Заплахата

В понеделник сутринта отидох до склада и платих дървата. Прибрах се и седнах на двора на чаша чай, в очакване шофьорът да се обади. Покрай залисиите около дома не успях да се обадя на Владимира в петък. А не исках да я притеснявам през уикенда. Впрочем, не знаех как прекарва уикендите си, не знаех как преминава денят й, не знаех почти нищо за нея. А дали исках да разбера? Набрах номера и зачаках.

-          Значи така, изчука ме и ме заряза. Дори не си направи труда да звъннеш за да провериш дали съм оживяла. Защо се обаждаш сега, къде беше цяла седмица? Ако си решил, че си постигнал целта си, поне едно съобщение можеше да оставиш за да благодариш за услугата. А аз нещастницата спях с телефона за да не пропусна обаждането. Изпокарах се с всички, които се обадиха, защото не тях исках да чуя.

-          Влади, …

-          Заради теб вдигнах на нокти и онези патки в офиса, изгоних кмета, накарах Мария да се приведе в нормален вид, иначе да не ми се явява пред очите и избягах в градинката за да не  гледат как се унижавам, като се ослушвам постоянно дали няма да звънне телефона.

-          Влади, …

-          Няма я Влади. Тук е глупавата Владимира, която седи на пейката и се оглежда за по-здрав клон, на който да върже въжето…

-          Владимира, дай телефона на Влади – повиших глас за да прекъсна тази вихрушка.

-          Аз съм … - това вече беше гласът, който исках да чувам. – Извинявай, вече ми мина. Като видях името ти на дисплея щях да полудея. През целия уикенд репетирах смразяващи думи, с които да ти натрия носа, но изпаднах в някаква истерия и ги наговорих едни …

-          Знаеш ли как ме уплаши. Притесних се дали ще стигна достатъчно бързо за да прережа клона.

-          Подигравай ми се, заслужавам го.

-          Не, чувствам се адски зле, че съм предизвикал подобна буря. Не исках да те притеснявам през уикенда. Затова отложих обаждането за днес.

-          Недей. Аз съм ненормалната. Въобразявам си какво ли не. Но сега съм щастлива. Дори ще отида после да нацелувам колежките и ще ги събера на торта при Рени. Нека ме мислят за луда и да говорят зад гърба ми, че не се намери мъж, който да ме укроти. Откъде да знаят, че съм се вторачила в човек, който преобръща душата ми наопаки.

-          Влади, …

-          Спри! Вече съм много по-добре. Това обаждане ще ми стигне до края на седмицата, … но ако ми звъннеш пак след час, наистина ще повярвам, че има Господ и за мен.

Разсмя ме. И това стопи напрежението.

-          Готов съм да ти звъня на всеки час, но трябва да съм сигурен че си изхвърлила въжето. В противен случай ще дойда да отсека всички дървета в градинката.

-          Недей, няма да има после къде да кацне това птиче, което пее в този момент над главата ми.

-          Влади, сериозно. Не искам да чувам никога вече дори и намеци за подобно нещо.

-          Обещавам. Прекалих. Но само ти го знаеш. Мир?

-          Та нима досега воювахме?

-          Да, Ясен и Влади срещу Владимира.

-          И надвихме ли я?

-          За момента. Добре, край, затворих я някъде дълбоко и скоро няма да се покаже. Ти къде си сега? Около ямата ли?

-          Не. Наложи се да се прибера в петък. Имах работа в къщи. Тази седмица няма да пътувам натам.

-          Искаш ли да се видим тогава в София?

-          Наистина ли? Разбира се. Какво имаш пред вид?

-          Аз трябва да бъда в сряда там. Наемателите искат да говорим по един въпрос. При теб как стоят нещата?

-          Нямам спешни ангажименти. Искаш ли да обядваме заедно?

-          Чудесно. По всяка вероятност ще приключа до обяд и след това съм свободна.

-          Добре. Щом се освободиш звънни ми. Ще се разберем къде да се видим.

-          Разчитам на теб, не познавам добре София.

-          Договорихме се. Жалко, че не си пред мен за да те целуна.

-          Няма да ти позволявам вече. Видя какво става след това.

Разсмяхме се и с обещанията за скорошна среща приключихме този странен разговор.

Дървата пристигнаха и ми отвориха работа. Тези дърва ще ги прехвърлям поне 3 пъти. Сега, да ги наредя в двора, след това, да ги нарежа, да ги нацепя и да ги подредя в гаража. Неприятно беше, че забравих моторния трион на село. Това отлагаше за другата седмица мероприятията по прибирането, а времето май приключи с добрите новини. Докато се занимавах с дървата, телефонът звъня два пъти. Само го поглеждах да не би Владимира да е забравила да каже нещо, но дисплеят не изписваше нито име, нито номер. Дремех пред монитора след душа, когато отново се разнесе мелодията за непознат номер. Рядко отговарям на такава анонимност, но все пак вдигнах, за да предотвратя следващите позвънявания:

-          Ясене, цял ден те търся. Не носиш ли телефона със себе си?

-          А, здравей Елен, - едвам разпознах гласът й – гледай каква изненада.

-          Защо, нима си мислеше, че няма да те потърся вече?

-          Имаше такъв момент. Да си призная трудно ми е да си обясня какво намери в мен. Мислех си, че просто си изпаднала в някакво моментно настроение, което бързо е преминало.

-          Това е защото не ме познаваш.

-          Аз действително не те познавам. Видяхме се два пъти и двата пъти нямахме много време да поговорим за себе си.

-          Само не ми казвай, че съжаляваш.

-          Не, не, точно обратното. Споменът за миналия понеделник стои в златна рамка в архива ми.

-          Аз ще се постарая този спомен да не остане единствен. Достатъчно е и ти да го желаеш.

-          Елен, не ми вдъхвай такива надежди. Мога да декларирам, че желание не ми липсва.

-          Вярвам ти. Но се обаждам за нещо много важно, което не е за телефон. Трябва да те видя спешно.

-          Колко спешно?

-          Днес или утре. Отнася се лично до теб. Ти в селото ли си днес?

-          Не, в София съм и тази седмица няма да пътувам. Ти нали пътуваш всеки ден насам? Да се видим тук.

-          Не, не мога. Синът ми се разболя и ги взех с майка ми при мен в Г. да го наглеждам, защото имам ангажименти в училището.

-          Добре, какво предлагаш?

-          Нямам никакви идеи, но въпросът не търпи отлагане. Измисли нещо.

-          Ето какво предлагам, - казах след известно обмисляне – аз ще отида утре до селото и без това трябва да взема едни инструменти. Ти кога можеш да се освободиш?

-          Утре има родителска среща, но до 6 часа ще приключим. Само че, не трябва никой да ни види. Затова не мога да дойда до селото, нито пък да се видим в града.

-          Добре, нали си с кола. Слушай сега, хващаш пътя към нашето село. Пътят влиза в гората след около 3-4 километра. Преди да излезе от нея, прави един почти обратен завой, като в самия завой, преминава по едно мостче. Карай внимателно и щом преминеш мостчето, гледай от дясната ти страна, ще видиш един черен път. Смело влизай по него, 50 метра по-навътре ще стигнеш до една беседка. Там се събират горските и ловците, но по това време няма никой. Ще те чакам там към 6 и 30.

-          Добре, така е добре. Няма да закъснявам. Чао, ще се видим утре.

Ето това се казва изненада. Както и да го прехвърлях, това не беше покана за интимна среща. Имаше нещо смущаващо и то идваше от интонацията на Екатерина. Стори ми се загрижена, дори някакви нотки на притеснение се промъкваха. Може би някой ни е видял в онзи понеделник и са последвали събития, които са я наплашили. Вярно, че през цялото време докато бяхме заедно, даваше вид на независима и уверена в себе си жена. Но един Господ знае какво е в душата й. Утре ще разбера. Няма смисъл да гадая, докато не получа повече информация.

