, има ли проблем ако преминем на собствени имена?

-          Приятелите ме наричат Влади.

-          А мен – Ясен. И трябва да призная, че историята с плаката много ме впечатли.

-          Нали няма да ме заливаш с ласкателства през цялото време, Ясене?

-          Обещавам, и без това не ми е в характера, Влади.

В това време от чантата ми прозвуча началото на едно парче на Алвин Ли. Имах 4-5 блуса записани в телефона, които използвах като мелодии при повикване. Тази ме известяваше, че   някой от роднините се е сетил за мен.

-          Твоят телефон ли звъни? – попита Влади, ослушвайки се.

-          Да, моят.

-          Няма ли да отговориш?

-          Виждаш ли, имам малко по-различно отношение към телефоните от преобладаващата част на ползващите тази услуга.

-          В смисъл?

-          Няколко принципа, към които се придържам. Когато съм в разговор с друг човек на живо, никога не вдигам телефона. Това е просто от уважение към събеседника. Старая се да съм коректен към роднини и приятели, затова не им звъня във времето за почивка  и причината да ги търся винаги е основателна. Предпочитам SMS –ите, като средство за отправяне на пожелания, честитки и не толкова важни известия.

-          Никога не съм гледала по подобен начин на тези неща. Сигурно ще го запишеш към минусите в твоята оценка за мен, но аз съм от тези, които не свалят телефона от ухото си, независимо къде съм. Дори сега се чувствам малко неспокойна, защото не е звънял вече 15 минути.

-          Разбирам. Но обяснението е просто, сигурни са ни забелязали като идвахме насам и сега новината обикаля града. Все пак, нужно е известно технологично време. Не се притеснявай, скоро ще те засипе поток от обаждания.

-          Не бъди зъл. Не си първият странник, когото водя тук.

Преди да успея да отговоря, една от вратите се отвори и в стаята влезе стопанката, а зад нея и едно момче, може би 13-14 годишно.

-          Настанихте ли се? – изчурулика тя. – Какво да ви донеса?

-          Само секунда. Това е Ясен, – усмихна се към нея Влади, сочейки моя милост – а това е Рени, моята изповедница, лечителка и най-добра приятелка и сина й, Иван или Ванката. Ясен е строител на някакви ями в село Г. и е решил да разузнае потайностите на градчето ни, маскирайки се като данъкоплатец.

-          Стига ма, Влади. Виж, човекът се притесни. – обърна се към мен Рени и  двете трапчинки цъфнаха на кръглото й лице.

Станах и поздравих нашата домакиня, като потиснах обзелото ме отново желание да я обгърна.

-          За мен кафе – поръча Влади - и едно парче от сладкиша на деня. Срещнах Мария на входа, като идвахме насам и тя заръча да й занеса нещо сладко, така че, опаковай едно парче за нея. Ясене, за теб? Сигурно бира или може би нещо по-твърдо? Май имаш нужда, пребледнял ми се виждаш.

„Внимавай с тази жена, Ясене.” – предупредих се мислено.

-          Не, благодаря. Рядко употребявам алкохол, а бира - след края на работния ден, който днес още не е започнал. Така че, за мен чай, по възможност билков.

-          А искате ли един домашен чай, – с оживление занарежда пухкавата Рени – маточина, сушени шипки, дренки и трънки. Всяка сутрин запарвам по един чайник. Много е полезен.

-          С удоволствие, – откликнах на предложението аз – и нека да е без захар.

-          А искате ли мед, имам чудесен акациев мед. Отчето ми го носи, ще Ви хареса.

-          Добре, нека да е с мед.

-          Ванка, - обърна се Рени към момчето, което ни зяпаше досега без да проявява особен интерес – бягай да извадиш меда от мазето и кажи на баща ти, че Влади е дошла. Аз отивам за кафето и чая. А днес съм направила един ябълков щрудел, ще си оближеш пръстите. Ще забравиш за един час грижите за фигурата си.

Последното изречение със сигурност имаше адрес моя милост, защото беше съпроводено със закачлива усмивка и леко намигване. Лесно се дешифрират подобни намеци, но вече бях облякъл дрехата на градски наивник и се направих, че не съм разбрал знаците.

-          Склонна съм да приема отношението ти към алкохола за истина, а не като поредния номер от списъка за себеизява. – обърна се към мен Влади, когато заех отново мястото си на стола. – Не виждам червен нос и следи от спукани капиляри, така характерни за тези географски ширини.

