"Св. Константин и Елена" < 13.02.2007 > Късния следобед...

С всеки изминат метър усещаше вълнението и тръпката, всяка крачка го доближаваше до най-бленуваната прегръдка. Синята прегръдка. Представяше си всеки детайл от срещата, която бе бленувал вече толкова години. Когато доближи пясъка, събу синьо-лилавите си ботуши и нави дънките до колената. Първо левият му крак усети студа, а след това и десният се впи във февруарския пясък. През цялото време, докато ходеше към срещата гледаше в земята, а после в пясъка. Не искаше да погледне напред, без да се е подготвил. А за това трябваше да усети магията на момента със сърцето и душата си, докосвайки нежния пясък с голите си крака. Усещаше малките песъчинки между пръстите си и това го накара да изтръпне. Придаваше на момента сантиментална важност, която се бе превърнала в негова реалност, част от същността му. Все още не смееше да погледне напред. Наведе си и взе първата мидичка, която видя. Беше двойна мида. Бе чувал, че това е символ на любовта и неразделността на две души, но бързо отхвърли тази мисъл. Имаше нещо друго в момента, което бе изпълнило цялото му същество с мисъл и емоция. Нещо страстно и опасно, нежно и смразяващо. И то бе пред него - Морето. Шумът беше същият както при последната му "синя" среща, миризмата същата. Това го накара да изпита носталгия. Потопи бавно и внимателно краката си във водата и усети докосване на вълна, която - незнайно защо - му се стори самотна. Не беше като другите вълни. Може би защото бе първата от толкова време, той я почувства като част от себе си, а когато тя отново се сля с морето, той усети лекота. Сякаш същата тази вълна бе измила насъбралата се тъгa и напрежение през годините и за първи път от толкова време не се чувстваше самотен. Тръгна напред по брега, изпитвайки екстаза от срещата и докосването. Беше се насочил към близкия мост. Качи се на него и предпазливо закрачи към края. Когато го стигна, там нямаше изкуствен шум, а само хипнотизиращото звучене на неговия син блян. Седна и спусна краката си да се люшкат надолу. Беше там, на края на този мост, сам-самичък. Отново тръпки полазиха цялото му тяло. Красиви тръпки. Душевен екстаз. В този момент благодари на морето, че му бе позволило да се докосне още веднъж. Студът го пронизваше, но това нямаше никакво значение. Не и за него, не и в този момент. И тогава се случи най-топлото усещане в живота му до момента. Усети се истински жив и свободен, лишен от страх и притеснение. Не съжаляваше за миналото и не се притесняваше за бъдещето. Живееше за пръв път в настоящето. Тогава се спусна сълзата. Треперещият му от студ показалец я спря преди да докосне устните му. Това бе гореща сълза. Усети температурата и не само с пръста, а и с цялата си ръка. Неусещана до преди това топлина, придружена с миг на свобода и безгрижие. Беше сам на моста в този късен следобед, но не чувстваше никаква самота. Морето бе с него.

В.