Тръгнах във вторник след обяд. От сутринта ръмеше дъжд. Мислех да свърша някоя работа по къщата в София, но дъждът ме разубеди. Пристигнах в селото, но и тук времето беше същото, дори валежът беше по-силен. Качих моторната резачка в колата и седнах в „столовата“. Настроението ми клонеше към минус, в унисон с времето. Захладня сериозно, затова навлякох едно дебело яке, сложих си шапка и седнах отново, проклинайки късмета си. Яд ме беше, че не спазих обещанието да прекратя тази връзка. Изглежда не го желаех истински, след като зъзнех в този гараж. Седях и размишлявах защо се стигна до тук. Нямаше как да избягна сравнението на двете жени. Екатерина: високо самочувствие, все още великолепна физика, интелигентност, но и високомерие, граничещо на моменти с арогантност, гонеща безогледно целите си, вярваща, че всичко  й принадлежи и е достатъчно да се протегне и с минимални усилия да го вземе. Владимира: самочувствие, основано на реални възможности, отлична фигура и интелект, с който просто досега не е успявала да блесне. Не бях свидетел на проява до този момент на негативни качества в нея, но и в колко ли общи прояви сме били заедно. Изключвам тези изблици на чувства, нямах представа до каква степен е ангажирана във връзката ни, но в никакъв случай не можеше да се говори за преиграване. Сигурен бях, че е искрена. Нямах съмнения ако се наложи да избирам. Влечението ми към Владимира взе да прераства в нещо по-силно. И от това се страхувах. Ако се оставех на чувствата си, можеше да се повтори случаят от преди години и със сигурност пораженията щяха да са много по-големи. Чувствах, че съпротивителните ми сили намаляват, че характерът ми се очупва и оглажда. В предишната история извиках на помощ абсолютно всичко, с което разполагах и въпреки това не можах да превъзмогна напълно последствията. Не исках да мисля какво би ми струвало сега. Въпреки, че би трябвало да съм по-силен, нали не ме уби. Но Владимира заслужаваше щастие. И ако аз съм причината това да й се случи, ще го направя, независимо какво ще ми струва. Колкото до Екатерина, нямаше място за дълбоки размисли. На пръв поглед, желана от мнозина връзка: сексапилна жена, никакви ангажименти, греби с шепи докато грее това слънце. Но за мен не беше дразнител. Преди години  със сигурност, дори търсех подобна връзка, скърцах със зъби при многобройните неуспехи и реших, че просто не съм търсеният за подобни случаи екземпляр. Сега се отваряше широко вратата да наваксам всичките онези разочарования, само че не съм същият. Обещах си отново да прекратя днес отношенията и пак не бях сигурен дали ще го сторя. Разкъсван от подобни дилеми, запалих колата и тръгнах за срещата, тъй като минаваше 6 часа. След 15 минути свих по черния път и внимателно наближих мястото. Фаровете ми осветиха задницата на черно Волво, спряло до беседката. Не знаех каква кола кара Екатерина и останах учуден от избора й, ако разбира се това беше нейната кола. Спрях и изгасих фаровете, пребягах до предната дясна врата на автомобила пред мен и след като почуках по стъклото, отворих вратата. Светна плафона и освети лицето на Екатерина. Влязох бързо за да не ме мокри дъжда.

-          Подранила си. – казах като потривах ръце да се стопля. – Кога пристигна?

-          Току що. За малко да пропусна, в тъмнината трудно забелязах пътя.

Отново беше в официален костюм, но в светло син цвят. Отиваше й. Не можах да я разгледам по-добре, тъй като със затварянето на вратата се стопи и светлината. Бях оставил якето си в Полото, но нейната кола беше затоплена и след секунди се отпуснах на седалката. Липсваше нещо и това беше музиката. При мен винаги скърцаше нещо, затова тази тишина направо ме оглуши. Седяхме и мълчахме, въпреки че нейна беше инициативата за тази среща, още повече по толкова сериозна причина.

-          Е, ще мълчим ли? – наруших тишината.

-          Не знам от къде да започна, Ясене. Преживях няколко неспокойни дни и нощи. Първо, заварих сина ми болен в четвъртък вечерта, като се прибрах в София. Не спах цяла нощ и в петък сутринта ги взех с майка ми в Г. Исках да е тук на чист въздух през уикенда, докато времето все още е топло. И второ, това което чух в петък вечерта ме извади от релси. Иванов и Кирилов се събират почти всяка вечер. Или в нас, или в бунгалото на Кирилов. Обсъждат техните въпроси, пият, а понякога прехвърлят нормата и стават непоносими. Ужасно е. Онази вечер седяха на терасата на долния етаж у нас. Ние с майка ми оправяхме леглото на сина ми и го подготвяхме за сън. Оставих майка ми да му облича пижамата и излязох на балкона да изпуша една цигара. Тогава чух разговора им. Още настръхвам като се сетя. В началото не разбрах нищо. Иванов искаше от Кирилов да му изпрати някакви съветници. Трябвало да се даде урок на някого, а Кирилов му отказваше. Не можело да се ползват съветниците за лични услуги, без санкцията на шефа, а той със сигурност нямало да е доволен и ще го отреже. И тогава Иванов повиши тон и заговори със злобен глас, какъвто не бях чувала до тогава. Трябвало да му помогне, не можел да ползва полицаите в този случай. Накрая Кирилов избухна и го попита какво толкова се е случило. И нашият му каза, че негов познат е засякъл в ресторант в София мен и теб на вечеря. Държали сме се през цялото време за ръце, танцували сме, целували сме се. Накрая сме си тръгнали прегърнати. Той, Иванов, бил опозорен и искаше да ти се даде достоен урок по обноски. Това беше страшна лъжа. И двамата знаем, че това не е вярно. Ума ми не го побира защо излъга така безсрамно и какво цели с искането си. Ние с Иванов имаме договорка и досега нямаше никакви проблеми. Никога не се е интересувал от личния ми живот, а и аз не бих го допуснала. Нещо повече, откакто дойдохме тук, той се повлече след онази от данъчното и въпреки, че тя го е отрязала, още точи лиги след нея. Ясене, не знам какво става. Най-лошото е, че Кирилов се съгласи. Каза, че онова софийско копеле си го заслужава, но това не трябвало да стига до ушите на шефа. За една седмица ще подготви групата и се разбраха за следващата седмица да го изпълнят. Кирилов му каза да предупреди техния човек в селото и щом се появиш, да се обади, а той ще прати хората веднага. Най-отвратителната част беше накрая, когато Кирилов каза, че Иванов трябва да си поеме разноските на групата и започнаха да се пазарят, сякаш продаваха някакво животно. Страх ме е, Ясене. Тези хора са ненормални изроди, след като могат да се разпореждат по подобен начин.

Тя замълча и известно време седяхме притихнали.

-          Мислех още същата вечер да си събера багажа и да се разделим с Иванов, но не знаех дали това няма да влоши ситуацията. Затова реших да разговарям с теб и тогава да предприемам каквото и да било.

-          Добре си направила. Странна работа. Ако някой ни е видял в училището, мисля, че други щяха да са действията му. Имал е пълната възможност да прати ченгетата да ме привикат за нещо и да действа както намери за добре. Но сега, нямам представа за какво е това. Друга е причината. След като иска да дойдат съветници, т.е. биячи, това означава, че ще пратят гастрольори. Няма да използват местни. За да не се разчуе и за да не разбере шефът, който и да е той. Да-а, наистина необяснимо. Но, ще поживеем, ще видим. Не се притеснявай. Благодарен съм ти, че ми каза. Поне няма да ме заварят неподготвен.

-          Ясене, не искам да пострадаш. Може да ти се стори странно, но не си ми безразличен. Страх ме е за теб.

-          Стига, Елен. Не ми е за първи път. А и вече съм предупреден. Още веднъж ти благодаря и имам една молба: ако разбереш нещо, обади ми се. Може би ще успея да предотвратя нещата, ако знам истинската причина. Прибирай се да не събудиш подозрения. Лека нощ.

