Слънцето беше в своя заник. Вече докосваше с целувка морето и отдаваше чест на острите скали със своя поклон. Освободи път на Луната, но сякаш остана скришом да се увери, че морската пътека ще остане огряна. А залезът на Слънцето и изгревът на Луната над водата, запалваха царска корона, а морският бриз караше камъните ѝ да заблестят.

   Там, в далечното седемстотин двадесет и някое си лято, някъде покрай Одесос, в един малък манастир живееха няколко монаси. Единият от тях, явно по-буден от останалите, видно по-начетен знаейки няколко езика, обичаше да се оттегля вечер в покоите си и да описва преживяни събития. И така в една от тези августовски вечери, той положи листите върху каменната маса, взе мастилницата и започна да нанизва с перото:

   - Първом себе си да представя мой бъдещи читателю... Зова се монах Левре- в този момент кихна върху листа и размаза последната буква. Поядоса се на себе си, но си пое дълбоко въздух, може би усмирен от Бога, и продължи- Искам да Ви разкажа в тия летописи аз за едно момче... Та...

За това момче числото седем се оказа съдбовно и взе огромен превес в последвалите събития- сякаш бе орисан на него... Нека се върнем десетина години преди началото на този век...

„ Малкият Каунъ Изъ* - така обичаше да го нарича баща му, беше много буйно дете. Силният характер не можеше да се скрие в дрехите му. А и умът му беше изключително остър. Него никой не можеше да излъже. Много обичаше- когато баща му позволи разбира се- да сяда редом с него и военачалниците или знатните гости, които често посещаваха кханската шатра. Из беше много схватлив и ловък. Едва на тринайсет- по бойни умения надминаваше учителите си, а в тактиките и логическите загадки беше ненадминат. А и как обичаше да чете- езиците му вървяха и когато бе възможно, се криеше от всеки и всичко, за да обели два-три листа на някоя книга. Вътрешно знаеше, че трябва първо да се докаже на себе си, а после и на останалите, знаеше че тоя именик където везат се кханските владетели иска нещо от него- сякаш да докаже кръвта си, да докаже, че принадлежи на рода си. Кханът му се възхищаваше тайно- все пак да не вземе да навири из от рано нос. И макар и втори син да беше, ала първият и се спомина, Из щеше съвсем скоро да хване юздите на новосъздалата се държава. Една вечер баща му го повика в юртата. Обстановката предполагаше сериозен... мъжки разговор.

   - Из, сине мой- не първи в изгревите на слънцето на Тангра, но най-силен в неговите и моите очи... Каква съдба би отредил с волята си и с тази на Небесния разбира се, на своя народ?

   - Стабилност, кхане, сигурност трябва да има тоя народ. А той велик е. Ти обедини племената, аз ще обединя сърцата им, ако ми позволиш. Татко- хвана го за рамото- знаеш ли колко много аз зная от теб и как тъй никак нищо за тоя свят огромен? Нашият вечен враг дебне и озърта се, чака дяволито да се присегне насам. Ще дойде време, те сами помощ ще да поискат и ако волята на народа ни отреди- няма да им бъде отказана, ала нож в гърба понечат ли да забият, знай ще скрия слънцето им и земята черна ще остане!

   - Запомни сине- озъртай се на вси страни и пази гърба си в кръг. Загърбиш ли страна- знай изненадата от там ще да дойде. Не го прави Из- гледай в кръг дори и зад себе си, знам как звучи, но не разчитай само на разлятата по камъка кучешка кръв. Една древна заплаха тлее в далечния изток. От поглед недей я изпуска. А тая държава веч граници има, ако можеш- разшири ги, ала помисли по-напред ще ги укрепиш ли, ще ги удържиш ли?... В сянката на Анишър* не се оглеждай, а излизай само на Сон*!

