Скитникът арменец 53

                                      Днес няма да ходим на далече. Ще се разходим из София. Не бива да я пренебрегваме, все пак е столица. Макар и поругана, лишена от своето вродено благородство, от прекрасната архитектура на довоенна София, макар и превърната в селски мегдан и цигански катун от “новите столичани”, все пак София е Столицата на нашата държава и ние й дължим уважение.

А някои праисторически индивиди от каменната епоха като мене, просто я обожаваме. И както пее Богдана Карадочева “… и тъмна, и мръсна, и страшна, защо ли те обичам София моя! Така е. Всички обичаме родните си места, родните си къщи, улицата на която сме расли, мястото където сме намерили първите си приятели. Кюшето на което сме срещнали първата си любов. Може ли да се забравят такива неща?!? Мисля, че нормалните хора не могат!

Освен носталгията, и вибрациите в стомаха подсказват, че е време да похапнем нещичко. Затова , сега ще ви заведа на вечеря в един емблематичен софийски ресторант. От както научих тази дума “емблематично”, умрем да я използвам на път и под път.

                                                                      Ресторант  “България”

     Комплекс “България” е една от  старите емблеми на българската Столица. През 1936 година започва да се строи първият хотелски комплекс на европейско ниво. Мястото не е избрано случайно. Точно срещу Царския дворец, на централния столичен булевард, носещ името на руския император Александър Втори.

Булевард “Цар Освободител е не само централната пътна артерия на града, но е булевардът на който са  Дворецът на Царя, Народното събрание, Министерство на външните работи, а също така красивите и изключително стилни сгради на Италианската и Австрийската легации. На този столичен булевард е българската  Алма Матер- Софийският университет и две други знакови сгради- домът на столичния кмет Яблански( преди китайско посолство, а сега клуб на “милионерите” и на известния столичен адвокат Харалампи Сърмаджиев( понастоящем резиденция на посланика на Република Турция.

Строителството на комплекса е завършено през 1939 година и се състои от хотел, основен ресторант, наречен “овален”, бирхале, лятна градина и кафе сладкарница. Ако добавим и концертната зала “ България” се получава един прекрасен архитектурен ансамбъл, какъвто в София няма и до сега. Концертната зала сега вече не е най-голямата, но остава най-красивата, с най-добрата акустика, и единствена  в  стила на виенските концертни зали.

Но нашата цел е ресторантът и е време да се върнем към него. Огладняхме, време е да хапнем нещо вкусно. Пък и защо не и да се повеселим и потанцуваме, под звуците на плачещата цигулка на Сашо Сладура. Известният софийски бохем Александър (Сашо) Николов, който тази вечер акомпанира на примата на българската естрада от 50-те години, незабравимата Леа Иванова.

Ресторант “България” имаше 5 зали на два етажа. На приземния етаж се намираше основният или “овалния” ресторант. Той  се наричаше “1-ви грил”, над него, на втория етаж  беше 2-ри грил. Красиво, широко стълбище, покрито с червен плюшен килим, водеше към “втори грил”. По средата между двата етажа, имаше красиво оформена  площадка, от която нагоре водеха две изящни извити стълби. Едната на дясно, а другата на ляво. Втори грил беше обграден с красив дървен парапет и масите бяха наредени покрай него, така че седящите можеха да виждат оркестъра, певците и певиците, както и танцуващите на дансинга, пред подиума на оркестъра.

В онези години, на цигарените кутии не пишеше, че са опасни за “вашето” здраве и мнозина пушеха. През лятото, особено по време на юлските “горещници” въздухът ставаше тежък и би било трудно за дишане, ако архитекта не беше помислил отдалече за тези проблеми. 

Покривът над  “първи грил” беше подвижен и при силно опушване и при знойни горещини, покривът се изместваше за да даде път на свежия планински въздух идващ от близката планина. Нашата прекрасна и неповторима, благодатна Витоша.

     На втория етаж, зад 2-ри грил, беше  “Бежов салон” за банкети  до 20-30 човека, както и  за коктейлни приеми за около 40-50 гости. 

