Тя беше тъжна. Животът беше отнел всичко и всички от нея. Всяка секунда беше мъчение, всеки ден - наказание, но тя не се предаде. Не и досега.

Спомените минаваха през главата ù като замъглени картини. Още от детството си губеше всичко - бавно, но сигурно. Сега седеше насред счупено огледало. Виждаше сълзите си милионно отразени в разбитото стъкло. Треперещите ù пръсти се сключиха около едно от парчетата и бавно го вдигна към китката си. Усети болката от порязването, почувства как кръвта се разлива по земята.

Тогава светът се завъртя. Болката погълна всичките ù мисли. Тя загуби съзнание. След няколко секунди вече не плачеше в гората, а се намираше в каменен лабиринт. Около себе си виждаше образите на майка си, на брат си, на всички, които някога е познавала. Те протягаха мъртвите си ръце към нея, искаха да я вземат. Но тя бягаше. Тичаше из лабиринта, без да се оглежда, търсеше изход в неистова паника. Постепенно мъртъвците престанаха да я преследват и тя се озова на ръба на коридора. Скочи. Падаше, падаше до безкрай в Нищото, това никога нямаше да спре. Но нея не я интересуваше - тя беше щастлива. Беше щастлива, понеже всичко това свършваше.

Така издъхна тя - усмихваше се, спомняйки си за ужасния си живот. Усмихваше се, понеже той свърши и тя най-сетне беше свободна. Усмихваше се, защото умира.