- Ще се омъжиш ли за мен?
- …?
- Кажи, де? Ще се омъжиш ли за мен?
- Много странен въпрос. А може би предложение? И защо да се омъжа за теб? Защото се познаваме? Защото пеем в един хор? Защото сме свободни и на подходяща възраст? Нещо не разбирам.
- О, и ти не ставаш за това. Дано не съжаляваш.
Срещата беше случайна. На улицата. Беше сериозен. Не се шегуваше. Външно леко гневен и напрегнат, а очите му изразяваха досада, нетърпение и… не знам още какво.
Разбрах го след няколко месеца. Поради други ангажименти бях напуснала самодейния хор. Една вечер в средата на седмицата у дома дойде колежка от хòра. Беше разстроена.
- Научи ли какво се е случило в събота?
- Не. Какво?
- Деян Павлов е загинал в катастрофа.
Беше неочаквано. Както често смъртта се случва неочаквано. После ми разказа подробности, които ме отведоха към разговора, който имах с Павлов преди няколко месеца. Поканил на театър една млада колежка, която същото лято беше завършила средното си образование. Тя дойде в хòра още като ученичка в девети клас. Детето, така я наричахме. Най-младата. Имала си приятел, но в момента били скарани и тя приела поканата на Деян. Взел я от вкъщи, обещал на родителите ù, че ще я доведе до вратата вечерта и отишли. На връщане решил да се пошегува и казал, че тази вечер ще поиска ръката ù. Тя се засмяла и казала, че няма да го направи. Той ù предложил бас и тя приела. Застанали пред вратата на дома ù, позвънили, излязла майката. Люси се усмихвала, а той съвсем сериозно казал:
- Госпожо, искам ръката на дъщеря Ви.
Люси продължила да се усмихва невярващо, майката се стъписала, повикала мъжа си, Деян повторил искането си. Бащата погледнал Люси озадачено и я попитал:
- Ти какво има да кажеш?
- Ами нищо. Не знам.
- Аз съм сериозен.
Вероятно младата Люси е била поласкана, защото той все пак беше директор на научен институт и не отхвърлила предложението.
Влезли вътре, поговорили и Деян предложил сватбата да стане до две седмици. Уговорили следващата събота да отидат до провинцията при неговите родители, после да обиколят още някои близки и на двете семейства.
В петък вечер тръгнали с колата на бащата. Запознали се и се договорили с родителите му, преспали, а на другия ден се запътили за съседен град. Шофирал бащата, но Люси забелязала един новоасфалтиран път, паралелен с този, по който пътували и поискала тя да шофира. Нямало движение, отбили, и тя поела кормилото. Оказало се, че този път е недовършен и водел в нищото. Когато видяла, че пътят свършва, Люси се стъписала и вместо да спре, завила встрани, излязла от пътя и се ударила в неголямо дърво. Бащата се пресегнал да поеме волана, Деян се изправил зад нея също да ù помогне. В резултат - Деян с пречупен гръбнак починал на място, бащата - на път за болницата, а майката - след няколко дни. Люси - жива, но с множество наранявания.
Тя лежа по болници с години, после се възстанови, но от физическите и психическите травми не се отърва и те ще останат до края на живота ù.
Още в този разговор разбрах причината за трагедията на този човек и на всички засегнати - софийското жителство. Така си обясних и предложението му към мен. Срокът за подновяването му изтичал отново - за кой ли път? Той бил притеснен, че всичко постигнато досега може да бъде загубено.
- Проклетото софийско жителство струваше три погубени човешки живота и един - осакатен завинаги, - с болка, но и с яд изрече накрая колежката.
Беше права. Проклето софийско жителство - помислих - и колко ли случайни и нещастни семейства са създадени заради него.
Винаги, когато днес стане дума за това как страната ни се обезлюдява, а София се пренаселва, се сещам за тази трагедия.
© Лидия Все права защищены