Скитникът арменец 49

                                                     Стара Варна през погледа на един стар софиянец. 

Посвещавам този разказ на едно изключително симпатично семейство варненци,  Таня и Бисер Михайлови,  и техните синове Виктор и Александър.

Топла лятна нощ  през  Юли 1953 година. Тъмно синьо небе обсипано с милиони звезди и луна окъпана в сребро, украсяват небето над морската столица на България. 

Варна, древният Одесос е едно много старо селище, основано още преди  бронзовата епоха. Не случайно най-старото обработено злато в света е открито именно във Варна. Днес, всеки може да  види  това безценно златно съкровище в  Археологическия музей на града, в прекрасната стилна сграда на бившата девическа гимназия на Варна.  Експозиция на която заслужава да посветите няколко часа от времето си.

За първи път стъпих на варненска земя през 1946 год. Бях на 10 годинки. За пръв път в живота си видях що е море. И за първи път усетих соления вкус на морската вода, къпейки се на Централния варненски плаж. Това беше моето морско кръщение.

След пауза от  пет години, се върнах във Варна през лятото на 1951 година и десетки години след това, всяко лято прекарвах в този прекрасен град. Целия ми живот, неусетно се свърза с “перлата” на Черно море. 

За тази “стара Варна” от 50-те и 60-те години на миналия век искам да ви разкажа днес.

Неусетно са изминали над 70 години от моите първи летувания в древния Одесос. Седем десетилетия е ужасно много време, но спомените от онази Варна са съвсем живи в паметта ми.

Първите пътувания София-Варна бяха ужасно дълги. Влака пътуваше цели 12 часа. Обикновено пътувахме с нощния влак, който тръгваше от София около 8 часа вечерта и пристигаше във Варна когато слънцето вече беше огряло Варненското езеро около жп спирката ГЕБЕДЖЕ, сега Белослав. Това селище беше известно със стъкларската си фабрика и раците които продаваха на самата гара, при пристигането на влаковете рано, рано сутринта. Отваряхме прозореца на купето с дървените седалки, по 8 човека в купе, и морският въздух нахлуваше в живота ни.

От гарата,  файтонът ни закарваше до желания адрес и курорта ни, най-често двуседмичен, 

 започваше. 

Главната улица, и до сега не знам името й, беше сърцето на града. Всички я наричаха  просто “главната”- “Елисейските полета” на Варна.

По Главната отивахме на плаж, по Главната пазарувахме, по Главната се разхождахме вечер, по Главната срещахме приятели и познати, по Главната се запознавахме с хубави момичета преди да ги поканим на разходка из Морската градина или да отидем на концерт в летния театър.

Дните бяха доста монотонни, използвайки съвременната терминология, бих ги нарекъл стандартни. Общата схема беше много проста. Сутрин на плажа, обяд в къщи, почивка до към 5 часа и вечер разходка по Главната. Това беше програмата на един стандартен курортен ден във Варна през втората половина на 20-ти век. Казвам курортен ден, защото, това беше дневната програма на софиянци дошли на курорт. Думата “почивка” не се употребяваше. Курортистите идваха на курорт, имаше курортна такса, която събираше Общината, и имаше курортно бюро, към което можеше да се обърнете за намиране на частна квартира.    

Хайде да навлезем малко поне в подробностите свързани с нашето пребиваване във Варна като курортисти. 

Когато идвах на курорт с родителите си, обикновено наемахме малко апартаментче в най-високата сграда на крайбрежния булевард, който тогава се казваше “Червеноармейска”. Тази многоетажна кооперация беше най високата, и ако не ме лъже паметта се казваше “Венедик Попов”.  Апартаментите гледаха към морето и имаха доста големи балкони, където седяхме и съзерцавахме морския пейзаж откриващ се пред жадните ни за море очи. Когато идвах сам,  до 1962 година отсядах у семейство Шахбазян на ул. Аврам Гачев 12, срещу турската баня и на две крачки от Главната и известния хотел Мусала. Хотел със стара слава. 