   И така в година седемстотна, малкият Из стана новият кхан на тая държава... Имаше той много добър приятел и сигурен довереник. Зовеше се Кхе Юнта*. Съветите си даваше, когато на Из му трябваха идеи.

   Дали съдбата пожела да има пръст в това не е ясно, ала думите на Изъ се сбъднаха няколко години по-късно. Сваленият Византийски владетел поиска неговата помощ. В едно от тайните писма, които си разменяха кога той избяга от там дето хвърлили го бяха, чийто кореспондент бе именно Кхе, източноримлянинът написа:

   „Ти си силен кхане и аз те тебе много ценя. Аз искам твоята помощ и знай- моля за нея. Успея ли да върна короната и властта си, ще те направя равен на мене и със злато ще отрупам земите ти и повече да те закачам тебе и народът ти няма...“

   „Византиецо, помощ ще получиш. Злато аз неща. Само клетвата дано си запомниш!“

   Сражението никак не беше леко. Та то кое въобще е? И така в седемстотин и петата година, византиецът върна властта си, заедно със силния гръб на Изъ. Застана той на площада, редом до него и зареди на гръцки:

   - Хора, тоя човек тук дето е до мене, ме спаси. Аз дал съм нему дума и ще да я спазя. Златно парче земя съм му отредил. Името му по света ще разнеса! Кхане Изъ- обърна се към него- Положи щита на земята и забий копието си в него!

   - Той не ще се пробие, владетелю, нивга! Но улей има направен прав да застане и в капан да се превърне! Ето, поднасям ти го сега!- с изключително хладнокръвие отговори Изъ.

   - Донесете делвите!- заповяда византиецът. И те дойдоха- Сипвайте златото докато скрие из най-отгоре копието.

   - Казах ти- не ща аз злато!

   - Но аз искам да ти го дам! И дрехите донесете!- домъкна се цял сандък със златен обков и той го отвори- Символ е червеният цвят на имперската власт. Твоята сила, могъщество и смелост, по-червен те правят и от тоя ален кашмир с който теб сега ще покрия. Но приеми ги- Императорска хламида и кесарска корона! Нека пребъде твоето царуване кхане български и кесарски властоносителю!

   Изъ се върна в земите си. Голяма част от златото раздаде на народа. С другата построи нови съоражения и всичко от което имаше нужда тая държава. Ала това което най-забележимо съгради, бе там на скалата, близо до Преслав. Сякаш знаеше колко и с тая земя народът ще бъде свързан с годините напред във времето- конник гордо изправен, символ държавен, символ български и тайно укритие- криеше пещерите зад себе си... Изминаха едва три години:

   - Кхане, Изъ!- разтревожено започна, влизайки в юртата.

   - По-кротко, Кхе! Какво има?

   - Византиецът, Из, към тебе посяга!- ония който преди няма измалко, ти възкачи Ювиги!- Из сви ръце в юмруци и стана.

   - Клетвата си значи е забравил. Нека да му я припомним, Юнта! Донеси ми карта на морето около нас! Тая вечер при мене оставаш! И с помощта на Небесния, ще намерим изхода от тая работа!

   - Тъй да бъде, Изъ- идвам след малко!- единствен този човек имаше позволението му да се обръща към него без споменаване на титла.

   Избра си Из Анхиалските скали- там му харесваше как се разбива морето и теснините, през които минаваше. Такава атака организира, такава засада направи на византийския подлец, че в тази седемстотин и осмата година, това велико сражение, остави на Византия белегът от шамара, изпросен от предателя... за дълго... много дълго време.

   - Византиецо!- започна тихо кханът- Какво се случи? Паметта ли ти изневерява, или моята проверяваш? Клетва даде, клетва зачеркна- себе си ли излъга, тях ли, или пък мен? Или се взе за голям повече от нужното и забрави кой гръб ти даде само преди няколко лета?

   - Моля те, кхане, пощади живота ми!