-          Ясене, …

Тя се наклони към мен и впи устни в моите. Хвана ръката ми и я сложи на гърдите си, след което ме прегърна като обсипваше лицето ми с целувки. Възбудата ме завладя. Разголих гърдите й и захапах зърната. Никога не съм ползвал автомобил за интимни сцени и сега се чувствах некомфортно. Затова и главни действащи органи бяха устните и ръцете ни. Но успяхме да си доставим, макар и частично удоволствие. Няколко минути по-късно изтеглих колата си и изчаках нейната. Пуснах я пред мен и потеглих малко след това. Последвах я и когато влязохме в града, карах след нея, докато тя не зави в една от преките в центъра. Успях да видя, че спря пред гаражната врата на голяма къща, заобиколена с висок зид. Прибрах се в София и седнах да обмисля чутото. Цялата тази история звучеше налудничаво. Никога не сме кръстосвали пътища нито с Иванов, нито с Кирилов. Ако всичко е така, както го каза Екатерина, нямаше логика в случая. Приемам, че Иванов е узнал по някакъв начин за случилото се в училището. И за да не му се подиграват на рогата е измислил историята с ресторанта. Това можеше да се приеме за мотив, но с доста условности. Когато Екатерина говореше за независимостта си, звучеше много убедително. Не вярвам тази жена да позволи някой да се набърка в живота й дотолкова, че да определя постъпките й. Не и ако тя не го пожелае. Не познавах Иванов, но съм общувал с подобен тип хора. Ролята му във връзката с Екатерина е на самец на повикване и той го разбира много добре. След като е приел подобно съжителство, едва ли някакви дълбоки чувства движат поведението му. По-скоро се възползва от връзките на семейството, с надеждата да се изстреля но по-високо ниво. Знае също така, че физическото му достойнство е до време и ако не използва момента, в много близко бъдеще ще е изритан от гнездото и сбогом на надеждите. Така че, едва ли ще посегне на крехкото равновесие, като се представи за мъж с наранено достойнство. Още повече, че подобна характеристика не е в списъка с положителните черти, доколкото ги има. Едва ли са много хората в системата на вътрешното министерство, за които може да се каже че притежават човешко достойнство. Една абсолютно закостеняла организация, в която се ценят послушанието и овчедушието. Всичко това ме навеждаше на мисълта, че едва ли любовните забежки на съжителката му стояха в основата на тази необяснима омраза към моя милост. По-вероятно беше причината да е друга жена и колкото повече обмислях този вариант, толкова ми се струваше по-близо до истината. Нещастникът се беше провалил в настойчивото ухажване към Владимира. От разказите на Миро, а и от някои нейни реакции, можех да си представя начина по който го е отрязала. Това действително би могло да го вбеси до степен, да пожелае да си отмъсти на щастливеца, когото тя е удостоила с вниманието си. Има голяма вероятност да е разбрал, може би от техния съгледвач в селото, за екскурзията ни през миналата седмица. Това обяснява и защо в този момент се поява такава активност при него. Чувствах, че се зареждам с неистов гняв към това нищожество. Ако имаше някакво достойнство, и ако това беше истинската причина, можеше да дойде, както Мирослав го направи, и да потърси удовлетворение. Бих го разбрал, но не и по този подъл начин. Гневът ми се пренесе и върху Кирилов. Обяснението за неговото съгласие, може би се криеше в задоволството да натрие носа на Екатерина, която му бе отказала мръснишките ласки, доколкото е повярвал на съшитата с бели конци историйка на Иванов. Както и да е, предстоеше ми решаването на сериозен проблем. Познавах се достатъчно и знаех, че няма да се скрия, но трябваше да обмисля внимателно поведението си. Не е шега да се изправиш пред двама или трима биячи, но имах предимството че знаех за техните намерения, докато те не очакваха  да ме заварят подготвен. Имах време до края на седмицата.

На следващия ден трябваше да свърша нещо в другия край на града. Вече приключвах, когато се обади Владимира. Тя се беше освободила, така че й казах да остави колата и да се видим на едно място в центъра, което нямаше да я затрудни. Пристигнах преди нея и докато я чаках, взех от близкия цветарски магазин едно разкошно цвете. Бях се унесъл в размисли по предстоящите дела, затова потупването й по рамото ми ме изненада.

-          Ей, ще ми докараш инфаркт с появяването си. – казах като поднесох цветето. – Мога ли да разчитам на целувка?

-          Ако се държиш прилично, ще си помисля. Не ми изглеждаш в прединфарктно състояние.

-          Винаги когато те видя съм в подобно състояние.

-          Добре че ми каза. Когато ме ядосаш следващия път, ще се постарая да прескочиш „пред“ в състоянието.

-          Господи, толкова ли лош изглеждам?

-          Ти си много повече от това, което изглеждаш.

При добро желание, последното можеше да се приеме като някакво признание. Направих се, че не съм се досетил и я поведох към едно ресторантче наблизо. Една част от детството ми премина в тази част на града и винаги обичах да минавам оттук и да се отдавам на спомени. Така открих веднъж и ресторантчето, на една тиха, глуха улица. Много ми хареса, защото предлагаше уютна обстановка с трите си малки зали. Понякога вечер имаше музика на живо, едно пиано, контрабас и цигулка с великолепни изпълнители. През деня звучеше джаз, пускан ненатрапчиво, така че да не пречи на разговора. Настанихме се в най-малката зала, с трите маси. По това време беше празна. Обедните посетители се бяха оттеглили и в цялото заведение бяхме едва три двойки. Помогнах й да съблече връхната дреха и се насладих на тялото й, облечено в стилна рокля с някакъв жакет. Настанихме се, а тя постави цветето във вазата на масата.

-          Гладна съм. – каза Владимира, разглеждайки менюто. – Какво ще пием? Искаш ли да си разделим бутилка вино?

Съгласих се и избрахме от листа подходящо за сезона вино, тя си поръча някаква салата и специален ордьовър, аз избрах сирене и малко сухо мезе за виното.

-          Е, казвай сега какво се случи. – започнах след като сервитьора донесе поръчаното. – Защо реагира така, с какво успях да те разсърдя?

-          Ясене, искам да говоря, но ме е срам. Въобще не помислих как ще приемеш подобно избухване. През цялото време бях заета със собствените си преживявания. Знаеш ли колко пъти ти рязах главата и какви думи бях подбрала за да те унижа. Не бях на себе си. След като приключихме разговора в понеделник, вече успокоена, разбрах, че съм се държала като истинска глупачка. Ти ми поиска време за да събереш мислите си и аз се съгласих. И само ден по-късно започнах да те проклинам, да проектирам реванш, да се съжалявам. Дори въобще забравих за обещанието, което дадох, че ще чакам докато вземеш решение, независимо колко време ще ти е необходимо. Моля те, да ми простиш и този път обещавам истински, че това няма да се повтори, каквото и да ми струва. Аз обещах да не се меся в живота ти, а се опитах да нахълтам по толкова налудничав начин. Не мога повече, ще се разплача.

Сложих ръката си върху нейната и се опитах да хвана погледа й. Очите й бяха се напълнили със сълзи, които всеки момент щяха да потеглят по бузите.

-          Влади, не ме разбра. Аз не искам обяснение от теб. Нещо повече, трябваше да започна с извинение, но не можех да събера смелост и опитах да спечеля време като подхвана темата с малка шега. Разбрах още тогава в какво състояние си и признавам вината си. Трябваше да ти се обадя веднага на следващия ден. Длъжен бях, най-малкото за да чуя гласа ти. Липсваше ми. Това че ми се накара, го приемам като напълно заслужено. С нищо не си показала, че се опитваш да нахълташ в живота ми, дори деликатността ти по този въпрос заслужава уважение. Аз действително се притесних от отчаянието, което прозираше в някои моменти в гласа ти, затова кажи ми какво трябва да направя за да не долавям в бъдеще подобни нотки. Не съм спирал да мисля за нашата връзка. Смело мога да кажа, че поне според мен, такава вече има. Но не съм готов с отговора все още. Ако това действително те притеснява и предизвиква подобни настроения, готов съм веднага да кажа намеренията си.

-          Не искам. Виждам, че ще го направиш, но не искам да е в този момент. – вече много по-спокойна, ме прекъсна Владимира. – Ти поиска време и имаш толкова време, колкото решиш, че ти трябва. Нека не правим нещо сега, за което някой или двамата ще съжаляваме впоследствие.

-          Благодаря ти, Влади. Ти си разкошен човек. Иска ми се да те сграбча и да не те пусна, поне докато не изтрия онези картини от главата ти с моето обезглавяване.

-          Използвач. – разсмя се тя. – Изчака ме да стигна до плач за да измолиш помилването си. А сега ще си получа ли ръката за да ползвам вилицата?

-          Извинявай. Мислех, че така те разсейвам от кръвожадните ти замисли.

-          Обещавам да ти я върна, след като приключа със салатата. И за да затворим тази тема ще ти кажа още нещо. Влюбена съм в теб, Ясене. Но не искам това да повлияе на решението ти. Дори то да е прекратяване на връзката ни. Няма да говоря вече за това.

Сега беше мой ред да напълня очите със сълзи. Наведох глава за да не забележи слабостта ми и преглътнах няколко пъти преди да се съвзема. Нищо не казах. Вдигнах чашата с вино и я пресуших до дъно. Ето колко ми беше куражът. Едно признание беше в състояние да ме превърне в тесто.

-          Различни хора сме с теб, Влади. И знаеш ли, това е много добре. Впрочем, да сменим темата. Кажи ми какво прави днес.

-          Работих по плана.

-          Какъв план?

