Скитникът арменец 20

                                    Les Jardins exotiques, Екзотичните градини са създадени от френския инжинер по озеленяване Марсел Франсуа.

Върху площ от 4 хектара земя, която той купува през 1949 година, започва осъществяването на детската си мечта, да събере на едно място цялото биоразнообразие на Планетата.

Започва с построяването на малка къщичка, негов дом. За реализацията на неговия гигантски план е необходимо той да бъде на терена 24 часа в денонощието. Парцелът се намира на 20 км. от Рабат и 13 км. от Сале. Градове за които вече ви разказах малко. Той е от западната страна на национален път  номер 1, водещ към град Кенитра, на 40 км. от Рабат.

Съгласно проекта на инж. Франсуа, градината трябва да играе педагогическа и екологическа роли.

След 12 години къртовски труд Вкзотичните градини отварят вратите си за широката публика през  1961 год. Когато аз я посетих за пръв път през 1977 година, Градината започнала да губи блясъка си, поради “мароканизацията”. Французите все по-малко участваха в управлението на държавата. Нашето присъствие в мароканското образование беше един от признаците на този процес. Ние получавахме много по-ниски заплати от  учителите французи, между които много рядко имаше висшисти, докато българските и румънските преподаватели бяха само висшисти. Изключение правех само аз, поради  “роднински” връзки, за които вече разказах.

През годините от 1976 до 1981, Екзотичните градини бяха на много добро ниво, макар вече г-н Марсел беше само управител, а не собственик, какъвто е бил до 1973 год. Мароканската държава беше национализирала Градините, но оставила създателят й като управител.

Много приятели които ми идваха на гости от други градове, съм ги водил на разходка из  тази необикновена Екзотична градина.

На огромната площ,  в тази градина,  беше пресъздадено цялото разнообразие на флората и частично фауната на Земята. Тя беше разделена на три части- Природа, Култура и Дидактика.  Тук можеше да се разходите сред природата на Полинезия,  Мексико, Перу, както и из джунглите на  Конго, тропическите гори на Бразилия, да се докоснете до храстите на Саваната, пищната растителност на Южна Азия и Андалузия.

Екзотичната градина предлагаше маршрути по време, за  3 часа, за 2 и за час и половина, както и тематични и учебни маршрути- птици,  растения и вивариуми. Можехте да търсите авантюра из “лабиринта”, или да скачате като Тарзан по върховете на огромните дървета свързани с висящи въжени мостове.

Разхождайки се из този необикновен гигантски парк, можете да   се любувате на огромните палми, на бразилската  хевея, на стотиците видове папрат,на високи над 30 метра дървета свързани с лиани, в подножието на които имаше  рекички, които се вливаха в малки езера с кристално чиста вода, в която цъфтяха лилии, растяха водорасли  върху които се изсипваха студените води на водопадчета, чиито пръски блестяха във въздуха като брилянти и насищаха въздуха с необикновена влага, каквато цари в горите на Бразилия, за да храни 390 милиарда дървета от 16000  вида. Перу, Япония  и Китай също са представени тук със своето биоразнообразие. Стотици разновидности на земерастящи и водни цветя и растения бяха намерили място в този необятна екзотична градина.

       Стотици птици, влечуги, костенурки, охлюви, пеперуди и други представители на световната фауна обитаваха огромната  градина.   Можехте да търсите авантюра из “лабиринта”, или да скачате като Тарзан по върховете на огромните дървета свързани с висящи въжени мостове.

     Стотици разновидности на земерастящи и водни цветя и растения бяха намерили място в този необятна екзотична градина.

През 1981 година инж. Франсуа, губи контрола над градината създадена от него със собствени средства и 3 години по-късно напуска Мароко завинаги.

В  Екзотичните градини има  тъй наречените Природни градини, където е осъществена дивата природа на Конго, Антилите, Бразилските джунгли, докато градините създадени от Човека са китайските  градини,  японските, градините на Андалузия и др.

Посетителят получава главозамайване от богатата палитра на багри от екзотичните цветове, на храсти, цветя, нискостеблени дървета от всички краища на света.

А сега няколко думи за училището в което ще преподавам.

         Лицея е огромен, над 1000 ученици и ученички, разделени по направления- литературно, икономическо, научно и техническо. Преподавателският състав също е внушителен, над 100 души учители и учителки. Учителите само преподават т.е учат децата. Не се занимават с възпитание и дисциплина. Това е работа на “сюрвеяните”( надзиратели или възпитатели). Яки млади мъже, които всяват респект с поведението си и яките мускули. Виждал съм ги в процес на “възпитателна” акция и не бих искал да съм на мястото на учениците.

Секретарката на директора (провизьор) ме посрещна с усмивка и влезе да му съобщи за мен. Бях приет веднага,  влязох и се представих като му дадох документите за моето назначение. Любезно ме покани  да седна, взе да  ги разглежда и се спря на личния ми формуляр.  В него, в графата степен на образование бях писал “инжинер НД”.