-          Вярно е, случва ми се в месеца един или два пъти чаша вино, а концентрат много рядко. Този период остана някъде в миналото, изглежда съм запълнил лимита си, затова не ме влече вече това удоволствие. Но след като започна с коментарите за мен, да спазим реципрочността. Какво записа в твоето тефтерче, ако имаш смелостта да го разкриеш, разбира се?

-          Смелост не ми липсва, бъди сигурен. Е, щом настояваш. Виждам мъж на средна възраст, с остригана глава, поне едноседмична брада, сравнително стройна фигура и облекло, което говори за стремеж към сливане с пейзажа. Домашно изплетен пуловер, дънки, спортни обувки. Начинът на говорене обаче, свидетелства за интелигентност, което предполага поне няколко години престой във висше учебно заведение, а и лаптопът подкрепя казаното, стига да не е камуфлаж. Не си от многобройната група на онези досадници, които преследват женската част от населението с неприлични предложения, точейки лиги, но си от групата на ангажираните. – и тя почука по безименния пръст, визирайки халката ми. - И ако позволиш да използвам репликата ти – това, което виждам, ми харесва.

„Тази жена не е оттук.” – реших аз. – „Подобен разбор не е по силите на онези лъвици, към които я бях причислил.”

-          Разби ме. Стига това да не е една от шегите ти.

Само че начинът по който ме погледна, подгъна коленете ми. Не само че шегата отсъстваше, а имаше и нещо друго, за което в момента нямах обяснение. „Внимавай Ясене, стъпваш в дълбоки води.”

-          Наистина ли в чантата има лаптоп? – попита тя.

-          Да.

-          А защо го разнасяш из града?

-          О, струва два пъти повече от автомобила. Не искам да рискувам.

-          Прав си. Е, сега е твой ред. – каза Владимира и подпря брадичката си на преплетените пръсти, вторачвайки се в мен, сякаш очакваше от устата ми да изскочи захарен памук.

-          Ред за какво? – направих се, че не разбирам.

-          Ами аз ти разказах всичко, а от теб чух само заключение. Редно е сега да споделиш видяното. И без заекване.

-          Добре, но ако кажа нещо, което не ти харесва, ще ме оставиш ли поне да си изпия чая, преди да ми издереш очите.

-          Гледай го как се пазари? Не приемам никакви условия.

-          Уф, няма как. Ще кажа. А може ли да отместя поне стола малко по-назад?

Ако не друго, поне успявах  да я разсмивам и това започна да ми харесва.

-          Добре, добре. Ето кратко резюме, в твоя стил. Поддържана коса, с една забележка …

-          Каква забележка? – прекъсна ме остро Влади, а очите й се присвиха като на котка пред скок.

-          Харесвам червенокоси.

-          Никога. Само ако съм в ковчег. Продължавай!

-          … красиво лице, пестеливо използвана козметика, това винаги ме впечатлява, фигура-мечта за ценителите на секса, подбрано с вкус облекло. Принадлежиш към малобройната група на жените, съзнаващи достойнствата си и умеещи да ги използват. Следата на безименния пръст, говори за доскорошно членство в групата на ангажираните, ако използвам твоята лексика. Интелигентност и нещо рядко срещано в хубавите жени – добро чувство за хумор. Заключението вече го знаеш.

Докато редях тези думи, не откъсвах поглед от очите й. Смехът, с който бяха пълни в началото на изложението, премина в сериозност към края му. Очаквах с интерес реакцията. „Май веселата част свърши.“ – помислих със съжаление. Продължавахме да се гледаме, а паузата ставаше вече неловка. И добре, че в такива моменти идва Радецки, вратата се отвори с гръм, явно добре засилена. Влетя Рени с поднос, на който димяха чашите с кафе и чай и чинийка с някакъв сладкиш. Спря се до вратата, явно беше усетила потока енергия, наситил помещението и съвсем на място подхвърли:

-          Тук след малко нещо ще пламне. Да знаех, щях да донеса студена лимонада.

Приближи се до масата и постави чашите и чинията, като ни гледаше дяволито. Всички се разсмяхме, а най-неочаквано Рени се наведе и целуна приятелката си по бузата. След това придърпа един стол и се настани до нас.