   - Сега за него се молиш. И какво излиза- за себе си молел си се и тогава, тогава когато обеща и хвърли ми парче земя. Аз поисках ли нещо в замяна?

   - Не, кхане, не си!- още по-нисък от тревата отговори предателят- Какво заслужаваш, според теб?

   - Смърт вероятно, Ювиги!

   - Може би... Но не аз ще ти я дам!- Из извади меча от ножника, византиецът изтръпна. Вдигна го високо, за да го бележи Тангра с лъча си и понесе го право надолу. Носът гръцки падна- Тъй повече ти няма да го вириш! Нито на твоята земя, нито на моята. Хората твои да решат какво ще те правят, но ти да управляваш повече няма! Нос навири и народът те отсвири!

   На кхана му се беше родил син. Докато беше невръстен все още, Из обичаше да го взима извън покоите си и го водеше на едно място тайнствено, което никой не знаеше и никой нивга не узна. Там вадеше една книга- поопърпана, поизядена от времето. От края ѝ висеше златен синджир, а от него... разпятие. Четеше и препрочиташе я той. И само синът му бе свидетел на това, и само докато малки годините му бяха на паметта. След това остана шепота...

   Настана десетилетие на мирно време, можеше да се каже. Не че той се примири. Настъпваше гръцките си „приятели“, докато в седемстотин и шеснадестата година не достигна Константинопол... отново. Но до това време...

   Нощта бе положила пелената си. Само сърпът на Луната осветяваше някоя и друга пътека. Юнта вече поредна нощ го следеше. Явно беше пратен да разузнава. Ама какъвто и да беше... от тая земя не беше. Сърпът на Луната, бе и сърпът връз главата му. Казал бе на Изъ за него, той го накара да го следи... И в момент най-удобен го залови:

   - Кой си ти?- попита кханът.

   - Не разбирам!- на език непознат отговори пленникът.

   - Какво правиш тука?- мълчание- Гледаш и предаваш на Маслама* ли?- тук треперещият без изход доносник реагира на името, но още по-изумителното бе, когато Изъ продума на неговият език. Ония се облещи, Юнта също- На къде сте се запътили, към коя земя окото сте си хвърлили?

   - Към вашата!- сякаш изведнъж възвърнал увереността си, отговори подмолецът.

   - Тъй да бъде! Ти от тая ... Нашата ще гледаш и ще се гневиш!

   - Той е по-силен от тебе. Срещу сто хиляди от него и кораби повече от две хиляди... нищо не можеш да направиш!

   - Не мога ли? Така ли мислиш друговерецо?

   - Сигурен съм!- и се изплю на земята.

   - Ами ако засвисти мандрагория* в ушите ти, или в лице те догони джин*?

   - От де знаеш ти за тях, невернико?- затрепери като лист пленникът, сякаш видял призрак.

   - Ооо... ще имаме какво да си говорим с тебе... тъй да знаеш...

   - Изъ кхан и него бе научил- азиатският ориенталски от изток, за по-кратко арабски. А противникът настъпваше с все сила. И през лятото на седемстотин и седемнайста година, нововъзкачилият се император Лъв трети Исавър, получи първият си голям шамар. На Константинопол бе нанесен съкруштелен удар. И бе обсаден... Тогава помощ бе поискана отново...

   - Кхе Юнта, рагледай картата!- каза Изъ- Кажи ми какво виждаш!

   - Ювиги- за първи път с разтреперан глас отвърна той- Имаме ли шанс?

   - Шанс за какво?

   - Да се спасим!

   - Да се спасим?!- учуден остана кханът- Не, Юнта, не само шанс, ами и ще го направим, защото нашествието им спира тук, до нас! И в бяг ще го обърнем даже! Струва ти се виждам, че думите ми сякаш невъзможни дела са, ала повярвай- ние ще да бъдем отпора на тия що дръзнаха тая земя да овършеят. Много са- да, силни са- да, но ще ги победим!

   - Но как?

