Скитникът арменец 56

       Днес ще ви разкажа за едно необикновено пътешествие във времето и пространството наречено Земя.

Ще бъдете свидетели на неочаквани срещи и събития, които на пръв поглед нямат нищо общо, но някакси са органически свързани и затова реших да  ги опиша в тази статия-коктейл от случки, които животът ни поднася там и тогава, когато сме ги очаквали най-малко.

Истории от 20-ти век се смесват с такива от 21-ви, пренасят се от един град в друг, от един континент  на друг. 

         Звучи странно, но е факт неоспорим. Замисляйки се тази сутрин, самият аз бях силно изненадан от плетениците и необикновените сюрпризи, които Животът, понякога  ни поднася най-неочаквано.

Вече не помня дали ви разказах за моето участие в самодейния театрален състав при читалище “Емил Шекерджийски”- София. Но няма значение. 

Началото беше през 1950 година, когато завърших 3-ти прогимназиален клас в арменското училише в София. Трябваше някъде да продължа образованието си. Родителите ми настояваха да уча в техническо училище, за да имам занаят. Това е мания у арменците, децата им да имат занаят. Исторически е обяснимо с гоненията, живота като бежанци в чужди държави, където арменеца се сблъсква с нови, хора, нови традиции, нов език.  Кланетата и гоненията не са им дали възможност да се образоват и естествено в една чужда страна е трудно да станат лекари, инжинери и адвокати. Има много пречки, един от тях е езикът, чуждият език на който трябва да упражняват професията си. 

Как си представяте човек, който не знае добър, литературен български да бъде юрист или медик?! Абсурд! Затова трябва да бъде занаятчия, така ще си изкарва прехраната даже ако вместо “много съм нервна”, казва “много съм наврен”, или казва “едно момчо” вместо “едно момче”, както казваше баща ми. 

Арменския език,  е изключително труден, със седем падежа, включително звателен, който отдавна е изчезнал в българския език, но все още се среща в обръщение като “Иване, подай ми една филия хляб”.

Когато попитали английският поет и писател Лорд Джордж Гордон Байрон, защо му е трябвало да учи арменски в манастира на арменския католически орден “Мъхитарян” на остров Свети Лазар, във Венеция, той отговорил, че “ТОВА Е ЕДИНСТВЕНОТО ЗАНИМАНИЯ  ДОСТОЙНО ЗА МОЗЪКА НА ГЕНИЙ” и другото му изказване, че “само на арменски език може да общува с Бог”-из романа “Сърцето на Байрон” от Андре Мороа.

 В арменския език няма родове, всичко е “едно”- едно мъж, едно жена, едно момчо. Щом е среден род, трябва  да окончава на “О”, оттам и смехът  в арменските вицове за Киркор и Гарабед.

През 1950 година, в София имаше три технически училища- Механо-електро техническа гимназия “Сталин”, механо-електро техническа  гимназия “ОРТ” и Строителния техникум “Христо Ботев”. Приемаха след конкурсен изпит по български и математика.

Бях приет в “ОРТ”. Какво означават този три букви. През 1950 година, нямахме понятие какво е това съкращение. Дали учителите са знаели, и това не знам. Никой никога не е говорил за това. Единствено знаехме, че е еврейска организация, със седалище в Швейцария. Освен българските официални празници, не учихме и по време и на еврейските празници. Имахме много интересни монограми на фуражките си, прекрасни работни гащеризони за практическите занятия в работилниците по леярство, шлосерство и ковачество. Като и в стругарската работилница. Тези работни облекла, във  военен-зелен цвят, приличаха на летателните костюми на американските летци. Връщайки се след практически занятия приличахме на американска ескадрила и хората бая ни оглеждаха по улиците. 

ОРТ- “Общество ремесленого труда”, е еврейска организация, основата през 1883 год. в Санкт Петербург  с цел децата на бедните еврейски семейства да усвояват професии- занаяти. Нещо като занаятчийски училища с много специалности, включително селскостопански, дърводелски, механични, електротехнически и други.  Организацията ОРТ съществува и до днес.

Училището на ОРТ в София се намираше на ул. Стефан Стамболов 4, до Руски паметник, срещу болницата на МВР. Тогава там беше пожарна команда, а още по-рано, преди 1950 год. Там се намираше футболното игрище  “Славия”. Сега тази улица не се казва Стефан Стамболов. Така  кръстиха бившата Георги Кирков, която до септември 1944 год. беше позната като ул. Драгоман- улицата на  “Женския пазар”. Колко никому ненужни промени. В Париж има улици, чиито имена не са променени от 5-6  века. Французите не са новатори!

В ОРТ еврейчетата влизаха без конкурс, всички други с приемен изпит. Учих там една единствена учебна година 1950-51 год. 

През лятото на 1951 год. ОРТ беше национализиран и се превърна на електро  техникум “С.М. Киров”. А ние по механо специалностите-  двг, топла и студена обработка на металите, бяхме прехвърлени в техникум “Сталин”.

Благодарение на наши съученици еврейчета, с Вахе Мисакян, Берч Тепеликян, попаднахме в самодейната театрална  трупа при читалище “Емил Шекерджийски”.