-          Само за минутка, че съм отрупана с работа. Ти нали знаеш за утре? Миро сигурно ти е казал. – обърна се тя към Владимира.

-          Той се обади сутринта, но беше много шумно около него. Каза, че ще мине през данъчното, преди края на работното време.

-          А, значи не ти е казал. Утре се събираме на веселба. Вчера мъжете бяха на лов и се върнаха с едно дива прасе и два заека. Мислеха да го организират за днес, но от теб нямаше следа, а и кметът каза че трябва да отскочи до Областната управа, така че, решиха го за утре. Та сега със Стоян разфасоваме, чистим и подготвяме дивеча. Аз ще бягам да се боря с планината от месо, а ти ела след работа да се наприказваме.

-          Не, не мога, Рени. Пристигнах сутринта и дори не съм ходила до къщи. А оставих и колата при Владо в сервиза, не ми работят мигачите. Така че ще се прибирам, искам да си почина. Обещавам ти утре вечер да съм само твоя.

-          Добре, сладурче. Но мини през кухнята да вземеш сладкиша за Мария. Ох, чакай да видя къде се изгуби оня зяпльо, само на мед ще ми стане.

Чухме я да огласява стълбището, след което се хлопна някаква врата.

-          Значи тук кипи интензивна социална дейност. – поднових разговора.

-          Да, почти всяка седмица изниква по едно такова мероприятие. Не скучаем.

-          Виж ти, виж ти. А това не се ли отразява на бизнеса? Клиентите не се ли разочароват при такава честота на дните със затворени врати?

-          Странно любопитство, господине. Нали не сте от Данъчна полиция? – хвърли ми една усмивка тя. – Не-е, Вие копаете ями, използвайки познанията си по машинно инженерство. Впрочем, и без това след около час ще напуснете града ни, защо да не Ви заредя с малко информация. Една умерена порция завист ще укрепи съня Ви.

-          Сарказмът Ви, не може да повлияе на сънищата ми, уважаема госпожо – влязох в тон аз. – Но май пропуснах да спомена, че колекционирам провинциален фолклор. Затова с удоволствие ще чуя историята Ви.

-          Добре, добре. Добър си. Ето накратко къде си попаднал – започна тя, отпивайки от кафето. - Това тук не е обществено заведение. Рени и Стоян имат магазин, един минимаркет. Той е от другата страна на къщата, в един просторен гараж. Хранителни стоки, плодове, зеленчуци, битова химия и куп други неща. Предлагат и кафе, сладолед и газирани напитки, алкохол. Това е основното им занимание. Рени с дъщеря си обслужват магазина, Стоян е снабдител, поддръжка и общ работник. Ванката, синът им, също помага, когато не е на училище. Единствените са в тази част на градчето и имат добра репутация. Не предлагат развалена стока, не лъжат в кантара, винаги са любезни.

Без да прекъсва речта си, Влади стана от стола и се запъти към закачалката. Бръкна в джоба на мантото и извади цигари и запалка.

-          Пушиш ли? – запита тя и след отрицателното ми кимване колебливо попита. - А ще имаш ли нещо против аз да запаля?– но без да дочака отговора ми, продължи. -  Впрочем не, ще ме обвиниш в геноцид. Поне това не искам да ми приписваш.

Обърна се, върна цигарите и запалката в джоба и тръгна към масата. В този момент откъм закачалката се чу телефонна мелодия. Върна се почти тичайки и извади от другия джоб GSM, погледна екрана му и тръгна да отваря апарата. Изведнъж спря и отправи поглед към мен. Аз тактично се бях обърнал към стъклото, когато звънна телефонът, но наблюдавах поведението й в отражението. Тя се замисли за момент, след това решително върна апарата в джоба на мантото и се настани на стола.

-          Само от половин час се познаваме, а вече започваш да ми въздействаш. Не се хили, сетих се за отношението ти към телефоните. Докъде стигнах, ах да. Това пространство беше подредено по този начин преди около две години – продължи тя, обхващайки с ръка терасата и помещенията. – Има един кръг от хора, които се събираме от доста години. Рождени, именни дни, празници, нерегламентирани събирания като утрешното и т.н. Допреди две години правехме сбирките по ресторантите или по домовете, но тогава бившият кмет, който е от този кръг, помогна на Рени и Стоян да получат обезщетение за част от земята, върху която е построен заводът и в знак на благодарност, те сами предложиха да организираме това място. Всеки от кръга внесе определена сума и така обзаведохме тези стаи, терасата и една кухня на долния етаж, а да, и мостчето направихме по това време и превърнахме това място в наш клуб. Сега тук сме на спокойствие, не сме пред очите на хората, няма ограничения за децибелите или работното време. Събираме се доста често, женската част почти всеки ден – клюкарстваме, гледаме сериалите и от време на време допускаме и мъжете. А те пък членуват в една ловна дружинка, ходят на риба, събират се тук да гледат мачове и без да се смееш, клюкарстват повече от нас. Това е общо взето.

