Ще идвам винаги, докато мога
Малката бяла къща лежеше сред полето... Всяко лято двамата старци, които живееха там, сядаха пред вратата на къщата, в очакване на малката си приятелка Евелина... Обичаха я като родна внучка...
Топлата детска усмивка озаряваше опустелите от времето стаи на душите им... Синът им ги бе забравил, заради печалбарството... Не ги обичаше и не ги търсеше...
Сърцата им затуптяваха, когато чуеха немирните детски крачета да топуркат по пътеката към малката портичка... Евелина протягаше ръце към трендафилите... Поклащайки немирни къдрици, с широката чиста усмивка, тя звънко извикваше, сякаш на целия свят:
- Аз се върнах, милички!
Втурваше се към старците и целуваше блесналите по бузите им сълзи... Тъмносините и очи се засмиваха и сякаш казваха:
- Тук съм и винаги ще идвам, докато мога...!
Погалваше милите старци и сякаш понесена от вятъра, хукваше към полето... Там от червените макове сплиташе венчета... Протягаше към облачетата ръце, за да догони птиците и да им подари по една от своите чисти усмивки и венче от червен мак...
...
През следващото лято Евелина не дойде... Не можа да подари усмивка нито на старците, нито на птиците... Онова жизнено същество започна да се стопява като малка свещица... Боледува дълго... Тъмносините и очи все гледаха нанякъде, сякаш към полето, към малката бяла къща, където я очакваха старците...
- Мамо, какво става ако хората останат малки? Просто не пораснат...
- Всеки трябва да порасне... Да се извиси, да остави нещо след себе си...
- Но, ако децата пораснат, стават ли лоши? Аз не искам да порасвам, защото тогава няма да виждам птиците, цветята, обичта... Когато хората пораснат, ги забравят... А аз не искам да ги забравя... Какво би бил без тях моят или техният живот... Заведи ме при старците... Те са пораснали, но не са спрели да таят в гърдите си обич към мъничките същества, към съществените неща...
- Като оздравееш, ще отидем. - обещаваше майката.
- Заведи ме сега!
...
Евелина се втурна по познатата пътека, но уплашено се стъписа пред изсъхналите трендафили и опустялата пейка...
- Аз съм тук! - извика тя.
Нямаше кой да я чуе, нямаше на кого да целуне сълзите... Старците ги нямаше... Бяха заминали неизвестно къде...
- Закъснях, нали?
Пред портичката бе паднала малка птица, разперила за последно криле към простора...
Евелина коленичи и една сълза се отрони от очите и... Вдигна птицата и я притисна до гърдите си.
- Какво и е? Тя спи, нали? Аз ще я излекувам, ще я науча отново да лети! - казваше с нежност Евелина.
- Вече не може да лети! Тя е мъртва... - казваше с болка майка и.
- Това ли ще стане с мен? Аз няма да порасна, нали? По-добре да си остана дете и никога да не изгубя китката червени макове и крилата на птиците... Ще идвам винаги, докато мога...
© Петя Стефанова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Красотата, с която пишеш разкрива нови хоризонти. Чувства на вяра, смирение и любов преливат в сърцето ми. За мен е чест, че се докосвам до чистата ти душа.
Бъди Благословена! -
esther, аз пиша, когато душата в гърдите ми ще се пръсне,когато нямам за каква да се уловя,пиша и когато същ щастлива,но във всяко мое послание,има доза тъга...Тъга понякога за губещата се човечност...Тогава се разделих с човек,който отдавна преболедувах. Трябваше ми нещо чисто,за което да се уловя,за да остана...
Срещнах моята по детски чиста душа,която днес изпълва целия ми живот...
Писах коментара на тази мелодия,позволявам си да я споделя с вас:
http://vbox7.com/play:ed78d791 -
Много е хубаво и тъжно и аз не искам да раста,искам да си остана дете.. да изпия хапчето на Пипи,ако не е изветряло разбира се...
-
Никога не се бях замисляла какъв е шрифтът.Всеки път е различен,както е и с настроенията ми...Важни са посланията!
-
Благодаря ви,Светлин,Криси,Зори,Виолет!
-
Поздрави.Великолепен разказ!
-
Разплака ме...и в същото време ми олекна...Благодаря на Бог, че срещам такива млади хора като теб!!!! Прости ми, Везничке, че нямам достатъчно време за твоите прекрасни разкази...Бъди Благословена!
С много обич!!! -
Вълнуващо, искрено и чувствено какво повече може да се иска!
Страхотно е
! -
Аплодисменти!!!
Разплакващо... -
Благодаря ви отново!Ако човек събира всичко негативно в себе си,то един ден може да го задуши...!Това е моят начин да продължа напред!
-
Поздравления, Петя!
С такава лекота и сила си казала много повече от доста автори в този сайт!
Изумена съм, много силно въздейства!
Много е мъдро!
Откъде взе всичко това и ни го изпрати с обич в послание?
Прегръщам те, мило момиче!
Благодаря ти за водопада от чувства и мисли, породени от творбата ти!!! -
От къде толкова тъга си събрала ?!
Просълзих се. -
Де да можеше пораствайки да не губим детската чистота...
Поздравления, Петя!!! -
Петя...
-
Благодаря ви!
-
Силно е!
Хареса ми!Развълнува ме! -
ах...Петя...как ме разчувства...и ме развълнува...
много трогателно...влезе в сърцето ми...с обич. -
Силно, затрогващо с детската чистота и доброта. Поздрави!
-
Какъв ли щеше да бъде светът, ако станехме необременени деца?
Поздравления за посланието, Петя!
Дано доброто бъде повече! -
Много силно и вълнуващо са пресъздадени чувствата и копнежите на малката героиня в този разказ. Зад тях се крие дълбокият смисъл за запазване на детската доброта в човешката душа през целия живот! Поздрави, Петя!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Сега се будя за едни очи,които ме топлят,за едни ръце, които ме измъкват от пропастите...