Слънцето беше в своя заник. Вече докосваше с целувка морето и отдаваше чест на острите скали със своя поклон. Освободи път на Луната, но сякаш остана скришом да се увери, че морската пътека ще остане огряна. А залезът на Слънцето и изгревът на Луната над водата, запалваха царска корона, а морският бриз караше камъните ѝ да заблестят.
Там, в далечното седемстотин двадесет и някое си лято, някъде покрай Одесос, в един малък манастир живееха няколко монаси. Единият от тях, явно по-буден от останалите, видно по-начетен знаейки няколко езика, обичаше да се оттегля вечер в покоите си и да описва преживяни събития. И така в една от тези августовски вечери, той положи листите върху каменната маса, взе мастилницата и започна да нанизва с перото:
- Първом себе си да представя мой бъдещи читателю... Зова се монах Левре- в този момент кихна върху листа и размаза последната буква. Поядоса се на себе си, но си пое дълбоко въздух, може би усмирен от Бога, и продължи- Искам да Ви разкажа в тия летопис ...