Освен театрална трупа, към читалището имаше и мъжка и дамска вокални групи. При мъжете солист беше Павел Куршумов, по-късно известен оперен тенор. Но тогава все още студент във ВИИ “ Карл, Маркс”.

Цялото това дълго предисловие, за да кажа, че с Вахе, Павката, Емил Антонов- Гудето, също наш съученик, и още двама -трима приятели,  лятото, в събота и в неделя, ходехме на Витоша с приспиване.

Този съботен ден, пристигайки в хижа “Фонфони”, заварихме ужасно много туристи и нямаше никакви свободни места за нощуване. Даже масите в столовата бяха заети.  Но късмета си е късмет! Павел Куршумов, видя една своя колежка от студентския хор. Бяха 4-5 момичета, тръгнали  като нас, на екскурзия на  Витоша.

Поканиха ни да седнем на тяхната маса, та през нощта да спим на нея.  Така се образува една много симпатична смесена компания. Прекарахме чудесно. Освен Павката и колежката му от хора, имаше още една добра певица. Мария пееше красиви далматински песни.  Тези песни бяха новост за мене, и много бързо те започнаха да ми харесват  толкова много, че започнах да се питам, какво ме вълнува толкова силно, песните или големите очи на певицата. 

В тази прекрасна компания, беше и по-малката сестра на певицата от академичния хор. Ученичка в 10 клас.  Дарина беше мургаво миньонче, с черни като маслинки очи, с прекрасна фигура и черни като смола коси, които падаха като водопад на крехките й рамене. Двете сестри живееха сами, баща им беше дипломат в Китай.

В една от следващите съботи, Дарина доведе и приятеля си, едър, симпатичен, светлокос младеж. Абитуриент, готвещ се да кандидатства във ВИТИЗ.  Името му беше Климент, викаха му Климбо”. А фамилното му име научихме след няколко години, когато децата на цяла България  вече обожаваха  тв предаванията на Климент Денчев- бате Климбо.

Незнайно от къде,  в нашата туристическа компания се появи един съвсем непознат мъж, доста по-възрастен от нас.  Висок, със  силно атлетическо телосложение и  особен акцент. Оказа се черногорец, Радослав Пешекан. Боец от освободителната армия на Й.Б. Тито. 

Когато героят на Югославия дава “ляв мигач” и завива на дясно, Радослав, или “генералът”,  както го бяхме кръстили, бяга  в България като полит емигрант. Изключително силна и много интересна личност, югославски партизанин, който ни разказваше много интересни истории от партизанския живот. Владееше до съвършенство изкуството да живееш в планината, да я познаваш и да разговаряш с Природата.

Новата 1961 година, ми носи неочакван подарък. На 3 Януари се събудих  женен. Казвам подарък, но дали е подарък или катастрофа, трудно ми е да определя с чиста съвест. Затова няма да уточнявам. Тази тема не е свързана с моя скитнически живот и не е обект на моите пътеписи.

Вече семеен, но все още студент, с безработна съпруга, се наложи да си потърся работа. Предложиха ми място в една софийска прогимназия, като учител по “трудово обучение”.  Щях да работя 45 дни, по чл. 64 от КТ, да замествам титуляра който отиваше на специализация.

В училище “Ламби Пандев”, в 5-ти клас срещам симпатично момче на име Данило Пешекан.   Това е толкова рядка  фамилия в България и Данило  може да бъде  само син на моя стар приятел Радослав.  Данило го потвърждава и аз му разказвам за нашето приятелство, за прекрасните човешки качества на баща му.  Казвам му, че може да е горд, че е син на Радослав Пешекан.

Минават няколко дни и при мен идва елегантна дама, около 50-те, с интелигентно излъчване. Пита ме дали аз съм другаря Асланян. Потвърждавам. Тя ме поглежда студено и ме моли, никога повече да не говоря на внука й за баща му.  Майката на Данило  се е развела съпруга си, майката  и бабата , искат детето да забрави баща си. Той не трябвало да знае, що за човек е Радослав Пешекан. Това щяло  да се смути духовният му мир. Оставям без коментар горното. Но доста време вярата ми в “човека” беше силно разклатена. Престанах да говоря на Данило за баща му, но удвоих грижите си за него,  доколкото  имах възможност да го правя.   

Минаха много години. Изтече много вода. “Продадох  червената си Лада, купих си билет за Монреал, дадоха ми виза и заминах.

Работех като готвач в един ресторант за “бързо хранене”. Собственичката беше българка.  Един ден при нея идва млад мъж и иска да поръча баница и нещо друго от българската кухня. Тя го праща при “главния готвач”, т.е при мен. “Поговори с Кико, той ще ти приготви всичко което искаш.”

Петър Батаклиев е  млад театрален режисьор и актьор. Завършил ВИТИЗ и със свои постановки по сцените на Канада. Новият му проект се казва “Мистерията на българските гласове”, финансиран от канадското правителство. Спектакълът ще бъде на френски език, за канадска публика. Две вечери подред, в петък и събота, в театър “ Theatre du nouveau monde”,  “Театър на Новия свят” български актьори, певци, танцьори и музиканти, ще запознаят монреалската публика с “тайната на българските гласове” и ще й дадат възможност да опитат някои български специалитети и вина.