-          Звучи добре. Вярно, лъха малко на масонство и ако съжалявам за нещо, то е, че нямам таланта на Агата Кристи. Тук има всички предпоставки за един чудесен бестселър.

-          Нищо, прощавам липсата на талант, но горя от желание да чуя какво би измислил един пътуващ специалист по септични ями. Дано да не е някоя сълзлива работа.

-          Ненавиждам сапунките. Те са средство за масово оглупяване.

-          Чудесно, значи ще има трупове и няколко горещи сцени. Ще съм първият слушател на високо художествено произведение, неродено, но споделено. – и Владимира се облегна на стола с кафе в ръка, готова сякаш за продължително слушане.

-          Е, сам съм си виновен, че захванах тази тема.  Но ти бе така добра да ме осведомиш за социалната ви дейност, че доброто ми възпитание не позволява да замълча. И така, – започнах аз, отпивайки от чая – само в скоби да кажа, че чаят е превъзходен. Начало. В градчето Н. живеели група хора, които образували нещо като собствен клуб. Тук се описва това което ми каза за вашата група, като авторът си запазва правото да импровизира връзките между членовете на това малко общество, както и техните взаимоотношения. Центърът, около който се въртял животът на групата, били три красиви жени. Никой не подозирал, че миналото свързвало тези жени по един своеобразен начин. Дори самите те не знаели за тази връзка. А както в последствие се разбира и трите били близки приятелки, по различно време разбира се, на известен банков обирджия, убит при неизяснени обстоятелства.  Историята започва с идването в градчето на нов полицейски началник и съпругата му, една истинска сексбомба. Той прави огромни усилия и успява да се намърда в клуба. Особено активен е по отношение на трите красавици. Тук може да се вмъкнат, по твое предложение, няколко горещи сцени.

-          Чакай, чакай. Започна добре, но нали интересът към красавиците не е само заради секса?

-          Разбира се. Пояснение – новият началник, който е трябвало да пристигне, е убит, а мястото му е заето от убиеца и неговата приятелка, изпратени от неизвестна организация. Те трябва да открият кода за сейфа, където обирджията е скрил всичко крадено. А кодът е татуиран под дясната гърда на приятелката на убития, но не знаели на коя от трите.

-          Хм, а защо под гърдата?

-          Е, това е най-интимното място, за което в момента се сетих.

-          А не може ли да е на задника?

-          Не може. Защото ако се покаже някъде по пражки, веднага ще се види. – отговорих компетентно.

-          Вярно – развеселено поде слушателката ми. – Нека аз да продължа. Кодът се състоял от три части, като всяка част е татуирана на различна жена. Няма ли да е по-добре така? И нека търсачите на кода да не знаят точно къде е татуиран той, за да дадем повече възможности за изследване на този, който ще проверява.

Сега вече не издържах и се залях в продължителен смях. Владимира също се присъедини и двамата дълго се превивахме.

-          Това последното ме кара да подозирам сериозен талант в теб, по отношение на горещите сцени. – казах след като се поуспокоихме. – Добре, имаш 20% от хонорара.

-          Как 20%, или 50 на 50, или отказвам сътрудничество.

-          Договорено. – вдигнах дясната си ръка аз. – Тогава оставам въведението в историята и горещите сцени на теб.

-          Честно казано, ти направи някои попадения. Откакто клубът е отворен официално, в групата сме действително три жени, като постоянно присъствие. Някои от членовете водят и други жени, но те не се задържат дълго. А новият началник на полицията пристигна в Г. преди около 10 месеца и почти веднага стана член на групата. Доведе и жена си, която подхожда на описанието ти. Е, с малки уговорки.