      По-късно чичо Ованес си купиха апартамент на бул. Карл Маркс и отсядах там. Не помня на кой номер беше къщата. Но не мога да пропусна нещо  много любопитно, което днес в България вече не съществува.

Чичо Ованес беше леблебиджия, той произвеждаше леблебия и страгалия. И в мазето на къщата на бул. Карл Маркс имаше работилница за производството на двата вкусни артикула, приготвени от нахут, вариво от семейство “бобови”. 

През 50-те години със сигурност съм пропуснал курорт във Варна, през 1957, 58 и 59 години, защото от октомври 1957 до септември 1959 година, отбивах редовната си военна служба далеч от Варна, но за щастие съвсем близо до родния ми град София. Служех във ВВС,  село Божурище. Много “тежка” служба изкарах, бях библиотекар на поделението и библиотеката ми беше обявена за образцова-първенец  сред библиотеките на БНА. (Как да не се похвали малко поне човек :) )

  Време е да продължим разходката из “стара Варна”.  Да започнем от площада където е красивата сграда на театър “Ст. Бъчваров”. Сградата на театъра, проектирана от известния арх. Никола Лазаров е завършена през 1932 година, за Варненския драматичен театър основан през 1921 година. От тук тръгваме по Главната към Морската градина. Съвсем близо, от дясната страна се издига сградата на хотел “Мусала”, някога най-представителен хотел на града. От тук започва “чаршията” на Варна. Магазин до магазин, работилници, кафенета и ресторанти, фотоателиета, фурни и закусвални.  Но нека не бързаме, защото на всека крачка срещаме познати и приятели, или минаваме покрай емблематични места на  “ Стара Варна”.

  И така след хотел “Мусала” и магазини за най-различни стоки, се отзоваваме на ъгъла с бившата ул. Христо Кабакчиев, сега ул. Шипка. Това кръстовище е историческо за мен. Тук на номер 2 е сградата в която живееше, момичето, което ме плени през далечната 1954 година, а през 1961 ме заведе в райсъвета за да дам автограф, под свидетелството за граждански брак. Майтап няма.  Не случайно се заех да пиша за “Стара Варна”, аз старият кореняк софиянец.  Тук на този ъгъл на Главната беше мястото на “екзекуцията”. Забравя ли се такова нещо? Никога!

Но са се върнем към по-приятни неща. На отсрещния диагонален ъгъл, дълги години беше бюрото на ТАБСО, по - късно авиокомпания “Балкан”. От тук тръгваха автобусите за летището, тук  същите автобуси докарваха  пътуващите до Варна със самолет. Седейки на балкона на 3-тия етаж, след 1961 година, всички заминаващи и пристигащи бяха под  моя контрол. Но за това ще говорим по-късно, а сега да продължим разходката по Главната. Но преди това, ще завием на ляво и веднага ще попаднем от дясно на кино “Република”, едно от най-хубавите кинотеатри на града, тогава. А срещу киното беше сладкарница “Амброзия”, където правеха сладолед  7 цвята. Мисля, че беше единствената сладкарница в България, където можеше да вкусите сладоледи с 7 различни аромата  и 7 цвята.  Бои и есенции, това беше тайната. В София такова чудо нямаше, абсолютно съм сигурен.

След като опитахме сладоледите на “Амброзия”, можем да продължим разходката по Главната.  Тази улица беше “стъргалото” на Варна, и варненци го наричаха “Гезме”, турска дума, означаваща разходка. Така, че от сега нататък, в моят разказ ще използвам и тази дума когато разказвам за разходки по Главната.

Гезмето не беше само място за разходка. То беше и место за срещи. Защото разхождайки се по Главната, нямаше начин да не срещнеш приятели и познати. Срещаш Стефчето от махалата и без да я питаш даже, тя те информира, че твоята приятелка Беба е на 50 метра  по-напред, и ти се забързваш  да настигнеш Беба, защото имате уговорка да се срещнете на “гезмето”. Удобно нали? Вместо да се забиеш като пирон на някой ъгъл, разхождаш се сам или с приятели и хоп, срещата става автоматически, и даже изглежда “случайна”, ако е необходимо прикритие. Знае ли човек!