     Шоуто беше водено от двама актьори от театъра и от Петър Батаклиев, с участието на един от най-големите познавачи на българския фолклор в Канада, г-н Ив Моро.

      В спектакъла участваше и любимият актьор на българските деца  Климент Денчев. Това беше и последната му сценична изява.

В спектакъла взеха участие оркестър за народна музика, прекрасен танцов състав, солисти певци, балетисти и др.

“Мистерията на българските гласове”  беше обяснена  с географията, историята на България. А също така и чрез кулинарните традиции на българите през вековете. На самата сцена  изпекох  “вита баница” със сирене, а след спектакъла публиката имаше удоволствието да дегустира български специалитети, приготвени от мен - баница, тиквеник, пълнени патладжани с кайма, както и вегетарианския вариант на това ястие. Спектакълът беше показан в две последователни вечери, като на втората много хора си отидоха разочаровани, защото нямаше места в претъпканата зала.

Шоуто имаше огромен успех сред Монреалската публика. Целият спектакъл беше на френски език.

       Ето как бяха представени кулинарните традиции на българите през вековете. Оригиналният текст  написах на френски език, а тук ще прочетете българския превод.

                   Добър вечер, Дами и Господа,

           Тази вечер съм тук, за да разкрия пред вас мистерията на българските гласове.

        Мистерия, тайна, енигма, колко много думи за да обясним необяснимото.

Необяснимо??? Не, лесно е, много е лесно да се обясни.

Ето, ние ще предприемем с вас едно изключително интересно пътешествие. Моля, затворете очи и аз ще ви телепортирам в България.

      Септември е, ние сме в София и  се разхождаме по Централния (Женския) пазар. Пълно е с хора.

       Погледнете сергиите, отрупани  с плодове и зеленчуци. Чувствате ли виене на свят от багрите? Вижте многоцветните  плодове и зеленчуци, сякаш излезли от някоя картина на Реноар, отляво домати - червени и розови, чушки в различни цветове,  тъмно лилави патладжани, зелени ароматни краставици, пресен грах и спанак, зелен и жълт фасул. Отдясно тикви и тиквички, стебла от целина, както и глави.  Много  сортове репи, обагрени в различни цветове, безброй  видове салати и плодове, напоени със слънце и аромати. Праскови с нежна, кадифена кожа, като кожата на красива канадка, кайсии и пъпеши. Ягоди, череши и вишни с ярък червен цвят,  напомнящи  устните на млада гаспезианка (жители на областта Гаспези). 

    А  крушите и ябълките излъчват неуловим и омагьосващ парфюм. Погледнете тези сочни сливи, от които да ви потекат лигите. Истинска вкусотия.

      Върху малките масички на старите селянки,  ще намерите всички треви, необходими за вашите ястия, както и за вашите туршии, приготовлявани за зимата - чубрица, босилек, риган и копър, магданоз и мента, розмарин и бял риган, хиляди видове червен пипер - сладък, лют и много лют,  светло зелени и тъмни чушлета, които изгарят небцето. Но какъв вкус, Господи!

               На сергиите с плодове,  владичеството на Карловския мискет е неоспоримо още от времето на Орфей, също роден в България, в Родопския масив.

Българското грозде се консумира като десерт, но най-вече в течно състояние - сокове, вина и гроздова. Прочутата българска грапа е  предпочитаният аперитив на мъже и  жени, на млади и стари.

       Алхимията между тази вековна земя, кристално чистата все още  планинска вода, въздухът на вековните  гори и майсторлъкът, предаван от бащи на деца, това прави цялата разлика.

       Когато вие  консумирате ястията, приготвени с тези зеленчуци и плодове, добре поляти с български вина, пълни със слънцето на Балканите, след един аперитив, дегустирайки   шопска салата,  пред вас се разкрива “мистерията на българските гласове”.  Тя   е последствие от това, което сте яли и пили. Песента сама изскача от това чувствително и добре полято гърло. 

      Българинът яде и пие, когато е тъжен, когато е угрижен, той празнува  когато е щастлив, когато е влюбен, но и когато съдбата му е  пълна с болка.   Българите пируват, когато някой се ражда, когато животът започва, когато учението завършва, когато животът е труден, когато  той е весел и когато е тъжен.

      Хубавото хапване и пийване, това е тайната,  това е мистерията на българските гласове.

Дами и Господа, 

   искам  да ви дам възможност да се убедите  в това. Днес ще  имате възможност да дегустирате  няколко български специалитета и да опитате прекрасните български вина.

          Маестро, дайте приготвеното!

  След спектакъла, напомних на Климбо  за нашите екскурзии на Витоша през 1956 год., началото на нашето приятелство. Напомних му за   приятелката му, за чаровната Дарина. Лицето му се намръщи, но очите му светнаха.

   - Божичко, къде ме връщаш Кико! 

И това бяха последните думи които чух от бате Климбо. През 2009 година, любимецът на милиони деца от България и Канада, напусна светът,  който той обичаше безкрайно!