   - Вярата им Кхе, е силна, ала суеверната им душа още повече!

   - Не разбирам, Ювиги! Ами корабите?

   - Там Лъв ще ги изненада първом.

   - Сам ще успее ли?

   - Кой е казал, че е сам? Разменихме си думите- и той, и гърците, и другите- те знаят веч какво да правят, по вода- те ще се разправят с тях!

   - Все още не разбирам, Изъ?!

   - Египетски моряци с южна кръв, ала християнска вяра- те помогнаха на Лъв, казаха каквото трябва и сега с него ще се бият! Но... Разкажи ми първо за конете им!

   - Добре, легенди много, ноо... Техните казват са най-силните „Бог придал на южния пустинен вятър друга форма- същество, което „лети без крила““- така разказват. Блясъкът на здравата му кожа отразява Слънцето, а гордата му висока осанка, била достойна само за велики воини.

   - И така да е... колко наброяват нашите Ексмур*?

   - Около пет хиляди Изъ.

   - Идеално. Има ли тука в тия нашите гори дърво тъй здраво и също тъй гъвкаво, което да направи стрелите ни бързи?

   - Но няма да са много точни на дълго разстояние.

   - Не е и нужно. А трябва и нещо, нещо специално, което да сложим в оперението им в края, което да наподобява онзи специфичен звук, нещо което да мъждри... като него... тук кханът погледна дяволито. И накрая Пушещото дърво*. И мечовете- нашите са твърде дълги за близък бой. Иди при ковачите. Някога баща ми казваше гърба си в кръг да пазя. Тъй ще им кажеш и ти на тях- къс извит и гъвкав, многоръбест ала гладък в края- да се извърта навсякъде без проблем, заедно с конника си!- Юнта тръгна, а на излизане:

   - Кхане, за перата не зная, но Дрян имаме!- Изъ се усмихна...

   И така в една гореща августовска нощ и липсата на Луна, Изъ подреди славянската пехота. Ризницата само от кожа, лека и подвижна, но и също толкова лесно пробиваема, изглеждаше необяснимо, дори глуповато опълчение.

   - Воини на тази нова държава, воини на тази единна кръв... Тази нощ сърпът в дъга ще се обърне и ще забие рогата си в земята. А ние ще избегнем излишна кръв пролята!...

   Малобройната две хилядна войска настъпи в нощта. Ала не тихо, безмълвно и кротко, а лице в лице срещу тридесет хилядния враг с многохилядна флота зад гърба си. Арабският водач бе извикан незабавно. Не можеше да повярва на дързостта на друговереца.

   - Кой е той? Кой се осмелява да се опълчи на мене?

   - Кханъ Изъ, Султане!

   - С тая смешна войска, яхнала... Но какво е това? Коне ли са? Или пък кучета?... Че какво може неверникът да ми стори?

   - Две срещу трийсет хиляди... нищо Султане!

   - Тогава нека видим как ще пролеят кръвта си!

   Българите препускаха смело напред. Арабските жребци на врага ги връхлитаха. Тътенът в земята предизвика земетръс. Една шепа, срещу петнадесет пъти по-голяма войска- какво си мислеха, какво си въобразяваше той? И точно тогава те засвистяха- къси летящи със звучни пера. Врагът се разкрещя в уплах. От къде у тях? Как? Какво? Това бяха свистенията на мандрагориите, зловещият им шепот предвещаващ смърт. И докато усетят какъв е този дъжд от стрели, тъй зъл, свиреп и страшен, пехотата с малките ниски кончета, на които се присмяха се вряза и мина под жребците големци. А малките- ООО, как ритаха и хапеха, как се биеха наравно с водачите си. Какви бяха тези хора? Никой никога не се е сражавал така до сега. Арабите тъй силни и уверени, покорили много земи преди тая, сега се страхуваха. Кой беше техният водач, тъй дързък и смел? А остриетата български бяха погромната изненада- къси, извити, многоръбести, а с помощта на леките ризници, конниците се премятаха като дим с проблясъка на късите си ножове. Паника настана сред арабските нашественици, дошли като готови победители. Тази нощ те бяха сразени, а малобройният остатък, обърнат в бяг. А почти всички конници на гърбовете на малките кончета останаха на мястото си. Малък брой коне останаха без ездачите си... жертви почти нямаше от страна на кханския водач.

