Скъпо дневниче,...

Аз съм старият дневник, с избелели от времето корици. Дъждовете са размили буквите и ветрове са разкъсали страниците. По спомени, ще разкажа за себе си. Захвърлен в крайпътна канавка, в студена есенна вечер, окайвам себе си! Спомням си за белите страници. Със златни букви, върху абаносовочерни корици беше написано, непретенциозно: Diary (Дневник). Майната им на хората! С мастило опетниха безмълвието ми. Подхвърляха ме - от ръка на ръка, от история на друга. С колко клишета надраскаха страниците ми, Господи!
Спомням си първия път, когато написаха: ,,Скъпо дневниче,...". Не помня името ѝ, но помня колко тъжна беше. Плачех с Нея, когато се спасяваше в самотните мътни води. Колко самотна беше, но бягаше, ако някой ѝ подадеше ръка. Защо ли? Не знам! Питам се и до днес за това. Не писа дълго за себе си, за да науча историята ѝ. Изучаваше празните страници. Най-често вечер, капнала от умора, ме разлистваше и с любопитство прокарваше пръсти по белите като пролетен цвят листи. Дори се усмихваше. Рядко, но го правеше. Не знаете какво щастие беше! Понякога намираше прегънато ъгълче или фабрично петно. Колко страдаше само. Май ме обичаше?... Но не по онзи познатия начин, със срок на годност. Не! Обичаше ме истински. Но случи се... Една вечер, просто ме погледна тъжно и ми каза ,,Не сега, моля те. Искам да бъда сама..." В тягостни води на забрава искаше да плува. Стоях мълчаливо на нощното ѝ шкафче и чаках... Стоях и чаках, но тя така и не разгърна страниците ми тази вечер. Отвори прозореца и вдиша дълбоко студения въздух. Погледна ме и сякаш се сбогуваше. Остави ме на перваза до бегонията, облече нощницата си, изпи няколко приспивателни и просто си легна. Без да каже и дума. Тогава за пръв път бях подхвърлен. Изви се буря, не знам дъжд или сълзите ми бяха това, което попиваше в мен. Унесох се в мисли...
- Мамо, мамо! Виж какво намерих! Мога ли да го задържа?! Мога ли, мога ли, мога ли?- чух писклив, като на сойка глас. Усещах топлината от ръката му, а бях подгизнал. Опитах се да се усмихна, но още си спомнях за нея. Ако знаех, че това ще е единствената ми любов, никога нямаше да се прекатуря от перваза в калната локва отдолу.
- Мога ли, мога ли, мога ли? - разнесе се отново пискливият глас на детето.
- Хвърли този стар боклук! За какво ти е? - попита го майка му.
- Да рисувам в него! - отвърна пораженчески.
Остави ме на слънце следващия ден. Как съм стигнал дотук, не помня. Някои от страниците ми ги нямаше. Едва дочакал да изсъхна, ме грабна. Взе няколко цветни молива и започна да драска по мен. Рисуваше слънца, цветя, пейзажи... но най-често хора. Усмихнати! Беше малък, на около 7 години, рисуваше усмивките на хората, от ухо до ухо, сякаш са от цирка. Къде е видял тези неща?! - питах се в мислите. Навсякъде, където погледнех, виждах само студен бетон и пушеци от промишлени комини. Някъде в покрайнините на града живееха. По-късно разбрах, че мечтае. Почти не виждах майка му, постоянно работеше. А когато я виждах, направо ми се гадеше. Постоянно угрижена, в работни дрехи, малка жена. Глупачка! Не виждаш ли, че той има нужда от теб?! Не виждаш ли, че има нужда да чуе ,,Обичам те!"? Остави грижите, захвърли ги в най-тъмния ъгъл на килера и му дай майчината си обич, по дяволите! Но не! Тя постоянно работеше, а той само мечтаеше за усмихнатите хора и пейзажите. Веднъж ме взе, взе и няколко молива и тръгна нанякъде. Заинтригува ме! Признавам си, започвах да го харесвам, мечтаех с него. Вървя дълго, далече от неприветливите кътчета на мястото, където живееха. Седна близо до едно от богаташките училища. Близо, но на разстояние, за да не го забележат. Срамуваше се. Някой беше писал за Гаврош. ,,Нима и ти си видял мечтателя?!" - с ирония помислих си.
Отвори нова страница и с концентрирани движения започна новия си шедьовър. Не бяха познатите рисунки на цветя и циркови артисти, не! Рисуваше себе си. Дори не можах да го позная. Нарисува си синя жилетка, нали това беше любимият му цвят. Отдолу се показваше яката на карирана риза. Панталоните си избра от най-големия магазин. Започна да рисува сградите. Сега разбрах защо бяхме тук. Искаше му се и той да е като тях, като богаташките разглезени деца, да има всичко.
- Какво правиш тук?! Марш към вкъщи! - извика майка му някак наставнически, но долових загрижеността в гласа ѝ.