-          Мисля, че ти казах как след първата ни среща, сякаш някаква тапа излетя и отпуши съзиданието в мен. Още същата седмица седнахме с Рени и Стоян и преговорихме проектите, които бяхме правили преди време. Искаме да си направим собствен хотел и да развиваме селски туризъм. Написахме си задачите на един лист и вече има резултати по някои от тях. Може би най-важната, уговорихме Мирослав и баба му да ни продадат едно тяхно място. Дядо му го реституира, а преди там имаше пионерски лагер. Няколко бунгала, които вече са изгнили и разграбени. Но е на отлично място, в гората, има път дотам и има ток, вода и някаква канализация. Договорихме цената и другата седмица сме при нотариуса.

-          А финансовото обезпечение?

-          Моя грижа. Рени и Стоян нямат почти нищо. От тях работата и организацията. Аз трябва да набавя парите.

-          Предполагам имаш представа за какви пари става дума?

-          Разбира се, подценяваш ме. Нали съм икономист. Ходихме в една проектантска фирма и получихме оферта за проектиране и изграждане. Въпреки, че не сме уточнили окончателният вид на хотела. Дали да е само една сграда или ще има и едно, две бунгала. Но можем да започнем с хотела, а след това да добавяме.

-          Я гледай ти, какъв мениджър имам срещу себе си. Няма да питам за парите, ще следя пресата коя банка ще пострада скоро.

-          Имам парите, Ясене. Съпругът ми остави значителна сума, подобна получих и от застраховката живот след злополуката. Срещата днес беше на същата тема. Миналата седмица се обадих на наемателите дали биха помислили по въпроса за закупуване на апартамента. Те проявиха интерес и днес се срещнахме да обсъдим първоначалните оферти. Апартаментът е в центъра и беше на свекър ми. Когато почина и ние дойдохме в Г. заради работата на съпруга ми, свекървата дойде с нас. Искаше още тогава да го продаде, но решихме да остане за децата, когато тръгнат да учат. Но купихме нов мезонет и този апартамент дълго време стоя празен. След смъртта на съпруга ми, говорих със свекървата и го дадох под наем. Дъщеря ми и синът живееха в мезонета докато учеха. Сега с парите от апартамента можем да започнем и като платим на Мирослав, ще остане за проекта и началото на строежа. Освен всичко друго, майка ми и баща ми също са готови да помогнат. Не съм ти казвала, аз съм от едно село до Стара Загора. Сега там са родителите ми, имат малка птицеферма и градина за зеленчуци. Имат и апартамент в Стара Загора, където никой не ходи и те предлагат да го продадат и да ми дадат парите. Нали съм им единствено дете. Та парите засега не са проблем.

-          Не трябваше да ми казваш тези неща, Влади. Поставяш ме пред сериозна дилема. Дали да започна да кроя планове как да се наместя по някакъв начин на пътя на тези парични потоци? Или да прекратя връзката ни, за да не си мислиш постоянно, че я поддържам с цел да се докопам до парите.

-          Ти не си такъв човек, Ясене. – каза през смях тя. – Ти нямаш смелостта да ми признаеш чувствата си, как ще посегнеш на парите ми. Помня как се държеше на излета и след това в леглото, когато не смееше да ме притиснеш, сякаш бях от стъкло. Впрочем, трябва да ти благодаря за тогава. Въпреки нахакания ми вид, нямам опит с мъжете и разбрах, че ти го усети. Исках да ти го кажа на другия ден, когато не се обади, че не съм се чувствала толкова добре не помня от кога. И знам, чувствам го, че ако решиш да продължим връзката, въобще парите няма да са в списъка на аргументите.

-          Тук си абсолютно права, Влади. Слаб опит да се пошегувам. А туристите?

-          Знаеш ли, градчето се пълни през лятото. И не само с местни хора. Идват и много гости. Около града има няколко хубави места, един малък манастир и дори може да се организират еднодневни излети до онзи манастир в скалите. Знаеш го. Разговарях и с дъщеря ми. Съпругът й работи в туроператорска фирма, а и тя завършва икономика на туризма в Милано. Така че и оттам може да дойдат посетители. Задължително ще направим сайт, ще пуснем реклами. Синът ми сега учи в Лайпциг. Като му казах за проекта, веднага заяви, че ще организира немска група за откриването, а и след това ще идват редовно с приятелите си. Изпълнена съм с вдъхновение и работя усилено по реализацията. И всичко започна от теб.

-          Не ме карай да се чувствам неудобно. Едва ли е толкова значим приносът ми. Радвам се за теб и съм сигурен, че ще го направиш. Мога ли отсега да направя резервация?

Този път тя сложи ръката си върху моята и ме загледа в очите.

-          Ясене, ти не искаш да ме разбереш. Ако не те бях срещнала в онзи момент, сега не само нямаше да съм тук да уговарям продажбата на апартамента, а можех да се валям пияна в нечие легло, изгубила всякакъв глад за живот. Как да ти обясня, че ти не си от преобладаващата група мъжкари, които гледат на мен само като на парче месо, предназначено да удовлетвори долните им инстинкти. Аз трябва всеки ден да те споменавам в молитвата си, като втори родител. Знам, че ако си около мен, ако съм сигурна, че мога да ти се обадя по всяко време, да чуя гласа ти, смеха ти, ще направя чудеса. Няма да съжалявам, че съм се родила и не съм оставила нищо след себе си.

-          Влади, ти това щеше да го направиш независимо дали си срещнала мен или някой друг. Аз просто се случих на пътя. Ти си силна жена и ти е трябвало много малко за да поемеш сегашния път. Не познавам живота ти. Сигурно си седяла малко встрани и си трупала знания и умения, кроила си планове за бъдещето и не е вярно че не си оставила следи. Децата са доказателството. Сигурно загубата на съпруга е била болезнена и е спуснала временно бариерите по пътя, който си трасирала. Но ето, идва моментът и пътят е свободен. Не си въобразявай, че нещо друго освен собственото ти личност те е довела дотук. Не трябва да си благодарна никому, а в молитвите по-добре споменавай децата. Нужна ти е малко повече увереност в себе си и действително ще правиш чудеса.

-          Разбирам, подготвяш раздяла …

-          Не, Влади, никаква раздяла. Няма да има раздяла, но дай ми още малко време. Нека поне ямата да завърша …

-          Наистина ли? Повтори го! Не, искам да го чувам на всеки пет минути. Господи, жадна съм. Искаш ли още малко вино? Сега ще поръчам.

И тя действително стана и отиде да търси сервитьора. Върнаха се заедно с бутилка шампанско и нови чаши.

-          Днес е чудесен ден. – продължаваше в скоропоговорка Владимира. – Няма да ми откажеш чаша шампанско. Ох, ще се напия. Искаш ли си ръката ми? Можеш да я държиш колкото пожелаеш. – Наведе се и ме целуна по бузата. – А това е за цветето. И ще има много такива още, ако ми говориш по този начин.

-          Влади, - опитах се да я успокоя – как ще се прибираш после? Не можеш да шофираш така.

-          Няма да шофирам. Ще преспя тук, утре ще се прибера. И помни, че ми обеща. А кога ще завършиш тази яма? Аз планирам след две седмици да замина при дъщеря ми. Там ще се съберем цялото семейство за Коледа. Нали дотогава ямата ще е готова? Искам да съм истински щастлива като замина.

-          Влади, успокой се. Не обичам да правя планове за повече от три дни напред. В края на другата седмица ще съм готов с всичко, и с ямата, и с отговорите ми към теб. Можеш ли да оживееш дотогава?

-          Ще се постарая. Добре, край. Спокойна съм. Питай ме нещо сега.

-          Кажи ми някои клюки за Г. А, чакай, сетих се. Какво стана с Мирослав и Мария? Оставих го в подготовка за разговор с родителите й.