   - Кой е той?- изкрещя този път Султанът от кулата и май в гласът му се долавяше страх- Кажете ми! Подгответе и останалите, бързо. Искам сто хиляди срещу неверника, искам да ги изколите! Без главата му, не се връщайте!- дори пяна излизаше от гневната му уста.

   - Султане... Корабите... Потопиха ги... Докато ние с тия се занимаваме, гръцкият огън порази ги!- Султанът не знаеше какво да прави, паника в ума му настана...

   И така- сто хилядна войска настъпи подир кханските конници. А те с нищо не показаха страх. Напротив- дори не ускориха в бяг, а ги накараха просто да ги последват... докато стигнат теснината, а там... Поредната изненада- Тридесет хилядната тежка конница на Изъ ги чакаше в засада- не онези малки хапещи кончета от преди малко, а високите прабългарски коне с буйна опашка и бойци с тежко въоръжение отгоре им. Битката беше епична и няма думи достатъчно силни, за да я опишат, ала стоте хиляди на Султана останаха там... надхитрени и победени...

   Ала Изъ знаеше, че това не е всичко. Спряха ги- сега да, и усмириха устрема им. Принуди ги да съградят стена от двете си страни- от към гръцка и от към българска, като сами не осъзнаваха, че така ще се вкарат в капана. Земята, на която бяха- много дарове имаше- дивеч и всякакъв плод, а каква вода само извираше в краката им- златна земя искаха да присвоят. Съградиха стената и сами срязаха пътя си към всичко това. А Изъ бе казал: „Всеки, който дръзне да излезе, да бъде посичан!“ Понякога им позволяваха да стигнат и до гората, а какво се случваше там? Тогава нощта заиграваше с умовете им. Тогава излизаха джиновете „ от огън и пушек без жарава, закрит и покрит със завеса“- той ги чакаше, той ги погубваше там!... Дърветата караше да димят.

   Идеше зима. А каква зима само дойде- снегове и виелици ден подир ден и така сто на брой. Земята се скова от студ. Такава зима, дълга зима- българите виждали бяха, ала арабите не, много от тях измряха, за нея не бяха подготвени никак добре. Тия топли земи на изток такива студове и бели пелени, които за тях спуснаха черни завеси... не бяха предполагали...

   Помощ поиска султана- още войска „Нямаме такава султане, взе я всичката!- Тогава кораби ми дайте!- И тях ги няма, султане, взе ги всичките и помощ няма от къде да ти дойде!- Той ме победи!

    Пролетта се показа, а с нея и белите знамена. Няколко кораба набързо сковани ги чакаха на брега. И тогава Изъ ги накара отново да побягнат. Поведе войската си срещу тях. Те изпаднали в паника се тъпчеха и трепеха сами по между си, а корабите толкова тежки станаха, че кога из вътре в морето влязоха, потънаха почти всичките... Ала сред изпотъпканите, бе и неговият първороден... На тая земя, дето чуждите бягаха, погина и синът на кхана... Защото всичко казват цена си има и тая цена съдбата си я взима.