   Най-“тузарският” салон беше “червеният”, чиито прозорци  гледаха към булеварда. Тук закусваха, обядваха и вечеряха богатите гости на хотела, или се срещаха мастити банкери, търговци и високопоставени държавни чиновници и дворцови хора. Богати мъже тук водеха красивите си любовници,  далеч от погледите на съпруги, съпрузи и познати.  

Балконът над кафе-сладкарницата също работеше като ресторант.  

        “След като минава пред Военния клуб, файтонът спира пред хотел “ България”. Гавазинът скача чевръсто от капрата и сваля степенната, за да слязат двете дами. Младият мъж бързо се отправя към тях със свалена шапка, покланя се усмихнато на двете госпожи и подава ръка за да им помогне да слязат. Първо на г-жа Султана, а след това и на Лора. Минава пред тях и ги повежда към луксозната кафе-сладкарница “България”.

“Кафене “България” е мястото, където си дават среща  най-изисканите и най-богатите софиянци. Тук се срещат фабриканти и царедворци, генерали и професори. Тук, сред луксозната мебелировка “виенски стил”, си дават среща дами от висшето общество. Известни софийски куртизанки придружават богати господа, със съмнителен произход на богатството им. Тези натрапници предизвикват тихо негодувание  у “аристократите”, които се правят, че не ги забелязват и не отвръщат на поздравите им. 

“Тежки,  тъмно винено-червени, плюшени завеси и тюлени пердета, внесени от Виена, крият посетителите на това райско кътче от простолюдието, което джапа с цървулите си по калдъръма на Главната улица. Гарсонът взима поръчката на тримата и само след няколко минути, с плавни, добре заучени движения, поставя пред дамите, чашите с кафе “меланж”, топли орехови кифлички, прочутата торта “Сахер” и топли мини банички ухаещи на прясно краве масло. Кафетата още не са изпити, когато се появява висок, слаб мъж, сяда до Лора, целува я бегло по бузата и си поръчва турско кафе шербетлия.  Стегнат в безупречно чистата си униформа, гарсонът донася кафето на поета, и чаша ледено студена вода, в която има сребърна лъжичка бяло сладко.”  (Откъс от “Разходка из Стара София”)  

Между кафе-сладкарницата и основния ресторант има висока и много широка врата-хармоника, която се отваря при многолюдни празници, сватби, абитуриентски, абсолвентски и карнавални балове  и залата става огромна.

Докато салоните на ресторанта бяха за по-подбрана публика, то “бирхалето” беше любимо място на софийската бохема. То се намираше в подземния етаж, където беше и кухнята на целия комплекс.

Бирхалето беше място където редовно се събираха приятели  на чаша вино или газиран пелин, на мода през 50-те години на 20-ти век.  Предпочитаните мезета бяха  телешки език в масло, паниран телешки мозък, сирене в пергамент, кашкавал пане и паниран език. Имаше и скара. Масите бяха на гъсто, доста задимено и шумно. Тук не ставаха “свалки”, нямаше  нито музика, нито танци. Беше място за “мухабети”. Ние бяхме мъжка компания, десетина дванайсет  човека, между 25 и 30 години, които всяка вечер се събирахме е кафе-сладкарницата на хотел “Балкан”, а петък вечер задължително ходехме в бирхалето на ресторант “България”. Както в “Балкан” така и в бирхалето, всеки идваше когато може. След среща с гаджето, след кино или след работа.Знаеше се,  че там винаги, след 6-7 часа ще намери някой приятел. Понякога се събирахме и 15-16 човека, и около масата сядахме на два реда. Обикновено ни обслужваше бай Дамян, възрастен, много опитен сервитьор. Тогава ги наричахме келнери. Беше бърз и много точен. Сметките бяха изрядни, без шмекерии. Когато поднасяше сметката винаги казваше “едиколко си лева” без бай Дамян. Естествено ние се отблагодарявахме щедро и той ни резервираше всеки петък една от големите си маси. 

Преди да мина към лятната градина, ще се върна малко в основният ресторант, за да ви разкажа за прекрасното му меню. Няма да се спирам  подробно на салати и ордьоври, тъй като интересното в менюто бяха специалитетите- основни ястия, и по-точно тъй наречените “аламинути”, които се приготовляваха след като се поръчат. 