  На ъгъла на малката уличка “Д-р Заменхоф и Главната, беше един от луксозните ресторанти на града-ресторант “ България”. Там ходеха по-възрастни хора “тежкари”. Не беше младежко заведение. Точно пред този ресторант започваше и улица Колони, тя пресичаше “Шишковата градинка”. И се спускаше към Морската градина, по точно към южната й част, където е Аквариума.

Но, засега ние сме на Главната и като подминем ъгъла с ул. Колони, попадаме точно пред входа на арменския клуб. Тогава беше клуб на културно-просветна организация “Ереван”, там можеше да поиграете пинг-понг или да погледате как играе един истински шампион, Апото- 120 килограмов младеж, с необикновена подвижност и голям майстор на този динамичен спорт. Беше републикански шампион за юноши. За съжаление много рано си отиде, мисля че беше през  лятото на 1954 година, бях във Варна и ходих на погребението му.

Клуба беше на първия етаж, а долу на самия вход имаше будка за газирани напитки. От тези, за които сиропът се приготвят от собственика, и се разрежда с газирана вода от машина. Този човек, на име бай Георги,  сигурно беше милионер, от ранна сутрин до късно през нощта работеше неуморно и имаше неизброими видове сиропи и комбинации от сиропи. Лимонада, мента, вишна, шоколад, малина, портокал, сайдер, и т.н и т.н. Много бяха. От комбинираните най-много се пиеше  “истанбулски” комбинация на лимон и вишна, и “морска пяна”- лимон и мента. Това беше моето любимо питие. Никога не пиех само едно, и не само аз. Много хора си поръчваха по две, а някои даже 3. Пред това павилионче винаги имаше опашка. Денем и нощем. Предполагам, че  през зимата не е работил. Не знам, зимно време, във Варна съм ходил един единствен път. Честно казано никак не ми хареса. Умряла работа.

Веднага след черквата “Свети Николай Мирликийски Чудотворец” на ъгъла беше магазин “София”, където продаваха млечни продукти- сирене, кашкавал, масло мляко и други. Това ви го казвам за обща култура, целта не е този магазин, а съседния.

Голяма, много голяма фурна за тестени закуски, тук имаше от пиле мляко, дето има една дума. Баници, банички, прочутите варненски милинки, тутманик, варени гевреци и гевречета нанизани по няколко на канап, кифли и кифлички, бюреци и какво ли не още. 

А след обяд, към 3-4 часа вадеха едни специални кифли, подобни на “виенските” в София, но във Варна бяха посипани с малко едра морска сол и се казваха “морски рог”. Необикновено пръхкави и вкусни, “рогчетата” се разграбваха за секунди, и хората чакаха да излезе следващата фурна парещи  “Морски рогчета”, за да си купят.  Всички купуваха по 5-6 о даже повече. Нали вкъщи ги чакаха с нетърпение, деца, внуци, майки, съпруги, може би и някоя чаровна балдъза. Знае ли човек!

Малко по нататък, пак по левия тротоар имаше павилионче за прясно печени ядки. Печените, леко солени фъстъци на този човек бяха “над световно равнище” както казваше бай Тошо едно време, по други поводи. Веднага след павилиона за фъстъците беше ресторант “Морско око”. На отсрещния ъгъл сега е  Гранд хотел “ Черно море”, но той беше построен много по-късно.

През 50-те години, на този ъгъл имаше малка симпатична сладкарничка с пасти, боза, баклави и сютляш и други ориенталски сладости. Около  сладкарница “Пчела” имаше десетина  магазинчета за морски сувенири, изработени от миди, морски охлювчета, морски пясък и разни предмети, изработени ръчно от креативни варненци. Изделия които всеки курортист купуваше за спомен от Варна или за да занесе подарък на роднини или приятели.