   Тая земя защитена остана... и свободна... И по стар гръцки обичай, Изъ отново бе помолен от узурпатора за помощ- да му помогне да свали Лъв. Изъ се отзова,може би опиянен от успеха и отново стигна портите на Константинопол, но кога видя, че народът гръцки не ще изменника, Изъ сам се отегли. На писмата на Лъв-а клетва даде, че ще предпочета мира, пред изтощенията и грозотата на войната.“

   - Е, читателю, велик бе тоя човек, велик и ще си остане. Роден в дневното Слънце на Сон, в година седемстотна възкачи се. Седем пъти Византия пребори, в година седма изтокът събори! А какво после с него стана, никой не знае със сигурност! Ама стига толкоз за тая вечер, отеглям се аз за дълга дрямка. Петнадесета августовска вечер- и на тоя ден тогава в оная седемстотин и седемнайстата година, флотилията арабска бе потопена... точно една година след нашествието си. Датата... 15... Август... Християнска закрила ли има?...“

   Монахът стана. Изглеждаше здрав мъж, необикновено за сана и чинството си към Бога. Широки плещи имаше. Възраст преклонна тогава- петдесет и петата минаваше. Здрав беше, много здрав и начетен. Отпусна глава в кухата каменна дупка в стената и заспа. Ръката се изсухли напред, а на единият пръст си личеше следата... Пръстен е имало там, пръстен царски, символ на власт и тук интересна остава тая част...

   На сутринта един от братята по расо разбра какво е станало и извика игумена. Леврет си беше отишъл от тоя свят с взор към свободната морска шир извърнат... А толкова почит съдържателят на малкия манастир край Одесос имаше към него, че веднага извести и Папата, и Вселенския Патриарх. Монахът непознат и безизвестен бе канонизиран за светец и от Източното, и от Западното Християнство... И от православни, и от католици... Такава почит отдаде света нему... Кой беше той?

   Годините щяха да проговорят. Вековете щяха да замълчат. Защото шестотин и петдесет лета по-късно, тя щеше да плати прескъпо. Тая новата земя, новата малка държава, показала се толкова отдавна на картата на света и е имало защо- колко много му е показала всъщност- тая малката, голяма България? Ала щеше тая земя да разбере, че парчетата скъсана хартия, са просто парчета- отделени, забравени и погубени в себе си. А целият лист... И вода с речна сила нямаше да го скъса. Но кръвта на седмицата я нямаше. Тя си бе отишла когато онези същите, многобройните побягнаха, ала с тях погина първородният и единствен...

   Замислете се- какво би станало, ако седмицата беше жива... някак си? Ами ако някъде там... в някой... тя все още живее?...

Леврет- Тервел- игра с буквите от страна на автора.

Каунъ Изъ- Огнен водач /Каунъ- юзда, конник, водач; Изъ- огнен, блестящ- от прабългарските титли/- името, което избрах за главния герой на този разказ.

Анишър- Юпитер или Четвъртък от символът на Прабългарското седем лъчево слънце.

Сон- Слънце или Неделя от символът на Прабългарското седем лъчево слънце.

Кхе Юнта- Кхе- Меркурий или Сряда от символът на Прабългарското седем лъчево слънце. Юнта- художествена добавка от автора, както и самият герой.

Хламида- червена наметка, символ на имперската власт и Кесар- титла, прецедент в историята, дадена като признание на Тервел от византийският император Юстиниян II Риноотмет- Носоотрязаният.

Маслама- водачът на арабското нашествие

Мандрагория (Мандрагора)- Не твърдя, че името е точно- Освен кореноплодно растения с корен, наподобяващ женска фигура, който фосфоресцира (свети), в Ислямската митология е зло същество, което предвещава голямо нещастие.

Джин- същество в Ислямската митология, родено от огън без пушек и жарава

Ексмур- порода древни коне-понита

Пушещо дърво- Смрадлика, Дрян и Мъждрян (вид дърво с красиви цветове)- художествена добавка в разказа

Тривелий Теоктист- според Паисий Хилендарски в своята „История славянобългарская“ и много съвременни историци, именно този светец е самият Тервел. За годината на смърт на кхана се счита 721г., но според други източници може би това е 728г. Вероятно е бил покръстен. История- кой ли знае какво наистина се е случило?