-          О, наистина. Щях да забравя. Ходили с баба Елена на другата вечер след рождения ден и Мария веднага изтича и ми се похвали. Двете се напихме от радост. Има определена дата за годежа, а тя се премести при Миро. Мисля, че и двамата се чувстват добре. Мирослав ще я гледа като писано яйце. Добре, че е баба Елена иначе нашата ще му се качи на главата. Но не е лошо момиче. Откакто й се накарах, коренно се промени. Сега ходи скромно облечена и е много по-хубава. Изхвърли всички гривни, пиърсинг, опита дори да изтрие татуировките. Иска ми се да излезе добро семейство. И двамата го заслужават. Знаеш ли какво ме впечатли, мисля че ти казах веднъж. Мирослав има някакво специално отношение към теб. Глупаво е да правя подобни асоциации, но баща му щеше да е малко по-възрастен от теб днес, ако беше жив и сякаш това го привързва по странен начин към твоя милост. Случва се да каже, как си се изразил за определена ситуация, какво би направил ти в определен момент и т.н. Не знам какво сте си говорили, но много е впечатлен. И със сигурност очаквай покана за годежа. Казах им да го отложат докато се върна от Италия и те се съгласиха. Още повече, че и баща й на Мария не е много добре в момента. А, да не забравя. Поздрави от Ванката, на Рени сина. Направил е фурор с твоя диск. Сега младите се събират на блус вечери, организират си тематични купони, правят планове да измолят от кмета съдействие и да организират блус фестивал в Г. Много са ентусиазирани. И още нещо. Искам да ми запишеш музиката от онази вечер в къщата. Започвам да вярвам, че за всичко случило се, голяма вина има и тази музика.

-          Много добри новини. Радвам се за Миро и Мария. Разбира се, че ще ти запиша музиката. Дано и на теб повлияе, както на мен. А какво става с другите от клуба?

-          Не сме се виждали оттогава. Сега, след тази промяна в мен, започвам да изпитвам досада към тези сбирки. Това беше животът ми, но сега имам друг.

-          Влади, можеш ли да ми кажеш нещо повече за Генерала? Той ме покани тогава да го навестя, а сега имам малко свободно време и може да отговоря на поканата.

-          Наистина ли? Странно. Не съм чувала някой да се похвали, че е бил на гости на Златев. Единствено съпругът ми ходеше, и то много рядко, у тях. Играеха шах. Аз съм била един единствен път. Покани цялото семейство на рожден ден. Само нас. Тогава още Рени и Стоян не бяха в групата. Златев е, как да кажа, странен човек. Той по цял ден е сред хора, разговаря, раздава задачи, весели се с тях, но никого не кани в къщи. Поне аз така знам. Той създаде клуба. Първоначално започнахме четири-пет човека. Златев, съпруга ми и аз, Кирилов и понякога съпругата му. След това, и винаги по негова инициатива, приобщихме доктора, Рени и Стоян, шефа на банката, Мирослав и напоследък Иванов и съпругата му и новия кмет със съпругата му. Златев участва в почти всички сбирки, но както ти сам видя, винаги стои в единия край и като че ли се забавлява с нашите изживявания. От съпруга си съм чувала, че той е единственият човек, който взима решенията за всичко случващо се в околията. Не знам какво означава това, но съм присъствала на невероятни сцени, когато работех в кметството. Виждала съм хора, от които всички трепереха по онова време, как пристъпват на пръсти в кабинета му. Друго какво да ти кажа. Живее сам. Не знам дали е имал семейство някога, но дори да е имал, не го е споменавал по никакъв повод. Но интересното е, че е голям женкар. Злите езици говорят, че няма жена, която хваща окото, да не е минала през кабинета му.

-          Това е интересно. Действително има привлекателна фигура, умее да говори и не на последно място е използвал и положението си за постигане на целите. Ако мълвата е правдоподобна, разбира се.

-          Знам за какво намекваш, Ясене. Добре, ще ти кажа какво стана с мен. Когато децата тръгнаха на училище, заявих на съпруга ми, че не ми се стои в къщи и искам да си намеря работа. Той много се противеше, но аз бях неотстъпчива. Един ден дойде и каза, че е говорил със Златев и той е предложил да започна в счетоводството в кметството. Започнах работа и след първия месец вече бях въведена в течение на всички клюки, обитаващи подобни институции. Сега като си спомням, като че ли нямаше жена, която да не е назначена в общината и да не е преминала през кабинета на Златев. По-точно да не се е излягала на дивана му. Всички очакваха и моята премиера. Аз обаче имах сигурността, че такова нещо не може да се случи, предвид приятелските връзки на Златев с нашето семейство. Но дълбоко съм се лъгала. След една негова командировка, той ми се обади от Пловдив и каза, че иска да му подготвя едни документи и тъй като щял да закъснее малко, да го изчакам. Разбира се всички научиха и по коридорите се заприказва за официалното ми приобщаване към отбора на любовниците. Трябва да ти призная, че много се изплаших. Потърсих съпруга ми, но се оказа, че е в управлението в София и ще се прибере късно. Нямаше към кого да се обърна тогава и реших да се съпротивлявам ако започне да става нахален. Той пристигна около два часа след края на работния ден и веднага ме повика. Отидох с бумагите и като влязох, видях, че е сервирал коняк и шоколадови бонбони. Покани ме да седна на дивана, а аз се разтреперих цялата. Настани се до мен и започна да ми разказва за командировката. По едно време хвана ръката ми и я целуна, като се усмихваше извратено, поне на мен така ми се стори в онзи момент. Аз издърпах ръката си, свих се в ъгъла на дивана и се разревах. Казах му, че ако ми направи нещо, няма да го преживея. Не знам дали това го стресна, или просто е решил да отложи момента, но повече не ме докосна. Накара ме да се успокоя, след което ми заяви, че действително е имал намерение да провери чара ми, но това е вече минало. Зарече се никога повече да не се случва такова нещо и дори ме накара да му обещая, че ако имам проблеми от подобен характер с някой друг, веднага да му се обадя. И удържа думата си. Нещо повече. Никой никога в този град не пророни дума за онази вечер. Трябва да имаш огромно влияние върху тези хора, за да ги накараш да вървят срещу природата си и да не разпространят за случилото се. Малко по-късно действително възникна проблем с Кирилов, който след като разбра, че Златев не се е възползвал, реши, че е негов ред и се впусна да ме преследва по един отвратителен начин. Не издържах и отидох при Златев. Още на следващия ден, когато Кирилов се залепи за бюрото ми и започна с мръснишките си подмятания, Златев го извика в кабинета си и оттогава Кирилов не стъпи в кметството, а като ме видеше в града или на сбирките, избягваше да ме приближава. Така се сдобих с ангел хранител и съм му много благодарна за това. Прояви се като истински джентълмен. Толкова мога да ти кажа. Сякаш няма човек в града, който да не му е благодарен за нещо. За да те покани в къщи, с нещо си го впечатлил. За какво си говорехте тогава?

-          Главно за казармата. Едва ли съм му казал кой знае какво. Действително малко странно е това, което ми разказа. Може би просто иска да изпушим по една лула и да си побъбрим.

-          Мисля, че Златев не е от хората, които вършат нещо без определена цел.

-          Значи, още една причина да го посетя. Мислиш ли, че може да е свързано по някакъв начин с мен и теб?

-          Не знам. Казах ти, че след онзи случай, сякаш пое дългосрочен ангажимент да ме предпазва от неприятности. Много ми помогна и след злополуката на съпруга ми да се оправя с последствията. А дали поканата има връзка с мен? Когато Мирослав преби онзи директор на завода, Златев беше човекът който уреди нещата така, че Миро да отърве съда, а онзи да получи обезщетение. Разбира се, официално Кирилов действаше, но знам със сигурност кой му нареждаше. Досега не се е месил пряко в живота ми. Дори когато бяхме заедно с Мирослав, той само наблюдаваше, но с това се ограничаваха действията му. Имаше моменти, след като погребахме съпруга ми, когато си мислех, че ще ми предложи по-близки отношения, някакъв вид съжителство или брак дори и се чудех как най-тактично да го откажа. Но не се случи, сякаш усети съпротивата ми към подобни предложения. Стига толкова клюки. Кажи ми пак това, което декларира преди малко.

-          Няма да ме оставиш на мира, Влади.

-          Няма. Кажи ми го.

-          Добре, за последен път днес. Няма да се разделяме и няма да се събираме. Не знам как точно да го формулирам, но искам да имаме връзка, която не предполага съвместно съжителство, нито приятелство, подчинено единствено на сексуални услуги. Иска ми се да си близо до мен, без да съм непрекъснато в живота ти. Дори когато си на хиляди километри с месеци или година, тази близост да не изчезва. Дори когато решиш, че трябва да се събереш с някого, по една или друга причина, да останем отново заедно, в рамките на възможното. Знам, че това прилича на някакъв оксиморон и не знам дали е осъществимо. Но не искам да те загубя и не искам да ти преча. Това е което искам. Трябва да ти кажа и друго. Познавам себе си и знам, че ще вложа много в тази връзка. Бъди сигурна, че няма да се опитвам да ти влияя по никакъв начин, независимо от собствените преживявания. И това е второто нещо, което обмислям. Дали да не прекратя всичко, докато все още бих могъл да го превъзмогна по-малко болезнено. Ако взема подобно решение, със сигурност ще боли и двама ни, но дали няма да се окаже правилното решение. Затова ми трябва време. Обещах ти, че ще имаш отговора след седмица.