Скочи и тръгна, а мен забрави. Забрави и да си нарисува обувки. Все още беше босоногия малък бедняк. А сградите стояха недовършени. Останах и аз, влюбен в мечтите на малкия ми художник.
Вече се здрачаваше, когато на пейката до мен се настани удобно, с чанта през рамо бъдещият ми притежател. Или поне на това се надявах! Не исках да остана бездомен. Беше високо за килограмите си момче. Какво го щадя?! Беше си скелет! Но пък изглеждаше добре. Тесни джинси и сива тениска. Увил небрежно шал около врата си. Още го помня този! Нещастник изглеждаше, като всеки човек. Обърна се и погледите ни се срещнаха. Дори малко се засрамих, как го зяпах? Очите му - стъклено сини, почти сиви, контрастираха до черния шал. Лицето му беше бяло, почти колкото белите страници, когато бяха нови. Изпод ъгълчето на каскета му се подаваше рус кичур. Попивах всеки детайл, та нали това е новия ми любовник? Надявам се... Разгърна ме и видя рисунките. Усмихна се тъжно, почти драматично. Какво ли си мислеше? Дали ме искаше? Ще съм му достатъчен ли? Тези въпроси дразнеха листите ми, подобно острите моливи на моя художник. Прибра ме грижливо в чантата си. Какъв безпорядък само! Телефони, тефтери, бележки... И няколко крема. Предполагах го, но не бях сигурен. Сега вече ми стана ясно. Беше мъж, но не точно мъж. Изглеждаше като такъв и не съвсем. Какво се е случило, къде е ходил, не знам! Но късно вечерта ме извади. Разгледа отново шедьоврите. Трескаво зарови из чантатата, накрая я обърна в средата на масата. Извади химикалка, която не беше точно такава. Реши и той да си пробва късмета със мен. Всяка написана дума гъделичкаше. На поет ли се правеше? И от всички възможни теми, точно за любов ли ще пише? Защо ли нямам уста, за да ти разкажа за нея?! Познавам я от близо, нещастницата!
Как я оплюваше само! Любовта ни беше като от пръв поглед! Хайде, надраскай ме целия! Нали за това съм тук? Колко ли жалък можеш да бъдеш, щом вярваш още в нея? Колко ли наивен може да си, за да ù се надяваш? Невежа! Не писа много, спомням си само:
,,Навиците ще си върна.
И преди теб съм живял."
Дори ми стана смешно! Някой пак те е разочаровал до безумие! Говори ми!... Останах отгърнат, сред купчината боклуци на масата, а кралят на драмата излезе. Не мигнах от мисли. За моята първа любов, за малкия ми мечтател, сега и за този. Бях забравил за себе си - помнех ги тях, все едно го бяха заслужили! Един ме отхвърлил, друг ме забравил... Лесно беше с мен, но те не разбираха! Търсеха любов, търсеха приключения, тук-там се напиваха. Но заспиваха всяка вечер сами - преносно, буквално, на кой му пука?! А аз ги чаках като любовник. Като платена компания със записан час. И какво получих в замяна? Надраскани страници и... ами няма друго!
Събуди се, най-после. Направи си нес, изпуши цигара, дори отговори на няколко имейла, но за мен не се сети! Задник! Не виждаш ли, че искам още? Излезе... Е, поне имах цял ден, за да мисля за себе си. Но как да мисля за нещо друго, когато единственото, което насадихте в мен са воплите ви? Прибра се късно, но не изглеждаше уморен, дори напротив. Изкъпа се и се облече толкова бляскаво, че да му завиди човек. Събра набързо боклуците от масата, взе ме и мен и излезе. От подскачането на чантата, предполагам е вървял. Чу се запален двигател и сякаш усетих как кракът му настъпи газта. Пътувахме двамата, без да знам накъде. Най-накрая да спре, вече ми призляваше! Отвори чантата и ме взе. Какво щастие! Пак съм ти нужен! Зарадвах се като малко дете. Отвори на последната страница и написа:
,,Няма да вярвам в нея, ще вярвам в живота." И ме захвърли! Проклет да съм, че се надявах! Проклет да съм, че поисках да съм повече от дневник! Чух само как запали колата и тръгна.
А аз стоя в канавката и разказвам за себе си и тях - все едно го бяха заслужили. Първата ми любов и беше с мен и не беше. Вместо да разкаже за себе си, изучаваше празните страници. Не пускаше никой до себе си. Художникът - проклетото бедняче дори ме забрави, а аз го харесвах. Какво ли е станало с него? На кой му пука - нали има къде да се прибере? А! Този ли? Него го мразя. Използва ме като бележка за тези след него и ме захвърли. Колко малки хора с тъжни сърца имаше! Чак ми е жал. Аз ли? Аз вече нямам стойност! Стар дневник с избелели корици. С пожълтели, надраскани страници и няколко жалки истории.