Шами си беше чистокръвно маке отвсякъде – среден на ръст, набит, загорял като пирински кремък, с вечно шаващи очички, на които не убягваше ни една аванта или задала се опасност. Докато ние софийските гъзарчета се ориентирахме в казармената обстановка, Шами вече беше влязъл под кожата на когото трябва. Старшина това, старшина онова, за две седмици успя да стане втори сандък на старшината. Мръсен провинциален натегач, си мислехме ние, но Шами съвсем не се слагаше безразборно на всичкото началство. Усетил с безпогрешния си нюх, че взводният не се ползва с особено уважение сред свръхсрочно служещия състав, той го орезили още в самото начало.
Взводният много държеше при вечерна проверка всички чули името си да се обаждат тънко, ясно и високо с „аз!”, затова за всеобща досада се случваше да повтаря проверката по два-три пъти. Веднъж така, когато по списък дойде ред на Шами, в отговор на името си той измънка само едно вяло:
— Ъ…
— Шаламанов! – повиши тон взводният и демонстративно долепи длан ...