- Какво ще кажеш за още една напитка? – мъжът срещу мен отчаяно се опитваше да надвика шумната музика в клуба.

- Не, мерси... И без друго скоро ще тръгвам.

- Толкова рано? – в погледа му прочетох смесица от изненада и притеснение.

Чувствах се, сякаш някой забива пирони в мозъка ми. Какви ти пирони, направо бормашини. Бях в клуба от два часа и нещо, а вече ми се искаше да убия диджея.

Но това не беше най-лошото. От мен се очакваше да говоря с този имбецил с крещящ светлосин перчем, влудяваща усмивка и привидно неизчерпаема енергия.

Проклинах най-добрия си (и единствен) приятел, че ме накара да отида на тази среща.

- Чао – помахах през рамо, с известна трудност се промъкнах през тълпата от пиещи и танцуващи и излязох навън. С облекчение вдишах свежия нощен въздух. Запътих се към спирката, от която да хвана автобуса за вкъщи.

На ръката ми падна една капка, после втора. Докато стигнах до спирката, вече валеше като из ведро. И оставаха 15 минути до пристигането на автобуса. Чудесно.

На тротоара до мен лежеше някакъв черен боклук, а може би умряло животно. Когато го погледнах по-отблизо, осъзнах, че е чадър, който приличаше на огромно прилепово крило. Вероятно беше изпуснат от някой случаен минувач.

Бързо го отворих и се скрих отдолу; беше обемист и асиметричен. Откъде се беше взел? Дали крилото беше истинско? Все пак се приютих под него.

Дори през монотонното ромолене на дъжда и ударите на собствените ми черни кубинки чух тежко дишане и шляпане на наполовина обути, без съмнение подгизнали маратонки.

- Почакай! Искам да дойда с теб.

Той се наведе, без дъх от дългото тичане, и се подпря на коленете си.

- Виж ти. Не можеш да понесеш и няколко минути без хора около теб. Ако ще идваш, влизай под чадъра.

- Какво е това нещо?

- Сигурен начин да отблъснеш хората от себе си. Ако наоколо имаше хора.

- Защо някой би искал това? – колебливо влезе под чадъра, примигвайки насреща ми с големите си очи.

- Адът – това са другите хора – предложих иронична полуусмивка.

- Честно казано, сега, когато няма с кого да общувам, е най-адският момент в живота ми. Наскоро прекратих връзка, продължила цяла година. А дори и да се опитвам да се впиша на новата работа, почти не говоря с никого...

Каза го с честността, присъща единствено за малките часове на нощта, когато всички маски и бариери падат.

Лошото беше, че късният час афектираше и мен.

- Аз лично не виждам каква е драмата. Презирам хората, които не могат да останат пет минути сами и хленчат, когато няма кой да им обръща внимание... Това говори единствено за слабост и зависимост, и липса на креативност и способност да се забавляваш сам.

Жегна ме смътно чувство за вина, но го потиснах. От години за мен ежедневие бе самотата, понякога толкова дълбока и всепоглъщаща, че човек можеше да се загуби завинаги в нея. А хората прекарваха няколко месеца с една идея по-малко социални контакти и надигаха рев до небесата.

- Не знаеш нищо за мен. Наясно ли си, че преди месец и половина баща ми почина? Технически. Всъщност още преди това беше мъртъв от много, много време. Неговото отсъствие стана черна дупка... Не вярвам, че нещо ще я запълни... Сега или някога.

Погледна настрани, вероятно за да скрие сълзи. Почувствах се като най-големия задник на света.

- Наистина съжалявам, не знаех... Звучи ужасно, не трябваше да те съдя преждевременно – колебливо поставих ръка на рамото му.

- Нищо. Предполагам, че и ти си имала такива преживявания и сега ще можеш да ме разбереш.

Погледна ме с меланхолична усмивка, толкова сладка, че можеше да разложи зъбите ми. Щеше ми се да ми се беше разсърдил.

- Да съчувствам – да. Да разбера – не вярвам.

Не можех да си представя какво е да изпитваш привързаност към родителите си.

- Добре де, включи си малко емпатията.

- Смело е от твоя страна да предположиш, че имам такава – вдигнах вежди. Надявах се сарказмът да го развесели поне малко.

- Всеки има.

- Просто не искам да очакваш твърде много от мен и да се разочароваш. Аз съм гадна кучка.

- Аха! – ухили се. – Това значи, че ти пука за останалите поне донякъде.

Мисия изпълнена, помислих си със задоволство.

В този момент фаровете на приближаващия автобус привлякоха вниманието ми.

- Е, аз ще тръгвам...

- Аз съм в същата посока.

В последния автобус за деня нямаше други пътници, освен нас. Настанихме се на трите задни седалки, издигнати над останалите, с чантите и чадъра между нас.

За няколко минути, които усетих като цяла вечност, пътувахме в мълчание. Опрях глава на замъгления прозорец и се зазяпах навън. Дъждът беше поспрял, но се заформяше лека мъгла, която пълзеше на двайсетина сантиметра от земята.

- Уау... Сякаш левитираме над земята – прошепна спътникът ми, протягайки врат да погледне през прозореца – Почти нереално е.

- Точно като в живота – отговорих разсеяно – Сигурно така се чувстват духовете, като преминават през живота, без да докоснат нищо. Още малко и ще се издигнат, и ще се изпарят завинаги към някое друго измерение...

- Звучи като нещастно съществуване... – той поклати глава, леко озадачен.

Внезапно автобусът се разтресе така, че щях да падна напред, ако не ме беше хванал.

- Ей, от два месеца не могат да запълнят шибаните дупки на пътя! – измърморих.

- Добре ли си?

- Естествено.

Поседяхме още малко, без да си обелим и дума. Странно, но това започваше да ми става комфортно.

А навън, филтрирани от дъжда и мъглата, плаваха размити прозорци от светлина. Квартална кръчма с барман и трима клиенти, никой от които не отразяваше присъствието на останалите. Човек, танцуващ в ритъма на неуловима за нас музика сам в апартамента си. Търговец, преподреждащ стоката в магазина си. Имах чувството, че мога да ги докосна през стъклото, стига само да протегна ръка. А дали стъклото изобщо съществуваше? И все пак разстоянието между нас бе цяла безкрайност, плюс един метър отгоре.

- Това е моята спирка – бях изтръгната от размишленията си – Искаш ли да останеш, може би? Само тази вечер.

Автобусът спря и той се приготви да слиза. Нямах време да мисля.

- Добре – кимнах, преди да го осъзная.

Грабнах чантата си и скочих от автобуса. Черният чадър остана на седалката, затова се наложи да минем стоте метра от спирката до дома му на бегом.

- Само тази вечер – заявих, докато събличахме мокрите си дрехи, вече в уюта на малкия му апартамент с оранжеви стени.

- Разбира се.

Макар че кимна с почти комична сериозност, нещо ми говореше, че има известни съмнения.