Години по-късно, за да построят хотел “Черно море, събориха малките магазинчета за сувенири, а заедно с тях отиде във вечността и симпатичната сладкарничка “Пчела”.

В наше време, срещу хотел “Черно море” има фурна за закуски, където винаги сутрин има опашка. Навремето и там имаше павилионче за сироп със сода. Държеше го някакъв арменец, но такива опашки каквито ставаха под клуб “Ереван”, при арменеца никога не съм виждал.

  Когато вървите към Морската градина по лявата страна, непременно ще минете покрай фотоателието на Ончо, който беше “Стефан Данаилов” на варненския арменски любителски театър. Варненските арменци имаха много добър театър, съчетаваха добри артисти-любители ветерани с млади таланти. На театралните фестивали   организирани от  организация “Ереван”, често печелеха призови места. Варненци бяха най-силната конкуренция на нашия софийски арменски самодеен театър, в който от време на време и аз имах някоя малка роля.  По - достойно място в този театър, заех когато започнаха да поставят мои пиеси. Като драматург нямах конкуренция. Но това е друга тема. Да не си отвличаме вниманието, защото наближаваме едно емблематично място. Един ресторант- емблема на град Варна, който за съжаление “връхлетялата ни демокрация” унищожи. 

Ресторант “Казиното”, на входа на Морската градина, наистина беше емблема на нашата морска столица.

През лятото, всяка вечер, Казиното, както всички го наричахме беше пълно с хора. Варненци или курортисти, няма значение. Трудно беше да се намери свободна маса в този огромен ресторант-градина през седмицата, камо ли в събота и неделя. Имаше ложи-сепарета, имаше покрита сцена, на която свиреше оркестър, солисти, сериозни певци пееха модни за времето шлагери и танцова музика и ние танцувахме, без да пропуснем един танц.

В събота вечер, трудещите се от нашата компания бяха свободни и групата ни достигаше до 15-16 и повече млади хора. Аз бях един от най-младите по възраст в компанията. Софиянци бяхме  Серчо Мектупчиян и Гаро, по-малкия му брат. Те имаха леля във Варна и цяло лято прекарваха при леля си на курорт.  Варненците, момчета и момичета, бяха основата на компанията, имаше девойки от Русе, една година към нас се приобщи Стефчето от махалата, която срещнах случайно по “Гезмето” и я поканих да идва вечерите на разходка с нас, както и  в Казиното събота вечер.

В морската градина, над плажа имаше малки площадки, като ложи, където  вечер седяхме да съзерцаваме морето, а се случваше и да танцуваме под звуците  на оркестъра от близкото Казино.

Семейство Шахбазян, при които отсядах до 1961 година, имаха дъщеря на моите години и син три години по-голям. Арто беше зарязал училището и работеше като шлосер в някакъв завод, а Мари беше ученичка в търговската гимназия, и свиреше в духовия оркестър на училището. Беше красиво, русо момиче, нещо не особено характерно за арменка. Всяко лято от Ямбол пристигаха при леля си на почивка и двете първи братовчедки на Мари и Арто, та къщата се превръщаше в младежка почивна станция.

Чичо Ованес и съпругата му леля Анник, бяха много гостоприемни хора, и приемаха многобройните си гости  най-сърдечно, въпреки теснотията на малкото им жилище на ул. Аврам Гачев. 

В Казиното, моите варненски приятели, често си поръчваха карначета. Бях любопитен да видя какво е това,  в онези години в София ние нямахме такова ястие. Когато им донесоха поръчката се оказа, че са най-обикновени кебабчета на скара. Само, че във Варна ги наричат Кърначета.  Аз винаги, и навсякъде си поръчвах нещо “по така”, и в Казиното “по-така” се оказа обикновения паниран шницел.

