Шаранът

Васко всяка неделя отиваше за риба. И тази неделя не направи изключение. Обичаше да бъде сам, нещо като единак падаше, даже и жена му беше вдигнала ръце от него. Познаваха се от дълги години, но тя така и не успя да го промени. Както подобаваше навика, той стана рано, изкъпа се, взе си такъмите и излезе. Любимото му място беше едно езерце извън София, малко и китно, то беше заобиколено от няколко липи и най-важното бе, че никой не го знаеше. Но точно този ден Васко не беше в настроение. Нещо го мъчеше отвътре. Не му се говореше с никого, дразнеше го всичко. Паркира колата си, както винаги до брега, свали си багажа, разпъна си чадъра и зачака...

Никой не знаеше, че точно в това малко езерце имаше шарани. Само Васко знаеше. Нали само той идваше да лови риба тук. По едно време се чуха стъпки... Обърна се и видя някакъв тип с шкембе да се отправя към него.

- Как е, кълве ли? - попита Непознатия.

- Бива - отвърна сухо Васко.

"Какъв е пък тоя? Откъде се взе? За какво ми задава въпроси?" - такива мисли му минаваха през главата.

 - Абе, да те питам случайно да имаш туба за бензин, че закъсах по-надолу с колата..  - продължи Непознатия.

- Нямам бе! - мигновено отвърна Васко.

- Аха! Тц,тц,тц! - почна притеснено да цъка с език Непознатия.

 - Виж сега, откраднаха ми парите тази сутрин, пък и закъсах с колата, ще ти дам златния си пръстен... Дай някой лев!

 - Абе, не ми трябва никакъв пръстен!

- Добре бе, давам ти часовника си! Дай ми някой лев! - полуизкрещя Непознатия.

 - Не става! - отсече Васко.

Тогава Непознатия повиши тона и раздразнено попита:

 - Добре бе, за какво си дошъл тука?

- Да ловя шарани! - троснато му отвърна Васко.

 - И аз така! - изпусна се Непознатия.