( песен, изгубена в нощта )
Вечерта се спускаше плавно по склона на голямата планина. Сенките бавно се удължиха и се плъзнаха като хищно търсещи пръсти из гората. Заглъхнаха една по една обичайни крамоли на горските жители, огласящи цял ден гората и всички се приготвиха за сън. Скоро щеше да се стъмни съвсем и въздухът да стане студено щипещ.
Двамата закъснели пътници следваха пътеката между дърветата, която започваше да се губи напред в сумрачния здрач на падащата нощ. Клоните губеха очертанията си и заприличваха на сочещи накривени пръсти. По-ниската от двете фигури се озърташе непрекъснато, докато спътникът му сякаш нехаеше за страховете от мрака. Затова пък, когато стана почти неразличим пътят им, той спря и вдигна глава към небето. Самотната ярка звезда, която винаги изгряваше първа, още преди денят да си одите, се намираше точно над тях и сякаш се опитваше да им даде малко светлина, за да могат странниците да продължат още няколко крачки.
- Ще пренощуваме тук - рече тихо едрият м ...