Буйните треви стигаха почти до кръста му. Поклащаха се в синхрон с вятъра и мекотата на тяхното движение правеше цялото това поле вълшебно, все едно беше живо. Полето достигаше чак до хоризонта – накъдето и да се обърнеше, виждаше само танцуващи треви, плавно и завладяващо полюшващи се. Никога не беше се озовавал на такова място. Беше неземно красиво. Приказно... Той вървеше бавно и галеше с ръка тревите, които тихо шумяха, увлечени в танца си. Не помнеше как беше достигнал дотук. Не виждаше пътека, а обръщайки се, не съзираше и диря след себе си. Докъдето му стигаше погледът, се поклащаше това зелено море. Все едно някой го беше спуснал на някоя непозната планета. Но не изпитваше страх. Нито знаеше как се е озовал тук, нито как може да се върне, но тревите така омайно преливаха и толкова покорно галеха ръцете му, че не искаше мигът да приключва. Нямаше птици, беше удивително тихо и само тревите шумоляха... шумоляха приказно. За момент си помисли, че вече е бил тук... някога, много отдавна... може би ако се понапънеше, щеше да си спомни. Но не искаше да мисли за това точно сега. Стигаше му да върви бавно и да попива съвършенството около себе си.
Може би сънуваше. Ами да... Само сънищата могат да са приказни и нелогични... само в тях има усещания, които будният разум не би сътворил. Невероятни усещания... Не искаше да се събужда. Знаеше, че това е единственият му шанс да я срещне... макар и насън. Преди няколко месеца тя си беше заминала от света... И с това животът му загуби смисъл.
Помнеше как се бяха запознали, как се почувства, още когато я видя за пръв път. Благодарение на нея беше обикнал живота, както никога дотогава, всяка вечер благодареше на Бог, че я е срещнал, присъствието ù в живота му осмисляше всеки един негов миг. Не можеше без нея. Тя беше истинска приказка... обичаше да я гледа как спи, как се храни, как се смее, беше неизчерпаем източник на красота и съвършенство. Чувстваше се толкова горд, когато тя избра да сподели живота си с него и да му роди деца. Понякога се питаше дали заслужава цялото това щастие, дори не смееше да се отпусне и да се зарадва, все му се струваше, че сънува и всичко скоро ще свърши. В момента, в който тя му каза, че чака дете, той просто отстъпи две крачки назад и седна. И заплака. Поток от радостни сълзи го задавяха и го правеха неспособен да каже каквото и да било. Тя дойде и го прегърна. Не знаеше имал ли е по-съвършен момент от този... Изминаха няколко месеца след това до момента, в който тя започна преждевременно раждане. Тогава загуби и двете – и нея, и бебето. Не разбираше от медицина, казаха му, че са настъпили усложнения и не са спасили нито нея, нито неродената им дъщеря. Тогава се почувства мъртъв. Беше загубил всичко. Не искаше да живее нито ден повече. Беше останал напълно сам, гол, а дните му бяха празни. Намираше утеха само в сънищата си. Сънуваше я всяка вечер. За съжаление, не всички сънища бяха хубави, понякога изплуваше кошмара от родилния дом.
Но сега сънят не приличаше на никой друг. Удивително красив и толкова реален, беше невероятно да е само сън... Знаеше, че често сънищата ни се струват напълно действителни, докато ги сънуваме... и все пак... толкова истинско беше всичко...