Владимира ме гледаше през цялото време без да мигне. Дълго мълчахме след като свърших. Накрая тя наруши мълчанието, като пророни едва едва:

-          Много ще ме боли ако вземеш второто решение.

Взех ръката й в моята и преседяхме така гледайки се, без да проговорим, още известно време. Станах и тръгнах да търся сервитьора. Намерих го на бара и платих сметката. Помогнах на Владимира да се облече и излязохме навън. Тръгнахме към булеварда в мълчание. Махнах на едно преминаващо такси, настанихме се вътре и тя каза адреса.

-          Ще ми се обаждаш дотогава, нали? Искам да те чувам всеки ден. – каза преди да слезе от таксито и ме целуна по бузата.

Разделихме се след като й обещах да го правя всеки обед, по време на почивката й. Казах домашния си адрес на шофьора и след половин час бях в къщи. Оставих размишленията за следващите дни и се подготвих психически за чакащата ме от утре физическа дейност.

Следващите три дни рязах, цепих и редях дървата в гаража. Свърших в събота след обяд и с това приключих подготовката за посрещане на зимата. В четвъртък и петък се обаждах на Владимира, което адски я радваше. Държеше ме на телефона през цялата си почивка, като не спираше да говори по всякакви теми. Сякаш беше подготвила конспект с въпроси, така че да ме ангажира максимално дълго без да ми омръзва. Не подозираше, че ми доставя огромно удоволствие да я слушам, независимо дали разказваше за новите изменения в данъчните закони или за еклерите на Рени, изпълнени по някаква нова рецепта. По взаимно съгласие оставихме уикенда без телефонни ангажименти, но успя да ме изненада с новината, че си е купила лаптоп и чака да й свържат интернета вкъщи, след което няма да остави вечерите ми самотни, благодарение на великият софтуер Skype. С обещанието за понеделнишко свиждане в ефира, приключихме тази седмица.

Неделята отделих за известна подготовка. Издирих по телефона един бивш състудент, който влезе в силовия бизнес. Срещнахме се и получих достатъчно информация за естеството на акциите от вида, който ме очакваше. Предложи ми помощ, но отказах. От това, което научих, прецених, че бих могъл да се справя. Подготвих някои неща и си легнах рано. И така, понеделник сутрин, началото на сериозна седмица. Трябваше да се справя с мутрите и то по начин, който ще ми позволи да продължа нормалния ход на събитията. Имах малък план, но всичко зависеше от завършека на днешния ден. Тръгнах по-рано от обикновено и минавайки покрай бензиностанцията напълних една малка туба с бензин. Бях в селото около половин час преди да затвори магазина за обедната почивка. Влязох и поздравих присъстващите. Освен магазинера, в залата отредена за кръчма беше част от постоянното присъствие, а две жени ме посрещнаха пред вратата. Силно се надявах съгледвачът да бъде между тях, но дори да отсъстваше щеше да разбере след броени минути. Безжичният телеграф работеше безотказно. Взех една бутилка минерална вода и се разговорихме с магазинера и бираджиите. Проявиха завиден интерес към успеха ми с изграждането на ямата. Цъкаха с език, че съм се справил сам, дори един от тях, който помнеше дядо ми, ме сравни с него. И той работел винаги сам и затова му викали Силата. А когато негов сътрапезник, известен зевзек, предложи да ме кръстят Малката сила, се видях принуден да им поръчам по една бира, но го направих с удоволствие в памет на дядо ми. Казах на магазинера, че ако не свърша до довечера ще мина да напазарувам нещо за ядене, в противен случай ще паля колата и ще се върна в сряда или четвъртък. Пожелах им лек ден и потеглих към къщата. Сега вече селото знаеше, че съм тук поне до вечерта и планът на ченгетата можеше да стартира. Веднага се заех с подготовката. От вчерашния разговор знаех, че ще бъдат трима или четирима. Както ме осветли състудентът ми, за такива акции, когато обектът е леко препятствие, изпращат един по-опитен и един или двама новобранци, да се поочукат. Шофьорът не се брои. Той не излиза от колата. На това заложих. Щях да се опитам да елиминирам колата и да ги лиша от превоз. В това село, където нямаше откъде да откраднат возило и далеч от друго населено място, по мое мнение, щяха да се опитат да си тръгнат възможно най-бързо. Още повече, че телефоните им на тази територия бяха под въпрос, поради слабия и непостоянен сигнал. И другото, на което разчитах, беше изненадата. Никой не познаваше по-добре от мен това място и този факт ми даваше огромно предимство. Затова се захванах сериозно. Напълних три шишета с бензин като направих импровизирани коктейли „Молотов“. Сложих ги на три места, така че да имам достъп поне до едно от тях, подсилих екипировката на тези скривалища с по едно парче тръба и се заех с приготвянето на личното въоръжение. Имах близо тригодишен стаж в такситата и това, което се готвех да направя сега, го копирах от задължителното оборудване на тези автомобили. Срязах една водопроводна тръба на дължина малко по-къса от дължината на ръката до лакътя. Гледах в единия край да има резба и навих на него муфа с тапа. Напълних тръбата с пясък и с големия чук сплесках края й за да не изтича пясъкът. Навих върху него няколко слоя тиксо и т.нар. таксиджийска бухалка беше готова. Виждал съм рани, причинени от това въоръжение. Страшна гледка. Беше удобно и с подходящ размер, който позволяваше да се скрие в крачола на панталона или в ръкава на якето. Така подготвен се качих на втория етаж да наредя декорите. Запалих лампите, запалих и печката за да се вижда пушек от комина, пуснах радиото и го усилих за да се чува от улицата. Затворих вратата и слязох на долния етаж. Тук, прозорецът в коридора почти целият беше закрит от лешниковите насаждения до къщата. Заключих вратата и отворих едното крило. Планът беше прост. Когато пристигнеха, предполагаемият им маршрут щеше да е към горния етаж, а аз през това време излизам през прозореца и се отправям към някое от скривалищата. Опитвам се да създам паника с бензиновите бомби и използвам тъмнината за да обезвредя с удар зад врата някой или всичките нападатели. Застанах до прозореца в една от стаите и вперих поглед към стръмния път от площадчето. Нямаше да рискуват да минат през селото за да не ги видят и по тази причина нямаше да дойдат по светло. След около час, тъмнината покри селото, а напрежението в мен нарасна. И ето, видях просветването на фарове по пътя. Проверих още един път прозореца в коридора и застанах зад пердето за да видя къде ще спре колата и колко човека ще излязат. Колата, която спря пред портата, ми се стори позната, както и фигурата, която изскочи от нея. Чух стъпките по стълбището и чукането по вратата на горния етаж.

-          Ясене, Ясене, отвори. Аз съм Добрин.

Нямах никакви съмнения вече, промуших се бързо през прозореца и застанах в подножието на стълбището.

-          Тук съм, Добрине. Бях до тоалетната. Какво се е случило?

Добрин слезе светкавично при мен и задъхан едва изрече:

-          Миро ме изпрати да ти кажа бързо да се скриеш. Идват ти на посещение някакви мутри. Затова, пали колата и бягай.

-          Чакай, чакай. Къде е Миро?

-          Настигнахме ги преди да влязат в село Р. Изпреварихме ги и в ниското на Върлото, Миро слезе да ги изчака, а мен изпрати да те предупредя да се скриеш.

-          Защо е слязъл там, какво мисли да прави?

-          Ох, не знам всичко. Разбрал е от някъде, че са ти изпратили мутри. Звъняхме по телефона, но ти не отговаряше и тръгнахме с колата. Каза, че ако са местните мутри, няма да има проблем. Той щял да се оправи. Затова слезе да ги изчака.

-          Господи, бързо Добрине. Пали колата, аз само да заключа и тръгваме.

-          Ама чакай … къде ще ходим?

-          Бързо, ти казвам. Ще стане голяма беля.

