Синята тубичка към вчера

Тео седи до мен, загледан в светналия екран на плазмения телевизор. Не ме докосва. Отдавна вече не милва косите ми както някога. Устните му са студени, а очите му търсят нещо друго. Търсят някоя друга. Свалям очилата си, потривам с пръсти слепоочията си. Тъпа болка леко пулсира зад очните ми дъна. Скоро главоболието ще стане нетърпимо. Студената светлина на луминесцентната лампа пробожда очите ми с хиляди кинжали. Усещам настойчивия поглед на Тео върху себе си. Там в сините му очи няма нежност, а само първична, животинска нужда. Пресяга се към мен, разкопчава копчетата на ризата ми. Аз въздъхвам уморено.

– Ох, Тео! Моля те, не днес! Боли ме глава! – правя опит да се оправдая, но вече знам заучения отговор.

– Ей сега ще те излекувам! – изрича го той.

Става, подава ми ръка, аз я поемам. Отиваме в спалнята, събличам ризата си, сетне и черната пола. Лягам на студените чаршафи, усещам тялото му върху своето, дъхът му разрошва косата ми. Не ме целува. Тео отдавна не целува устните ми, не ме поглежда. Протяга ръка към нощното шкафче, отваря чекмеджето, взема студената синя тубичка с интимен гел. Изстисква хладния гел, нанася го вътре в мен с премерени, почти хирургични движения. За него аз съм уред, не жена. След това бавно влиза в мен. Чука ме със затворени очи, сигурна съм, че си представя друга. Движи се бързо, трескаво, преследвайки само собственото си удоволствие. Скоро свършва и ляга по гръб до мен, загледан в тавана. Понечвам да го прегърна, той застива за миг, сетне въздъхва, отделя ме от себе си и се запътва към банята. Бърза да отмие ароматът ми от себе си. Наблюдавам стегнатото му тяло, разбърканите кестеняви коси и отново си задавам същия въпрос, както всеки път, когато той ме чука:

– Защо продължавам да стоя с него? – отговорът идва заучен, с тихия глас на плахото момиче вътре в мен – Защото ако и той си тръгне, самотата ще ме убие.

Изправям се, сядам в леглото, обгръщам с ръце коленете си, взирам се в хилядите блещукащи светлини на нощния град. Тео излиза от банята, облича дрехите си, приближава се, допира безчувствени устни до челото ми по-скоро по задължение. Прошепва заучената реплика:

– Трябва да вървя. Утре ще ставам рано!

Хващам ръката му, в очите ми свети отчаяна молба:

– Остани! – прошепвам задавено.

– Знаеш, че няма да мога да заспя. Уморен съм, а и на теб ти е нужна почивка.

Сетне се обръща и излиза от апартамента, чувам тихото щракване на входната врата. И просто така, аз отново съм сама. Ставам, отивам до прозореца, отварям го. Паля цигара, дръпвам силно от задушливия дим. Примижавам за секунда, болката вече пулсира и бавно обхваща цялата ми глава. Трябва да заспя час по-скоро. Гася цигарата, влизам в банята. Завъртам кранчето на душа, хладната вода ме облива, затварям очи. Сълзите, които до сега съм сдържала, потичат от очите ми, сливат се с хладните капчици вода.

Спомените нахлуват в главата ми. Пренасям се там на село. Вкусният аромат на сварено овче мляко ме събуждаше всяка сутрин. Когато слизах в кухнята на закуска, баба ми се усмихваше, а хубавите ѝ зелени очи блестяха от нескрита радост. Дядо донасяше наръч дърва за печката, обичах опушеният аромат на изгорели дърва, който се разнасяше из кухнята. Обичах и историите на дядо за войниците, които някога са минали през село. После, когато слънцето бавно стоплеше света, излизах навън. Хладния въздух леко пощипваше бузите ми, караше ги да аленеят. Разхождах се дълго из поляните. Когато краката ми отмалееха, сядах на моето тайно място. Наблюдавах искрящото синьо, водно конче, което летеше над водите на реката. Гледах и пъстрите пеперуди, пиещи нектар от цветенцата. Те застиваха така за няколко мига, опиянени от сладостта, от живота. Помня и първата любов. Обичах да гледаме звездите вечер, сами в тъмното. Харесвах вечната му, заразителна усмивка, топлината на ръцете му, страстта в откраднатите целувки. Често милвах косите му, докато лежеше, положил глава в скута ми.

Сега всичко това е просто един спомен. Водата , която тече отгоре ми вече не е студена, а ледена. Точно тогава една мисъл блесва в главата ми:

– Ще отида на село! Баба я няма, но къщата е все още там!

Рационалното ми аз мърмони в главата ми:

– Ами работата? Ами Тео?

Поклащам глава да прогонят натрапника.

– Ще си взема отпуск! Ще се обадя на шефа още утре! Аз ще се върна, няма са остана там повече от няколко дни или седмица може би!