Какво да описвам вечерите в Казиното, хапвахме добре, пиехме “Карловски мискет” или варненски “Димят” и най вече танцувахме. Не пропускахме танц, нито пък пренебрегвахме “дамите”на масата.  Винаги гледахме  броя на момчетата и на момичетата да бъде равен, за да няма скучаещи.

Шумът на вълните, едрите звезди над Варна, буйната ни млада кръв, липсата на тревоги и проблеми, и най-вече Младостта  ни, ни правеха щастливи. Ех, Младост, Младост!

А сега бързо на плажа, защото слънцето вече напича сериозно, пък и кабините ще свършат.

Купуваме билетчета, вътре разпределителя ни посочва шкафче или кабинка, според цената на билетчето. Сваляме дрехите, обличаме банските, хавлиена кърпа в ръка, и босички припкаме към  пясъка. А той вече пари под краката, а е само 10 часа,  около обяд ще подскачаме като котарак на ламаринен покрив. Лежим по корем, после се завъртаме по гръб, печем  се като истински варненски карначета. Хахаха, не се смейте, вече зная какво е карначе. Хайде да се разхладим в морето, а водата топла, приятна и прозрачна, сякаш разтопено водно стъкло. Двойки хванали се за ръце подскачат срещу всяка вълна и се радват като деца на морските вълни. А децата приклекнали на брега, съвсем до морето строят замъци и палати, сами или с някое другарче. Понякога и татковците помагат и тогава  на морския бряг се появяват огромни крепости със  стени и бойници. Гледаш ги и се чудиш, кой изпитва по-голямо удоволствие, малчугана или таткото, който се гордее с крепост,  която е издигнал за синчето. 

Една разходка по моста е приятна, може да се качим и на кулата и да погледнем  към  хоризонта, мечтаейки за дълго пътешествие до екзотични острови, населени от красиви полинезийки или убежище на страшни пирати.  Може пък да ни се случи случка и да спасим Робинзон Крузо, забравен от години на пустия остров с Петкан.

Към 12 часа, ресторанта на моста ни зове. Като гледаш как хората пият премръзналата мастика на едри кристали, гърлото ти се схваща и бързо трябва да се полее с приятната, ледено студена мастичка, придружена с хубава салата с маслинки. А моят приятел Арто, предпочита “шприц”. Бяло вино разредено леко с газирана вода. Получава се нещо като  леко шампанско. Тук прекарваме почти 1 час, и трябва да тръгваме към къщи. Там ни чака леля Аник с вкусотиите които майстори за многобройните си “пансионери”.

По пътя към дома, естествено спираме да изпием по една-две чаши, “морска пяна” или “истанбулски”, и весели и доволни продължаваме пътя към дома.

През 1951 година на “Златните пясъци” няма хотели, няма ресторанти, няма файтони за чужди туристи. А за коли с 4 тактови двигатели, сигурно и не са чували. Ами да, кой да чуе когато тук никой не живее. Има стар дървен пристан и малка рибарска крачма. Има много змии и полуизсъхнали храсти. Бъдещият международен курорт “Златни пясъци” още го няма даже в идеите. Но има “Балкантурист”. Ресторант на 8 км. от Варна. По-късно този ресторант ще се размножи много, ще се появят  много хотели, ресторанти, барове, сладкарници и капанчета и ще се снабди и с ново име-курортен комплекс “Дружба”.

В събота вечер ходехме там, защото имаше много хубав оркестър, ръководен от много известен пловдивски цигулар Моката. Там през 1951 година, Ноеми от Ямбол ме научи да танцувам танго. Тя беше по- голяма от мен, докато Марчето, малкото Марче, сестра на Норми, беше с няколко години по-малка. Двете бяха от Ямбол,  на гости при леля си, както вече написах по- горе. И до “ Златни пясъци” сме ходили пеша с гаджета. Нали беше диво място и никой не ни безпокоеше при плажуването.