Заключих набързо и се метнах в колата. Върлото беше на не повече от 10 минути път, дори и в тъмнината. Така местните наричаха онова място, където спирах на идване, за да наблюдавам пейзажа. Пътят се спускаше оттам стръмно надолу и на самото дъно, правеше остър завой, като по подобие на онзи завой в гората имаше малко мостче. Някога под него е минавала буйна вода, доказателство за което бяха останките от воденица по-надолу, но отдавна беше пресъхнала. Трескаво размишлявах без да отговарям на въпросите на Добрин. Ако Миро ги беше спрял, със сигурност вече всичко ще е свършило. С една ръка едва ли би могъл да представлява някаква преграда. Това означава, че можеше да ги срещнем по пътя, но за мен по-важното беше какво е станало с Мирослав. След десетина минути спряхме на мостчето, като не срещнахме никого по пътя. Оставихме фаровете да светят и слязохме да търсим следи. Няколко пъти обходихме мястото, но нищо. Съществуваше вероятност, мутрите да го бяха обездвижили и натоварили на колата. Това значеше, че са тръгнали обратно. Чувствах как гневът пълзеше към главата ми.

-          Добрине, имаше ли Миро телефон в себе си.

-          Да.

-          Набери го. Да се надяваме, че ще има сигнал тук.

Стояхме до колата, на края на мостчето и Добрин започна да набира. След секунди, почти под краката ни се разнесе звън.

-          Не изключвай апарата – викнах му. – Дай си запалката и дръпни колата назад за да осветят фаровете това място.

Слязох под мостчето и почти се спънах в нечие тяло. Светнах със запалката и видях очертанията на едър мъж. Не можех да видя лицето му, беше навряно в храсталаците, затова пролазих внимателно и ги разгърнах. Беше Мирослав. Цялото му лице бе в кръв, не мърдаше, не издаваше никакъв звук. Връхлетя ме страшна мъка.

-          Добрине, насам, бързо. Убили са го изродите. – изкрещях извън себе си.

Започнах да търся пулс, опитвайки се да напипам кръвоносен съд по врата. И в този момент чух едва промъкнал се стон.

-          Жив е, мамка му. Жив е. Бързо да го измъкнем. Миро, дръж се, момче. Дръж се, ще те спасим. Ах тези копелета. Скъпо ще ми платят. Ще им го върна Миро, само се дръж, момчето ми – почти през сълзи нареждах докато го измъквахме и пренасяхме на моста.

Положихме го на осветената от фарове площ. Представляваше страшна гледка. Гипсът му беше счупен и ръката се валяше неестествено в праха. От устата, от ушите и някъде от главата сълзеше все още кръв. Взех една кърпа и започнах да бърша лицето му.

-          Добрине, обади се веднага на доктора да ни чака в болницата. Дай да го качим в колата.

Качихме го в колата, а аз през това време набързо сглобих една легенда.

-          Слушай сега. Караш го веднага в болницата. Нека му дадат първа помощ и сигурно ще го качат за София. Ето какво ще казваме. Миро е разбрал за някакви бракониери. Слязъл е да ги чака тук, а тебе е пратил в селото за помощ. Никого не си намерил в кръчмата, но са ти казали, че аз съм в къщата и двамата сме се върнали и сме го намерили пребит на моста. Качваш се в линейката с него и ще ми звъннеш в коя болница е. Аз тръгвам пеш да взема колата и ще ви настигна. Там със сигурност ще те разпитват. Това все пак е държавен служител. Разказваш им тази версия. Аз ще дойда по някое време и ще говорим по-подробно. Имай пред вид, че ченгетата от града са в тази игра. Никому нито дума докато дойда. Бягай сега да спасим човека.

Тръгнах с бърз ход към селото и след около 40 минути бях в къщата. Събрах инвентара от скривалищата, подредих всичко, заключих и подкарах към София. Треперех от нерви. Идваше ми още сега да отида и да изтърбуша онзи идиот Иванов. Как можа това да се случи? Откъде се появи Мирослав в тази история и защо въобще се е набъркал? Ума ми не го събираше. Карах възможно най-бързо и някъде преди околовръстното шосе на София, Добрин ми се обади и каза, че са в „Пирогов“. След половин час бях в болницата и го открих в коридора, пред шоковата зала. Разказа ми как са го качали без бавене в линейката, били са му нещо успокояващо, защото започнал силно да стене. Сега чака да кажат какво е състоянието му. Седнахме на дивана и му обясних как да се държи пред ченгетата. Нищо не му споменах от това което знаех, защото със сигурност щеше да се раздрънка. Точно завършвах инструктажа и се появиха две цивилни ченгета, попитаха ни какви сме му на Миро и поканиха Добрин да даде показания. Докато разпитваха Добрин, звъннах на Владимира. Тя много се изненада от обаждането ми, часовникът показваше 9 часа, а като й казах за какво става дума силно се разтревожи. Помолих я да отиде в Миро при баба Елена и Мария и да ги успокои. Ако може да остане с тях, аз ще звънна по-късно да им кажа какво е състоянието му. Добрин се върна с едно от ченгетата, което ме помоли да отговоря на няколко въпроса. Разказах им накратко какви са ни отношенията с Миро, не пропуснах и историята с двубоя. Знаех, че ще се разровят и ще научат, а не исках да ставам обект на разследванията им. Казах им, че нямам обяснение за случилото се, но че съм чувал от Миро и за други подобни случки, само че тогава не е бил сам. Оставиха ме с уговорката да ме привикат отново ако се наложи. Върнах се в коридора и започнахме да сравняваме показанията си с Добрин. Нямаше съществени разминавания и се успокоих, че поне засега няма причини да се притесняваме. Накарах Добрин да се закълне, че няма да разказва тази история, не и преди да изясним как се случи, което си беше усилие на вятъра, предвид характера на момчето. Най-после от залата излезе лекарят, който бе приел Мирослав и ние веднага го засипахме с въпроси. Човекът излезе търпелив и ни обясни, че Миро вече е стабилизиран, въпреки многобройните рани. Гипсирали му отново ръката, гипсирали и крака, който също бил счупен. Имал една по-сериозна рана на главата, но снимките не показали вътрешни увреждания. Имал две счупени ребра и все още е в кома, но скоро щял да се събуди. Очаквали го поне два-три месеца престой в болница. Благодарихме на човека и седнахме отново на дивана, вече малко по-спокойни. Обадих се на Госпожата и й разказах, че на връщане съм намерил Горския в безпомощно състояние и съм го закарал в Г. Сега съм в болницата за да изчакам резултатите и може би ще се прибера късно през нощта. Коментирахме кратко случилото се и я оставих да се подготвя за лягане. Канех се да се обадя отново на Влади, когато по коридора се чуха дамски токчета и видях двете с Мария да тичат към нас. Станах да ги посрещна. Мария плачеше и без да спира хвана ръцете ми, опитвайки се да свърже няколко думи в изречение. Прегърнах я и я накарах да седне на дивана. Стараех са да изглеждам спокоен, галех я по главата докато накрая се успокои, така че да чуе обясненията ми. Преразказах думите на доктора, като добавих и няколко утешителни неща от мое име.

-          Така че, засега няма нищо обезпокоително – завърших, гледайки я в очите. – Единственото притеснително е, че сега няма да може и да ходи, тъй като кракът му е гипсиран.

-          Благодаря ти, Ясене. Чувствам се по-добре. Ох, ако трябва на ръце ще го нося, само да е жив.

-          Страхувам се, че няма издържиш, тъй като той ще живее още дълго.

Тя се усмихна и се сгуши в прегръдките на Влади, която седеше от другата й страна. Дадох пари на Добрин да купи някакви напитки и намерих начин да му скръцна със зъби, за да си държи езика. След малко Добрин се появи с кафета и минерална вода. Оставих го да се грижи за Мария и дръпнах Влади настрана.

-          Влади, защо я доведе? Нали ти казах да стоиш при тях.

-          Не можах да я удържа. Тя така се разплака, че ми скъса сърцето. Нямам спомени как сме дошли до тук.

-          Добре, станалото станало. Моля те, отведи я да спи някъде, скоро няма да има новини. Ние с Добрин ще останем тази нощ, а вие елате сутринта.

-          Добре. Ще я заведа у нас. Мисля да й оставя ключовете, а аз утре ще се прибера. Кажи ми какво стана, Ясене.

-          Нямам обяснение, Влади. Бях в селото да прибера и подредя някои неща и вече се канех да си тръгвам, когато дойде Добрин и ми каза, че Миро слязъл да чака някакви бракониери на Върлото, а него изпратил за помощ в селото. Минал през кръчмата, а там само старци, но му казали, че аз съм в къщата и той хукнал към нас. Това е. Върнахме се веднага и го намерихме пребит. Направо умът ми не го побира защо е трябвало да се прави на герой. Можел е да каже на ченгетата или да изчака да се приберат колегите му. Това момче си е с детския акъл все още. Дано да няма нищо сериозно. Докторът ме успокои, но докато не минат пълните изследвания няма да съм сигурен. Нервен съм и не знам кого да проклинам. Докато не се събуди и не разкаже какво се е случило, ще седя на тръни.