Излизам от банята, обличам дънките и тениска, слагам малко багаж в чантата. Поглеждам синьото шишенце с интимен гел на нощното шкафче. Единствен свидетел, че някога някой ме е искал. А дали всъщност тук са ме обичали?

– Ще го взема! Искам да си спомням за Тео през тази седмица докато ме няма! Трябва да имам причина да се върна!

Прибирам тубичката в сака с въздишка. Тичам надолу по стълбите, а тежестта вътре в мен бавно се стопява. Завъртам ключа на автомобила, двигателя изръмжава, потегляме. Оставям града с неговите неонови светлини зад гърба си. Пътувам вече час и с всеки изминат километър светлините стават все по-малко и по-малко. Поемам по тесния път към село. Боровете извисяват снага покрай колата, отварям прозореца и вдъхвам дълбоко освежаващия аромат, спомените за безгрижните летни дни нахлуват неканени, извикват усмивка на лицето ми. Скоро стигам селото, спирам пред къщата, влизам в обраслия с трева двор на къщата, бъркам в чантата, вадя ключа. С треперещи пръсти отключвам вратата. От вътре ме лъхва застоял въздух и така познатия аромат на домашен сапун. Сядам на стола в кухнята, сълзите сами потичат от очите ми. Раздираща болка прорязва сърцето ми, мъчителната самота ме задавя. Мястото е същото, но хората ги няма. Спомням си за любимата кукла, която баба ми прибра на тавана. Каза, че ще я запази за детето ми. Качвам се по стълбите по скърцащите стъпала към тавана, непрогледния мрак ме обгръща. И тогава точно там под прозореца го съзирам – стар лампов телевизор, покрит с прах стои огрят от сребристата светлина на пълната луна. Приближавам се, протягам ръка и едва докосвам дървения корпус. Телевизорът въздъхва тежко под пръстите ми – дълга, прашна въздишка, която ме кара да настръхна. Ахвам тихо, поклащам глава . Сигурно ми се е сторило. Понечвам да се обърна, когато с крайчеца на окото си съзирам пожълтяла хартия. Взимам я, изтупвам прахта, полепнала по нея, зачитам се:

Инструкция за съживяване на лампов телепорт към миналото

Включването в електрическата мрежа строго забранено.

Работи със силата на мисълта.

За включване, кажете силно и ясно

„Телепорт, включи се.“

За телепортиране в дадена епоха, затворете очи и си представете картина от времето, където искате да отидете.

Внимание! За избягване на грешки в епохите, внимавайте с картините, които изникват в главата Ви!

Производителя не носи отговорност за грешки в картините.

Внимание!!! Връщането от избраната епоха е невъзможно!!!

Повреди по ламповия телепорт и отстраняването им

Ако при команда „Телепорт включи се!“, пращи и скърца, вероятно има изсъхнали писти.

Отстраняване на повредата:

Отворете внимателно задния капак и смажете пистите нежно със смазка.

Поклащам глава:

– Не! Това не е възможно! А дали....

Прехапвам устни, прочиствам гърлото си и произнасям:

– Телепорт включи се!

Телевизорът изпращява и изохква приглушено. За миг екранът светва, но веднага угасва. Препрочитам възможните повреди и в същия миг си спомням за интимния гел в чантата си. Втурвам се надолу по стълбите, взимам синята тубичка и се връщам при телепорта. Леко докосвам с пръсти мъничките отвори, устройството въздъхва тежко. Свалям дървения капак, изстисквам гел от тубичката, нежно докосвам пистите, разнасям гела. Телепортът изстенва приглушено, прехапвам устни, в кръвта ми лумва пожар. Изстисквам още от тубичката, мажа следващата писта. Лампите светват в оранжево, екранът се нагрява бавно. Нанасям още един слой, като чувствено масажирам медните нишки. Лампите искрят в ярка червена светлина, устройството изстенва силно, екранът му оживява в неземни цветове. Отдръпвам се крачка назад, взирам се в екрана, който полека изгасва. Устните ми сами прошепват:

Телепорт! Включи се!

През главата ми минава картина на любимото място там край реката, виждам и баба ми, която ме вика:

– Чедо! Чедо! Айде да ядеме! Стига се скита из гората!

Екранът на телепорта светва, ярка светлина блесва, обгръща тялото ми в безброй звезди. Телевизорът ме придърпва към екрана си, тялото ми се завърта, очертанията на тавана се размиват. Стискам клепачите, а миг по-късно тялото ми застива, усещам слънчевите лъчи, които докосват лицето ми. Далечната песен на славей долита до ушите ми, а ноздрите ми се изпълват със свежия аромат на бор и мащерка. Отварям очи, пред себе си съзирам синьото водно конче. Чувам зад мен гласът на баба

–Чедо, чедо!

Обръщам се и се хвърлям в прегръдките ѝ, сърцето ми се изпълват с обич.

Месец по-късно, полицаите влизат в старата къща. Намират я отключена, качват се на тавана. Там пред големия лампов телевизор, на земята виждат захвърлена тубичка от интимен гел и отпечатък от бос крак.