За първи път, за ПЪРВИ път в живота си усещам, че не ми пука за хорското мнение.
Напълно съм сериозна.
Огледалото и аз срещу него. И:
Welcome to the planet.
Welcome to existance.
Everybody's watching you now.
What happens next?
i d a r e y o u t o m o v e .
Предизвиквам те, сърце. Ето я вратата, ето го ключът, аз просто ще се дръпна и ще чакам да те видя какво ще направиш. Не, не знам какво има отвъд вратата. Мисля, че виждам нещо, но няма да ти кажа какво е. Не, наистина няма да ти кажа. Ще трябва да рискуваш.
Какво следва, сърце?
Ще се върнеш ли в удобната закърняла капсула на привиден непукизъм? Ще оставиш ли очите ти да залепнат от нежелание да прогледнеш? Ще се свиеш ли подобно на изгнил и мухлясал плод в гърдите ми, защото никога не си имало възможността (смелостта?) да биеш?
Да биеш, но толкова бързо, че кръвта да лети през вените ти. Толкова силно, че да се задъхваш и да болиш от усилието. Толкова усърдно, че да чувам в следобедната тишина как се мъчиш да не спреш, да удариш още веднъж, да изпиташ отнова тази сладка агония, която ти подсказва че си жив !!!, че все още имаш сили да вървиш напред, да се бориш, да не спираш.
Какво следва, сърце???
Знам, че вече знаеш. Знам, че вече ти е все тая. Знам, че знаеш какво има отвъд вратата.
Какво следва?...
Най-глупавото число на света е 183,95, сърце. НАЙ-глупавото число на света. Ако можех, бих го изтрила, ако не бях благодарна, че не е 300 ПРИМЕРНО и, ако не знаех, че, изтрия ли го, на негово място ще се настани някое по-голямо. >.>
Искам да ругая много грозно, сърце. Искам да разруша всяка една материя, която ме обгражда, всяка стена, всяко камъче, дърво, стъкло, плат, хартия, пластмаса... Искам да се разкрещя на някого и да го обвиня във всички неща, в който сама се обвинявам. Божичко, какво не бих дала да можех да прехвърля на някого вината!
Искам просто да седна и да плача. Нямам вече сили, сърце.
Обаче хубаво е, че отвори вратата. Сега ни е по-леко и на двете, нали. Май обаче само на нас. Защото от другия край на това, което се простира зад нея - цели 183,95 км, които ще трябва да извървим, стъпка по стъпка, да падаме и пак да ставаме, ВСЕКИ БОЖИ Ш***Н ДЕН - има едно друго сърце, на което - бас държа! на каквото искаш! - хич не му е розово. И през тези две отворени врати става Ш***НО ТЕЧЕНИЕ. А тази настинка, която следва от него, е възможно най-ужасното нещо, което може да ти се случи.
Какво следва, сърце?
Ще вървиш ли напред? Каквото и да става? Обещай ми, че ще го направиш, сърце, моля те. Защото е толкова сладко да вървиш през тези камъни и тръни с кървящи стъпала, да те брули най-режещият вятър, а дланите ти да горят от болка,
НО ДА ВЪРВИШ, да му се не види, ДА ПРОДЪЛЖАВАШ ДА ВЪРВИШ!!!
Това е най-дълбоката вода, в която съм скачала. Най-твърдата стена, която трябва да разбия.
И, ако ме чуваш през нея, бих ти казала - не ми обещавай нищо. Не искам сигурност. Не искам спокойствие. Не искам спокойни нощи и безлични дни. Искам да рискувам, по дяволите, нека да рискуваме. Нека бъде най-силният прилив на адреналин, нека бъде най-тънката нишка, по която някой е вървял НЯКОГА.
Нека да бъде всичко или нищо. Само така се чувствам жива, само това може да ме изправи такава, каквато наистина съм, с целия ми потенциал, с цялата ми сила, с цялата ми любов.
Не искам нищо по-малко. Обичам те.
© Тони Пашова Все права защищены