-          Искам да остана с теб – каза Влади и ме хвана за ръката.

-          Не, Влади, трябва да се погрижиш за Мария. Дай й да пие нещо, дори алкохол някакъв, по-силен. Нека се наспи и елате утре.

-          Прав си. Но ще ми обещаеш, че ако някога изпадна в подобно положение ще ме утешаваш по същия начин. Знаеш ли как исках в онзи момент да съм на нейно място, само че не ти да лежиш зад тази врата.

-          Влади …

-          Добре, тръгваме. Утре ще се видим.

Изпратихме ги до входа и се върнахме в коридора. Разположихме се отново на дивана и след малко Добрин се унесе в дрямка. Не ме свърташе на едно място и взех да меря коридора с крачки. След около два часа се показа една сестра и ме повика. Полунощ отдавна премина и за учудване, никой не се беше появил в това заведение с толкова печална слава. Вкара ме в залата и ме заведе до леглото на Миро. Отвсякъде беше окичен с тръбички и кабели. Лицето почти не се виждаше, но очите му бяха отворени и сякаш ме позна щом се приближих. Здравата ръка помръдна в опит на поздрав, но дотам му стигнаха силите и отново затвори очи.

-          Дойде в съзнание преди минути. Исках да Ви кажа преди да са дошли полицаите. Предупредиха ни да не пускаме никого и да не даваме информация докато не ни разрешат. Предполагам, че ще го изолират в някое отделение и затова Ви повиках, да се успокоите. Утре потърсете мен или лекаря, ще Ви информираме, но гледайте да не Ви видят полицаите.

Благодарих й сърдечно. Запомних името й и това на лекаря и излязох отвън. Не ме лъжеше. След малко пристигнаха двете цивилни ченгета и двама униформени, заедно с дежурния лекар. Изнесоха носилката с Мирослав и го качиха в асансьора. Нас с Добрин ни спряха и не ни дадоха никакви обяснения. Излязохме от болницата и казах на Добрин да се прибира към Г. Аз обещах сутринта да предупредя Влади и Мария и да дойда да разбера какво става. Разделихме се и след 20 минути вече паркирах в къщи. Нямаше смисъл да лягам, затова направих една кана с чай и седнах да направя оценка на случилото се. След като Мирослав беше разбрал за мутрите, значи му беше ясно, че Иванов и Кирилов са в основата. Беше участвал в подобни мероприятия и знаеше откъде идват нарежданията. Но не е знаел, че ще бъдат гастрольори. Мамка му, пустият ми навик да не вдигам телефона. Аз съм виновен за това, което му се случи. Затова онези мръсници трябва да си платят. Не вярвам да опитат втори път след днешния ден. Ще гледат да заметат следите, още повече, че със сигурност ще има разследване за побой над длъжностно лице. Каква ли версия ще им разкаже Миро? Оставих за известно време размислите за да изпратя Госпожата на работа. След около час тръгнах към болницата. В движение звъннах на Влади и й казах да не ходят с Мария. Обясних им какво се случи през нощта и че съм видял буден Миро, което ме е успокоило до голяма степен. Разбрахме се тя да се прибира в Г., а аз след като разбера къде са го настанили ще се обадя да й кажа. В болницата се залепих първо на информацията и поисках да ми кажат къде е настанен Мирослав. След като се порови в компютъра, служителката вдигна телефона и след малко пристигна един човек в бяла престилка, който нямаше вид на лекар. И бях прав. Дежурното ченге. Започна да ме разпитва какъв съм, каква е връзката ми с Миро и подобни глупости. Попитах го дали всички посетители минават през тази процедура. И дали не съм сбъркал заведението. Казах му, че се интересувам за болен, а не за затворник. Нашият се нацупи и започна да ръмжи, но след като това не ме стресна, просъска през зъби, че човекът за когото питам е със забрана за свиждане, тъй като се води следствие. Завъртя се и изчезна. Върнах се отново на информацията, където жената беше изгледала сериала с ченгето и сега на устните й имаше одобрителна усмивка. Помолих я да ми каже къде мога да открия сестрата или лекаря от снощи. С много по-голямо желание, бях уведомен, че днес почиват и едва утре ще са на смяна. Но като видя разочарованата ми физиономия, жената ми предложи да изпия едно кафе и да се върна след половин час. Върнах се след половин час с чаша кафе и малък шоколад и получих информацията, придружена с благодарствен поглед. Мирослав е в интензивното, в охранявана зона. Чакат го да се съвземе за да го разпитат. Според информацията, това може да стане до края на деня. След което, ще освободят достъпа до него. Това е добре. Щом ще го разпитват днес, значи е стабилен. Реших да дойда утре сутринта и да се опитам да вляза при него. Тръгнах да излизам, но си спомних за д-р Костов. Преди много години, оперира ръката на един колега, пострадал при производствена авария, след което аз пък му проектирах и изработих месингови врати за дома му. Оттогава се сприятелихме и няколко години след това се срещахме редовно, поне един път месечно, на чаша коняк. Върнах се при новата ми симпатизантка и я попитах за доктора. Оказа се, че вече е шеф на една от клиниките и получих пътна карта към кабинета му. Днес ми беше щастлив ден, защото не заварих хора пред вратата, а и докторът беше в кабинета си. Едвам се познахме, но след това се хвърлихме в прегръдка и възстановихме познанството. Отделихме малко време за спомени и след това, за да не му губя времето, разказах за пребиваването си снощи тук. Помолих го да помогне, ако има възможност. Докторът завъртя няколко телефона, след което ми написа на едно листче името на дежурния тази вечер лекар с пояснението, да отида след 9 вечерта. Разделихме се с обещание за среща в края на седмицата и аз потеглих към къщи. Обадих се през обедната емисия на Владимира и й разказах за болницата. Този път не ме държа дълго на телефона. Чувствах, че е притеснена. Каза ми, че довечера ще дойде в София за да е до Мария. Обещах й щом изляза от болницата да им се обадя. Взех един душ и се хвърлих в леглото. Госпожата ме събуди с прибирането си. Разказах й за последните събития и помощта на д-р Костов. Тръгнах малко след осем и в девет без пет бях в „Пирогов“. Изчаках половин час и тръгнах към кабинета на дежурния лекар. По коридорите беше тихо. И вчера и днес случих дни без сериозни инциденти, като изключим Мирослав. Заварих доктора в дежурната с две от сестрите да пият кафе. Казах му кой съм, той ми описа състоянието му и разказа за ченгетата, които са го разпитвали около час. След това помоли сестрите да ме заведат при Миро. Едната остана пред вратата за да сигнализира ако се появи някой, с другата влязохме вътре. Мирослав лежеше опасан отново със същия такелаж, но беше буден и разтегна усмивка като ме видя. Седнах на стола до главата му.

-          Как си, момче, – започнах с тих глас – ще те бъде ли?

-          Охо, тепърва ще пием с теб за здраве.

Гласът му беше дрезгав и заваляше, но разбирах думите.

-          Можеш ли да говориш или си изморен?

-          Ако не си досаден като ченгетата. Въртяха една и съща плоча цял час.

-          Няма да те разпитвам. Кажи ми само как се набута в тази работа и защо го направи?

Мирослав погледна към сестрата, която подреждаше нещо в другия ъгъл и започна:

-          Имам един мой човек, който работи в казиното на мутрите. Казвал съм ти за това казино май. В неделя там е запивал Кирилов и нашият успял да чуе част от разговора му с някакъв апап, когото за първи път виждал. Ставало дума да се организира една група за следващата седмица, като от понеделник да са готови за действие. Задачата била лека, да се посъветва един мъж в село Г., без да се стига до сериозни травми. Просто един здрав пердах, за урок. Описал му къщата, къде се намира и как да стигнат до нея. Казал му, щом подаде сигнала, да изчакат да се стъмни и да действат. След това да минат през казиното, той ще е тук, за да оправят сметките. Нашият ми се обади същата вечер и ми каза, че това е май човекът, с когото сме имали спречкване преди време. Разбрахме се да следи непрекъснато Кирилов и веднага да ми звънне щом усети, че работата е задействана. Бях в кабинета в понеделник, когато се обади. От моите хора нямаше никой. Пратих ги да гонят сутринта едни цигани в гората край село Ш. и щяха да се върнат на следващия ден...