-Какво  У ВАС означава  “НД”,- ме попита той. Демек той отлично знае какво значи това при тях, но се интересува какво е в България.

-Инжинер НЕ ДИПЛОМИРАН,- отговорих със самочувствие. И поясних, че съм завършил семестриално, но поради разни причини не съм се явил на държавен изпит. Алабала.

Остана много доволен от отговора ми. 

-Нашите ученици в момента стачкуват, когато стачката приключи ще Ви съобщим да дойдете,- каза господин директорът. Стана, ръкува се и точка. Бях свободен до повикване. Тази стачка продължи три седмици. Стачки на учениците се случваха доста често,  и за нас бяха добре дошли, та по-късно ни стана навик, като отиваме на работа и приближим лицея, да попитаме някой срещнат познат колега дали няма стачка.

Пазар богат и евтин. Плодове и зеленчуци целогодишно. Маслото беше 2 долара килото, т.е 8 дирхама. За същата цена от борсата можеше да купиш 20 кг. портокали. Ябълките бяха скъпи. Също 8 дирхама, но за един килограм.

“Анто кооперанто”  е прозвище на всички български гурбетчии в Мароко. Измисли го нашият  приятел  Хитко, който имаше силно развито чувство за хумор. 

Антовците бързо се ориентирахме в обстановката за да се храним  вкусно и най-вече евтино. Анто не обича да пилее конвертируема валута. Нали заради нея си е зарязал рахатлъка, жена и деца, домашен уют, приятели и роднини. Само за “твърда” валута. Нали затова спи на нарове изковани от дъсчици като за щайга и покрити с  дунапренени “дюшеци”, тънки като цигарена хартия.

      Бяхме 4-5 човека в хотела, купихме един малък газов котлон и една  алуминиева тенджерка,  и в банята започнах да готвя за нашия сплотен български колектив. Моята стая се превърна в клуб на българските учители в Рабат. Понякога  за вечеря купувахме едно пиле на грил и пържени картофи “по френски” и вечеряхме много вкусно. Мароканците пълнят корема на бройлерчето с пресен кориандър и скилидки чесън, които при печенето дават чуден вкус на пилето. При ядене, естествено това се изхвърля. Кетчупа и майонезата влизат в цената на пилето. Хляба, френски франзели,  го плащахме.

Тези които бяха назначени в други градове, постепенно ни напуснаха и останахме четирима. Божко и Емил-електроинженери, учители в нашето училище и една учителка по биология от София, на име Нели. 

Започнахме усилено да търсим квартири. Тъй като трябваше да се кооперираме, се оформиха две двойки-Божко и Емил, Нели и аз. Тя беше най-възрасната от нас и най-неподготвена за живота. Много добър, възпитан и културен човек, но с много малък опит в живота. Дълги години била неомъжена и  по-малката й сестра уреждала всичко за нея и  беше  абсолютно неспособна да се справя в тази непозната за всички ни обстановка. Беше омъжена за преподавател по математика в Института по строителство и архитектура.

Тръгнахме по агенции за недвижими имоти да търсите подходящи квартири на приемливи цени. Много трудна задача, като се има предвид, че трябваше да са в европейската част на града и недалеч от лицея. Придвижване само пеша. Градския транспорт беше трагичен, а в центъра въобще отсъстваше. За коли не можехме даже да мечтаем.

След дълго ходене по агенциите, в края на краищата намерихме две нелоши квартири близо една до друга. На 5 минути разстояние. И започна обзавеждането.  Тук му е мястото да ви разкажа един куриозен случай. 

Наш човек, Анто кооперанто, работил няколно години, свършил му договора и трябва да се връща в Родината. Да ама иска още и подал молба да му удължат договора с една година. Мароканската страна мълчи(тежка и бавна бюрокрация, както вече споменах). Нашичкият иска да си продаде обзавеждането преди да замине. Намира кандидат, пак нашенец, който се съгласява да купи цялото обзавеждане на заминаващия и след него да се настани в същата квартира. След сериозни ценови преговори, стигат до споразумение и си стискат ръцете. Сделката е сключена, цената платена  и двамата са доволни. Да, ама не! Дяволът си няма работа и седмица или 10 дни преди отпътуването на Анто1 му удължават договора с една година. Ами сега? 

И започва нов пазарлък. Анто1 иска да си откупи обзавеждането. Анто 2 благородно му съчувства и се съгласява да се откаже от сделката, като му върнат сумата която е платил. Примерно хиляда дирхама. Да ама Анто 1 не е съгласен да върне цялата сума. “Сега аз съм купувач и искам намаление, казва той. Ще се пазарим!