-           Я виж ти. Все пак трябва да признаеш наличието на капка талант. В този момент, средностатистическият събирач на провинциален фолклор трябва да започне да изстисква информация за членовете на клуба, но първо, няма да е проява на добър вкус и второ, аз съм просто преминаващ. Затова, искаш ли да се върнем на първата част на разговора, ако нямаш нищо против.

-          Не ти липсва тактичност, благодаря, и нямам нищо против. А какво точно ще обсъждаме?

-          Ами, след като и двамата почти се обяснихме във взаимно харесване, ще бъде ли нахално ако поискам да задълбочим отношенията?

-          Накъде биеш? – зяпна от учудване тя.

Едва сдържах смеха си, наблюдавайки широко отворените й очи и усещайки затаения й дъх.

-          Помислих си, че … - тук направих драматична пауза, сякаш събирах смелост да изрека следващите думи - … би могла да ме обслужиш с предимство на гишето, като вътрешен човек.

-          Ах ти използвачо. – Смехът й беше неустоим. – А аз горката помислих, че се изправям пред сериозен проблем. Това ще го запомня и ще ти го върна някога.

Не можех да откъсна поглед от нея. За около минута лицето й смени няколко настроения, но това не се отрази по никакъв начин на хармонията му. „Мамка му, Ясене. Спри навреме, водата вече стига до брадата ти”. Тръснах глава и изчаквайки да затихне смеха й, казах:

-          Това „да“ ли беше?

-          Разбира се. Аз самата щях да ти предложа нещо подобно. Ако искаш, дай ми листчето с данните, аз ще извадя задълженията, ще подготвя извлечението и като минеш на връщане, само ще ми оставиш парите. Ти кога се връщаш?

-          Обикновено правя разчетите си така, че в петък до обяд да приключвам. Значи, някъде по това време може да мина през данъчното.

-          Добре, отсега се разбираме. В петък, нека да е малко по-късно, ще те чакам да оправим тези неща. А то май е време вече да ставам. Имам само една молба, нека аз да тръгна първа. Изчакай 5 минути. Не че се впечатлявам много от хорски приказки, но все пак, малък град сме.

-          Никакъв проблем. Мисля, че предложението ти е разумно.

Станах и й помогнах да облече мантото.

-          Аз ще мина оттук за да видя Рени. – каза Владимира сочейки вратата. След това ме хвана за ръцете и с онзи необясним за мен поглед, тихо промълви – Много съм ти благодарна за този час. Не съм се чувствала така добре не помня откога. Няма да го забравя.

Обърна се и бързо се мушна през вратата. Стоях и се почесвах по остриганата глава, премисляйки случилото се. След това отидох до вратата към тераса и загледах прострелия се отвъд реката град, а из главата ми препускаха какви ли не мисли. Така ме завари Рени.

-          Какво ти дължа, Рени? – върнах се на земята отново.

-          Нищо не ми дължиш. Аз ти дължа на тебе една голяма благодарност и малко мед, който така и не се появи.

-          Шегуваш се.

-          Никак. Не гледай така. Не съм виждала Влади в такова настроение може би от година насам. И усещам, че ти си причината. Затова – едно голямо благодаря. Но искам да ти кажа нещо. Моля те, не рови повече в тази посока. Влади е пазена жена. А и ти няма да пострадаш. А сега, ела да те изпратя.

Взех чантата и я последвах през терасата. Слязохме в дворчето, тя ми отвори вратата и се сбогувахме.

-          Чакай, уф каква съм, за малко да забравя. Ето ти, един плик съм приготвила с моя чай. Сложих ти  и бурканче с мед. Там в онова село само на вода караш сигурно.

Благодарих й от сърце и поех по мостчето към паркинга, мислейки върху последните думи. Какво ли означаваше „пазена жена“? Гледана или охранявана? По-скоро второто. Няма как такава жена, в градче като Г., да не е близка с някой от „големите“. Може би е някой от клуба? И ако това е значението, тогава има смисъл и предупреждението към моя милост. Със сигурност този някой охранява ревниво периметъра си. Хм, и аз на негово място бих правил същото. Дано не се налага да проверявам на гърба си усърдието, с което го прави.

А на паркинга, както и бях предположил, „фолкзвездата“ беше спряла толкова близо, че не можех да отворя шофьорската врата. Хвана ме яд. Ключалката на другата врата заяждаше и няколко минути се занимавах с нея, докато вляза в колата. Най-после се наместих зад волана и под звуците на китарата на Гери Мур, хванах пътя към селото.