- Какво ще кажеш за още една напитка? – мъжът срещу мен отчаяно се опитваше да надвика шумната музика в клуба.
- Не, мерси... И без друго скоро ще тръгвам.
- Толкова рано? – в погледа му прочетох смесица от изненада и притеснение.
Чувствах се, сякаш някой забива пирони в мозъка ми. Какви ти пирони, направо бормашини. Бях в клуба от два часа и нещо, а вече ми се искаше да убия диджея.
Но това не беше най-лошото. От мен се очакваше да говоря с този имбецил с крещящ светлосин перчем, влудяваща усмивка и привидно неизчерпаема енергия.
Проклинах най-добрия си (и единствен) приятел, че ме накара да отида на тази среща.
- Чао – помахах през рамо, с известна трудност се промъкнах през тълпата от пиещи и танцуващи и излязох навън. С облекчение вдишах свежия нощен въздух. Запътих се към спирката, от която да хвана автобуса за вкъщи.
На ръката ми падна една капка, после втора. Докато стигнах до спирката, вече валеше като из ведро. И оставаха 15 минути до пристигането на автобуса. Чудесно.
На трот ...