Ще идвам винаги, докато мога
Малката бяла къща лежеше сред полето... Всяко лято двамата старци, които живееха там, сядаха пред вратата на къщата, в очакване на малката си приятелка Евелина... Обичаха я като родна внучка...
Топлата детска усмивка озаряваше опустелите от времето стаи на душите им... Синът им ги бе забравил, заради печалбарството... Не ги обичаше и не ги търсеше...
Сърцата им затуптяваха, когато чуеха немирните детски крачета да топуркат по пътеката към малката портичка... Евелина протягаше ръце към трендафилите... Поклащайки немирни къдрици, с широката чиста усмивка, тя звънко извикваше, сякаш на целия свят:
- Аз се върнах, милички!
Втурваше се към старците и целуваше блесналите по бузите им сълзи... Тъмносините и очи се засмиваха и сякаш казваха:
- Тук съм и винаги ще идвам, докато мога...!
Погалваше милите старци и сякаш понесена от вятъра, хукваше към полето... Там от червените макове сплиташе венчета... Протягаше към облачетата ръце, за да догони птиците и да им подари по една от своите чисти усмивки и венче от червен мак...
...
През следващото лято Евелина не дойде... Не можа да подари усмивка нито на старците, нито на птиците... Онова жизнено същество започна да се стопява като малка свещица... Боледува дълго... Тъмносините и очи все гледаха нанякъде, сякаш към полето, към малката бяла къща, където я очакваха старците...
- Мамо, какво става ако хората останат малки? Просто не пораснат...
- Всеки трябва да порасне... Да се извиси, да остави нещо след себе си...
- Но, ако децата пораснат, стават ли лоши? Аз не искам да порасвам, защото тогава няма да виждам птиците, цветята, обичта... Когато хората пораснат, ги забравят... А аз не искам да ги забравя... Какво би бил без тях моят или техният живот... Заведи ме при старците... Те са пораснали, но не са спрели да таят в гърдите си обич към мъничките същества, към съществените неща...
- Като оздравееш, ще отидем. - обещаваше майката.
- Заведи ме сега!
...
Евелина се втурна по познатата пътека, но уплашено се стъписа пред изсъхналите трендафили и опустялата пейка...
- Аз съм тук! - извика тя.
Нямаше кой да я чуе, нямаше на кого да целуне сълзите... Старците ги нямаше... Бяха заминали неизвестно къде...
- Закъснях, нали?
Пред портичката бе паднала малка птица, разперила за последно криле към простора...
Евелина коленичи и една сълза се отрони от очите и... Вдигна птицата и я притисна до гърдите си.
- Какво и е? Тя спи, нали? Аз ще я излекувам, ще я науча отново да лети! - казваше с нежност Евелина.
- Вече не може да лети! Тя е мъртва... - казваше с болка майка и.
- Това ли ще стане с мен? Аз няма да порасна, нали? По-добре да си остана дете и никога да не изгубя китката червени макове и крилата на птиците... Ще идвам винаги, докато мога...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Петя Стефанова Все права защищены