Тогава я видя. Беше се появила на няколко метра пред него. Облечена в ефирна бяла рокля, която, подухвана от вятъра, се движеше като изкусна балерина върху тази красива, плуваща сцена от треви. В ръцете си държеше малко дете. Стоеше пред него, косите ù се полюшваха леко, гледаше го и се усмихваше с най-добрите очи на света. Не, не можеше да е сън това, толкова беше истинско! Не смееше да пристъпи, за да не изчезне. Но тя му махна с ръка и не спираше да му се усмихва... Продължи към нея, виждаше я все по-отчетливо. Не, не можеше да е сън. Дали пък всъщност това не е истинското битие? Дали няма да се окаже, че освен тях тримата няма и не е имало никога никой друг? Дали всичко останало не е било само творение на тяхното съзнание? Дали не са сънували земния си живот, мислейки го за реален? Полето с тези треви... създаваше му усещането за дом, за нещо, което е бил напуснал, но е дошъл моментът да се завърне в него. И ето сега си е пак тук. Заедно с любимата си жена и тяхното дете. Но тях двете имало ли ги е тук преди, нали жената и децата са продукт на земния живот, как биха могли да са истински, ако земният ни живот е бил просто сън? А дали всъщност тях тримата не ги е имало винаги, а земният живот да е бил само сън, моделиран според тяхното съзнание? И всичко земно да е било само някаква илюзия, създадена от тях самите, преди отново да се завърнат тук, у дома, на тази поляна, която винаги е била и ще бъде?
Вече беше стигнал до нея. Дъхът им се сля и опиянението от присъствието ù всред цялото това танцуващо поле, всред този океан от буйни треви, го накара да спре да мисли за миг. Каквото и да се окажеше това тук, не искаше никога да си тръгва. Искаше да остане с нея. Завинаги. И нямаше да му омръзне. Дори ако този миг траеше вечно.
Стояха така, не знаеше колко... и в един момент, все още притискайки я в ръцете си, реши да я попита:
- Ние сънуваме ли? И кое е сънят – сънувам те теб в момента, докато съм заспал, или сън е бил съвместният ни земен живот, а това тук е реалният?
- Нито едното, нито другото.
- В такъв случай къде сме, какво се случва в момента?
- Не говори, още малко ни остава, не се измъчвай с въпроси. Нека имам време да ти се порадвам.
- Но аз не искам никога да свършва - вдигна категоричен поглед той към нея.
- В момента не сънуваш.
- Значи земният живот е бил само сън, така ли?
- Не. Той беше реален.
- Не разбирам... Защо мога да разговарям с теб, ако не сънувам, та ти си замина от моя свят?
Тогава тя го хвана и го понесе нагоре.
- Къде отиваме? – попита я той.
- Искам да ти покажа нещо.
Само след миг бяха до една вертикална въздушна струя, която тя нарече „реката на живота”. През нея той видя земния живот. Тя му показа неговия дом, неговата стая, леглото му. За момент изтръпна - на него лежеше той, заспал. Уплаши се, че това е само сън и че ще трябва да си тръгва.
- Спя ли в момента?
- Не, сърцето ти спря през тази нощ. Знаеш, че имаше слабо сърце, но съзнателно спря да вземаш лекарствата, без които то не може да работи нормално. Тази нощ ти умря и сега си при мен и при всички умрели – в небесното царство. Не виждаш другите, защото не мислиш за тях, но тук е пълно с души и е достатъчно да помислиш за тях, за да се озовеш сред тълпи от души на умрели хора. Тук пространствените рамки не важат и човек изминава цялата Вселена само за миг, посредством мисълта си. Достатъчно е да поискаш да видиш нещо или някого, за да се озовеш до него.
Тогава тя се разплака. И продължи през сълзи:
- Но ти не трябваше да си тук. След като умрях, аз можех да те навестявам всяка нощ в сънищата ти, а сега няма да мога да те виждам дълго време. По правилата на Небесното царство ще бъдеш наказан за нехайството към здравето си и че се остави с лека ръка да загубиш живота си, който Бог ти е дал. Наказанието ти ще е да не се виждаме толкова години, колкото живот ти оставаше според Божия план за нещата. Между нас ще има невъзможна за преодоляване преграда. Едва след това ще бъдем пак заедно. Ще те чакам! Обичам те... Всеки момент ангелите ще ни разделят. Обичам те!
част от сборник разкази "Микело"
Автор: ГЕОРГИ БОГДАНОВ (Геров)
© ГЕОРГИ БОГДАНОВ Все права защищены