Когато решили да облагородят Златните, хвърлили  там, 2-3 вагона таралежи за прочистване от змии. А по-късно, други хвърлиха толкова много бетон, че сега курорт “Златни пясъци” повече прилича на крепост “Баба Вида”, отколкото на морски курорт.

Интересни бяха екскурзиите с корабче до местността “Звездица”, където ходехме на пикник натоварени като мулета. То не бяха манджи, кюфтета, салати,  сирене и кашкавал, салам и пастърма, любеници и пъпеши, бира, вино и лимонади за децата.

       Ходехме и на Галата. Но тя заема по-специално място в моя разказ. И ще се наложи по-подробно описание на екскурзиите до това село, сега квартал на Варна.

Арменците, имаме един национален герой, генерал Антраниг, на арменски е наричан  “зоравар”, което ще рече пълководец. Професионален революционер, Антраниг е посветил живота си за освобождение на западна Армения поробена от османските орди. Той организира чета, която води партизанска война срещу турската власт. Той се бори за свободата на всички поробени от турците народи. Така, Антраник става част и от тези които се борят за освобождението на Македония, участва  с четата си в Илинденското възстание,. В село Галата, Варненско, на една поляна, Антраниг трупа оръжие, купено със  собствени пари и ги дава на македонците. По-късно, от благодарност, македонците купуват тази поляна и я подаряват на Антраниг. Той със собствени ръце там построява малка къщичка и живее в нея. За неговата дейност има написани много книги, направени филми и т.н. Каква е  моята връзка с  този национален герой ще разберете в следващите редове. 

От 1922 до 1927 год. Генерал Антраниг живее в град Фресно, щата Калифорния, със своята съпруга Нъварт, варненка. След неговата смърт, тя се връща в България и живее във Варна. Тук, тя среща новата си любов, Гарабед Вартанян, русенец, женен за варненка от много богато семейство. И между вдовицата на генерала  и Вартанян избухва страстна любов. Той има малка дъщеричка. Съпругата му заболява тежко и си отива съвсем млада. Гарабед Вартанян вече е свободен и се оженва за вдовицата на генерал Антраник. Каква е моята връзка с тези хора? Бай Гарабед е вуйчо на моята съпруга. Той е любимото братче  на тъща ми.

Малката Алис, дъщерята на Вартанян е само на 3 годинки, когато осиротява и практически е отгледана от мащехата си. Леля Нъварт беше интелигентна жена за онези времена, общественичка в арменските среди, начетена и казват, че на младини била хубавица. Когато попаднах в тяхното обкръжение, тя вече беше доста възрастна и болнава.

На мястото на дървената къщичка построена от  Генерал Антраниг, вече имаше двуетажна вила построена с тухли и бетон. Дворът не беше повече от декар-декар и половина, народната власт беше национализирала останала част от македонското дарение за Генерала.

Там, във вилата в Галата,  съм прекарал много хубави дни, слушайки сладкодумните разкази на леля Нъварт, за сватбеното й пътешествие с Антраниг. На всяка гара до Фресно, арменците са посрещали влака, устройвали са тържествено “добре дошли” на националния герой и младата му съпруга. Давали са им подаръци. Не знам къде е била сватбата, но със сигурност знам, че кум е бил   Мелик Нубар Паша- министър председател на Египет. Той подарява на младата булка прекрасен пръстен с голям квадратен смарагд заобиколен от малки брилянти. Внучката на вуйчо Гарабед наследи пръстена и го носеше на моята сватба, а по-късно и на своята. Пръстен с историческа стойност.

Всички, гости и домакини, обожаваха шопската салата направена от мен с зеленчуците отгледани в градината на вилата. 100% екологични продукти. Докато правех салатата, в бунара се изстудяваха поне две дини, за десерт.

Сега,  централния площад на варненския квартал Галата носи името на Генерал Антраниг и има негов паметник, а вилата на улица “Галатея” 3,  на чиято тераса съм слушал,  многократно и винаги с голям интерес,  необикновените разкази на леля Нъварт, вече е музей на нашия национален герой.