Естествено, като във всеки уважаващ себе си български ресторант имаше скара-кебапчета, кюфтета, пържоли и мешана скара.  С особен успех се ползваха агнешките котлетчета и флейки на скара , както и свинските рибици (бонфиле). С или без гарнитура. 

Много интересно звучаха, специалитетите като “ Рамстек с лук”, “Медальон с гъби”, Торнедо “Росини”, Турнедо “Сара Бернар”, котлет по Киевски или котлет по Московски, шницел  “Паганини”.  А гарнитурата  пържени картофи “бомбай” ни хвърляха в “джаза”. Шницелите натюр, пане, по виенски или по милански бяха по-смилаеми и малко по-евтини.  Особено почетно место в менюто заемаше специалитет “Шатобриян” за двама. Ястието носещо името на великия френски поет и писател, привличаше вниманието на цялото заведение, когато количката с този екзотичен специалитет  пътуваше към масата на поръчителите, ескортирана поне от двама келнери. По  пътя си “Шатобриян”-а предизвикаше гръмки овации,  “ох” и “ах” и силно слюноотделяне.  И всички гледаха с завист хората поръчали тази грамада меса,  плуващи в ароматен кафяв сос и накичена като таралеж, с малки парченца кренвирши, гъбки  и дробчета, забодени на клечки за зъби.       

Естествено листата на вината също беше впечатляваща. Бели и червени, ароматни и добре отлежали, те доставяха радост на небцето и решително повишаваха настроението на хората. Царицата на белите бяха Карловският мискет, и рядко намиращите се Евксиноградски вина. Сред червените царуваха Асеновградският Мавруд и Новоселската Гъмза. По-късно се появиха колекцията вина “Monsieur Henri selection”  от избата на Стамболово,  близо до Хасково.

Но, не мога да скрия истината. През 50-те години на миналия век, в София беше на мода газираният пелин.  Щипещото ароматично, и не скъпо вино, много бързо завладя вкусовете на млади и стари. Не си спомням кога спряхме да го пиене, но през 50-те години то беше “хит”.

За подслаждане на “душичката” имаше торта “Гараш”, крем “Дипломат” и крем “България”. Не мога да не спомена изключително вкусните “Плезири”,  големи вафлени фунии, пълни с шоколадов крем и обвити с шоколадова глазура. 

Ето едно меню, често поръчвано от моята приятелка и мен, при честите ни посещения в ресторант “България”:

Шопска салата-2 порции;

Агнешки флейки или котлетчета на скара, с     гарнитура-  2 порции;

Крем  “Дипломат”- 2 порции;

2х100 гр. Мастика;

Газиран Пелин- 1 бутилка;

Не помня отделните цени, но отлично помня общата сума, която никога не надхвърляше 22-23 лв.

Много често ни сервираше млад келнер на име Ванко. Естествено, давах му бакшиш. Така за 25 лв. Прекарвахме няколко  приятни часа, хапвахме вкусно, слушахме музика и танцувахме. 

Току що завършил Механо-техническия техникум “Сталин”, работех в проектантска организация “Заводпроект”. Като среден техник, длъжности ми беше технически изпълнител. Една степен над чертожник. Заплата ми беше 650 лева. При предсрочно предаване на проектите получавахме и премии. Направете сметка с моята скромна заплата колко пъти в месеца можех да си позволя да заведа гаджето в ресторант “България”.

Когато през 1970 година постъпвах на работа в Сдружение “Интерпред”,  и трябваше да ме представят на Президента на това известно външнотърговско обединение, зад  президентското бюро седеше  моят келнер  Ванко.  Но това е друга тема.

След това “лирично отклонение” нека се отправим към лятната градина на комплекс “България”. Входът беше от улица Аксаков, до входа на концертната зала.  През една тясна врата и доста дълъг тесен коридор изведнъж се оказвахме  пред един терасовидно разположен ресторант на открито. Четирите тераси образуваха амфитеатрално каре с  един, а някъде и два реда маси.  На всяка тераса имаше  голям брой сандъчета с цветя, които превръщаха ресторанта в една огромна цветна градина.

 Долу в центъра на карето беше дансинга. На малка естрада се разполагаше оркестъра осигуряващ музиката.   При хубаво, топло време нямаше по- хубав ресторант на открито  в София. 

Днес всичко това е в руини или изобщо  не съществува.