Лирична проза

Тя и Той са от различни светове.

  Съдбата ги среща на морския бряг.

  Тя е изящна Афродита с духовно сърце отворено за възвишеното. Той е висок, млад брюнет. Облечен е с дълго черно палто, а около врата му се ветрее бял шал. С плащ от мисли осветява пространството като Ангел. В нейния свят хората живеят откъснати от радостите на живота. Бедността ги дебне с тигрови очи. Най-голямото им богатство са изгревите и залезите, а любовта е единствената положителна сила. Момичето не разбира, че той трябва точно в 12:00 да се телепортира в своя идеален свят...

  -Земята е болна - започва разговор Ангелът. - Топи се от човешката злоба. Алчността я притиска в своите огнени челюсти.

  -А ние хората...? - пита Афродита.

  -Хората са ненаситни...Човешките им мозъци като електричество пронизват Вселената. Задушно и тъмно е като преди буря. И няма спасение от лудостта на човечеството.

  -А има ли спасение от бедността и страданията?

  Той млъква и не смее да я погледне.

  От него струи гореща любов и добротата се разлива незрима и изцеляваща. Тя докосва лицето му и от пръстите и блика човешка страст, а страстта е ненаситна...Устните и досега са пили блаженство само от един. Не разбира защо са се срещнали след като трябва да се разделят. Разбира само себе си, защото е човек. Спомня си, че всичко това вече го е чела някъде.

  Лицата им са бледи като луни. Морските вълни се разбиват в брега и превръщат скръбта им в звездни ладии.

  -Ти - пита момичето - като знаеш всичко, което аз не знам, кажи ми кой така обърка реда на нещата?

  -Вятърът обърка всичко! Космическият вятър, който хвърля лунен прах върху крехките ни блянове.

  Тя и Той стоят, слушат шепота на звездите и се гледат като съперници, които си оспорват Вселената.

                                                                                                                         Венеция Павлова Маркова