- Чакай бе човек, само преди няколко дни, ти  ми продаде тези мебели за 1000 дирхама, сега искаш да ти ги върна. Ок, ти ми връщаш парите, аз ти връщам мебелите.

- А не става така, настоява Анто1. Аз не искам да ти връщам парите. Сега съм купувач и ще се пазариме за цената. Давам ти 800 дирхама, все пак не са нови, ползвани са няколко години.

Как завършва пазарлъка оставям на вашата фантазия. Това  не е измислица, а реална случка из живота на българските гурбетчии в Мароко.

  Л.Г. Беше учител  по шепинговане в нашето училище. Работехме рамо до рамо, докато преподавах “пробиване”. Практическите занятия  по металообработване, се деляха на:

- стругарство, фрезоване, шепинговане, пробиване, шлосерство, термична обработка на металите и заваряване. Различните класове практикуваха  различните видове обработка на металите. Преподавах стругарство, шлосерство и пробиване на 1-ви и 2-ри курс, и машинно чертане на 2-ри и 3-ти курсове.

Л.Г. преподаваше  шепинговане на 1-ви и 2-ри курсове. Френски почти не знаеше, или както казват подигравателно французите, говореше френски като “испанска крава”. Но преподаваше. Веднъж го попитах как го прави? Ами много просто, говоря им на български и те ме разбират. Нали им показвам. За демонстрация се обърна към един ученик с брада (имахме ученици по на 23-25 години, повтаряли , повтаряли по няколко пъти, за “затвърдяване на знанията”) и му каза. “Мохамед дай ножа.” И Мохамед донесе ножа. Л.Г се усмихна снизходително. Искаше да каже, ти байно като знаеш перфектно френски, нали същата заплата получаваш от Техноимпекс. 

Той беше от Сливен. Живееше съ жена си и двете деца, в тристаен апартамент. В едната живееха четиримата, втората беше склад за плодове и зеленчуци купени от пазара на едро( за по евтино), а третата стая беше свободна. Знаех тези подробности защото имахме много добри колегиални отношения, и понякога ме канеше на ракийка със салата домати. Правеше ракията от смокини или леко повредени мандарини, които зарзаватчиите изхвърляха. За казан беше приспособил една голяма тенджера под налягане. Салата домати без олио, но много сол. Беше вкусна.

През 1977 година дойде брат ми на работа в нашето училище. Той е строителен инжинер и трябваше да преподава предмети свързани със строителството и архитектурата. Но му дадоха да преподава стругарство, а той струг беше виждал само в кинопрегледите в България. Но това е друга тема.

Брат ми идваше сам, съпругата щеше да дойде след няколко месеца, както беше правилото. 

За да избере квартира по негов вкус, реших да му намеря една стая на първо време. Споделих с Л.Г. Нямаш проблеми ми, каза колегата. Давам му едната стая срещу половината от наема. Реших, че е добре за кратко време. Нали и аз съм "антовец” познавам добре манталитета на сънародниците си. Стаята беше голяма и хубава. И празна. Купих един креват, нарове с дунапренени дюшеци, маса и 4 стола и жилището на брат ми беше подсигурено.

Инверсното започна след пристигането на брат ми. Освен половината наем, Л.Г поиска от брат ми да плаща и половината от разходите за ток и вода. Брат ми е човек много щедър, никога не се пазари в такива случаи и веднага се съгласил. Той сам в стаята и поел половината от всички битови разходи. Като се има предвид, че е само за няколко месеца го преглътнахме. Месец след брат ми пристигна и наш добър приятел запален бридлжор и “карето” се оформи. Ходехме при брат ми и играехме по няколко часа, поне 3-4 пъти в седмицата. Докато…….

Един прекрасен ден, брат ми получава писмо от бюрото на “Техноимпекс” да се яви при другаря Божилов, отговарящ за учителите. 

Когато брат ми отива в Техноимпекс, др. Божилов му дава едно оплакване от Л.Г, с приложение. В оплакването пише, че в стаята на брат ми се събираме да играем карти, да правим “голями шлемове” и ползваме тоалетната. В приложението са изчислени броя на посещенията в тоалетната, броя на дърпането на верижката или дръжката на казанчето за вода, обема на казанчето и общия разход на вода в тоалетната. Със съответния иск за заплащане на изразходваната от нас вода. Няма да коментирам. Ако искате се смейте, ако искате плачете, ваш избор. Но не забравяйте един факт. В апартамента Л.Г живее с 4-членното си семейство, а брат ми, живеейки сам,  плаща 50% от наема и половината от битовите разходи. Когато Хитко, нашият приятел пристигна, той съпругата и дъщеря му (12 год.) спят 2-3 вечери у брат ми, Л.Г иска да му се плати като за хотел.

Ето това е “Анто кооперанто”. Алеко Константинов и Бай Ганьо пасти да ядат!