- Ще се омъжиш ли за мен?

          - …?

          - Кажи, де? Ще се омъжиш ли за мен?

          - Много странен въпрос. А може би предложение? И защо да се омъжа за теб? Защото се познаваме? Защото пеем в един хор? Защото сме свободни и на подходяща възраст? Нещо не разбирам.

          - О, и ти не ставаш за това. Дано не съжаляваш.

          Срещата беше  случайна. На улицата. Беше сериозен. Не се шегуваше. Външно леко гневен и напрегнат, а очите му изразяваха досада, нетърпение и…  не знам още какво.

          Разбрах го след няколко месеца. Поради други ангажименти бях напуснала самодейния хор. Една вечер в средата на седмицата у дома дойде колежка от хòра. Беше разстроена. 

          - Научи ли какво се е случило в събота?

          - Не. Какво?

          - Деян Павлов е загинал в катастрофа.

          Беше неочаквано. Както често смъртта се случва неочаквано. После ми разказа подробности, които ме отведоха към разговора, който имах с Павлов преди няколко месеца. Поканил на театър една млада колежка, която същото лято беше завършила средното си образование. Тя дойде в хòра още като ученичка в девети клас. Детето, така я наричахме. Най-младата. Имала си приятел, но в момента били скарани и тя приела поканата на Деян. Взел я от вкъщи, обещал на родителите ù, че ще я доведе до вратата вечерта и отишли. На връщане решил да се пошегува и казал, че тази вечер ще поиска ръката ù. Тя се засмяла и казала, че няма да го направи. Той ù предложил бас и тя приела. Застанали пред вратата на дома ù, позвънили, излязла майката. Люси се усмихвала, а той съвсем сериозно казал:

          - Госпожо, искам ръката на дъщеря Ви.

          Люси продължила да се усмихва невярващо, майката се стъписала, повикала мъжа си, Деян повторил искането си. Бащата погледнал Люси озадачено и я попитал:

          - Ти какво има да кажеш?

          - Ами нищо. Не знам.

          - Аз съм сериозен.

          Вероятно младата Люси е била поласкана, защото той все пак беше директор на научен институт и не отхвърлила предложението.

          Влезли вътре, поговорили и Деян предложил сватбата да стане до две седмици. Уговорили следващата събота да отидат до провинцията при неговите родители, после да обиколят още някои близки и на двете семейства.

          В петък вечер тръгнали с колата на бащата. Запознали се и се договорили с  родителите му, преспали, а на другия ден се запътили за съседен град. Шофирал бащата, но Люси забелязала един новоасфалтиран път, паралелен с този, по който пътували и поискала тя да шофира. Нямало движение, отбили, и тя поела кормилото. Оказало се, че този път е недовършен и водел в нищото. Когато видяла, че пътят свършва, Люси се стъписала и вместо да спре, завила  встрани, излязла от пътя и се ударила в неголямо дърво. Бащата се пресегнал да поеме волана, Деян се изправил зад нея също да ù помогне. В резултат - Деян с пречупен гръбнак починал на място, бащата - на път за болницата, а майката - след няколко дни. Люси - жива, но с множество наранявания.

          Тя лежа по болници с години, после се възстанови, но от физическите и психическите травми не се отърва и те ще останат до края на живота ù.

           Още в този разговор разбрах причината за трагедията на този човек и на всички засегнати - софийското жителство. Така си обясних и предложението му към мен. Срокът за подновяването му изтичал отново - за кой ли път? Той бил притеснен, че всичко постигнато досега може да бъде загубено.

          - Проклетото софийско жителство струваше три погубени човешки живота и един - осакатен завинаги, - с болка, но и с яд изрече накрая колежката.

          Беше права. Проклето софийско жителство - помислих - и колко ли случайни и нещастни семейства са създадени заради него.

          Винаги, когато днес стане дума за това как страната ни се обезлюдява, а София се пренаселва, се сещам за тази трагедия.