Тя беше тъжна. Животът беше отнел всичко и всички от нея. Всяка секунда беше мъчение, всеки ден - наказание, но тя не се предаде. Не и досега.
Спомените минаваха през главата ù като замъглени картини. Още от детството си губеше всичко - бавно, но сигурно. Сега седеше насред счупено огледало. Виждаше сълзите си милионно отразени в разбитото стъкло. Треперещите ù пръсти се сключиха около едно от парчетата и бавно го вдигна към китката си. Усети болката от порязването, почувства как кръвта се разлива по земята.
Тогава светът се завъртя. Болката погълна всичките ù мисли. Тя загуби съзнание. След няколко секунди вече не плачеше в гората, а се намираше в каменен лабиринт. Около себе си виждаше образите на майка си, на брат си, на всички, които някога е познавала. Те протягаха мъртвите си ръце към нея, искаха да я вземат. Но тя бягаше. Тичаше из лабиринта, без да се оглежда, търсеше изход в неистова паника. Постепенно мъртъвците престанаха да я преследват и тя се озова на ръба на коридора. Ск ...