15.

Не мога да кажа, че започнахме да учим по-добре... Нито, че направихме нещо изключително, пробив в науката... Но старанието ни личеше. А и разбирахме защо учим...

Освен това, усетихме ценността на всеки от нас. Та кой знае дали тази Анка няма да е бъдещата велика откривателна на нови вълни в пространството... Или малките деца на Ангел дърводелеца – Красьо и Ленчето, няма да са бъдещите Аийнщайновци...

Точно тогава, в края на февруари, се случи нещо ужасно...

Цяла зима Трифон си беше траял. Тих, умълчан, само от време на време се озъбваше на Марга...

Една нощ...

Но подред...

Ние с Павлинка бяхме в малката спалня на апартамента ни, семейството на чичо Свилен заемаше голямата. Но обикновено спяхме в хола – имаше печка, можеше да се топлим. На високо бяхме, та чухме ставащото едва, когато загърмяха пушки...

Чичо Свилен пръв изхвърча – наметнал кожух, по анцуг. Спяхме почти облечени – зимата беше студена, а нямахме много дърва за разхищаване. Аз и Димчо изтичахме подире му, той ни блъсна обратно в апартамента и хлопна вратата...

Разбира се, веднага излязохме и се спуснахме по стълбите. Нещо като бръмбар избуча близо до нас и се удари в стената. Разбрахме веднага – куршум...

Долу вече се стреляше здравата. Ехтяха пушки, отсечено пукаше пистолет, по едно време като че се съдра огромна завеса – някой даде автоматичен откос...

На третия етаж ни спряха. Там се бяха събрали петима от нашите. Всички с оръжие в ръка. Отдолу се чуваше пукотевицата и беше ясно, че някой се опитва да влезе във входа. Или дори е влязъл – изстрелите ехтяха твърде силно, за да са отвън. А и ехото в коридора объркваше...

- Кой е долу? – изшептя класният...

- Денчо, Марга и Петко са тая нощ – отговори му докторът, скрил се зад колоната.

- Докторе... – Класният дори изсъска – Докторе, веднага се махай! Бързо! Върви в лечебницата! Не можем да рискуваме, нямаме друг лекар...

Докторът поиска да възрази, после се огледа и тихо се запромъква по стълбите нагоре, прилепвайки се до стената...

- Такаааа... – каза класният – Момчета, вземете пистолети от оръжейната и заемете позиции тук. Не мърдайте! Не тръгвайте никъде, да не се объркаме и избием в тая тъмница...

После се обърна към мъжете:

- Ангеле, време е за асансьора...

След което посегна към отдавна затворената врата и…я отвори...

Просто я отвори. Подпря я с рамо и видяхме, че вътре виси въжена стълба. Идваше някъде отгоре и продължаваше надолу...

Чичо Ангел преметна през рамо автомата, ловко сложи крак на стъпалото и с едно завъртане, безшумно, се озова в шахтата. Слезе надолу, а в това време Димчовият баща се вмъкна вътре. Последен беше чичо Косьо...

Шахтата ги погълна, а класният каза:

- Аз и Васил стреляме, другите се отдръпнете още назад...

Наведе се и през перилата пусна дълъг откос надолу. И чичо Васил стреля, после пак класният...

Стана ми ясно – отвличаха вниманието от слизащите през шахтата...

Хитро беше. Кооперацията имаше една важна артерия – стълбището. Втората – асансьорът стоеше запушена още от катастрофата.

И, докато ние това и онова, класният с още някого е намерил въжена стълба, обезопасил вратите, подсигурил възможност за внезапен излаз в тила на евентуалния враг...

Който ни очакваше по стълбите, но не и зад гърба си...

И отдолу затрещяха автоматите...

Стреляше се непрекъснато. Имах усещането, че това трая много време. После Павлинка ми каза, че се загърмяло изведнъж и за секунди всичко утихнало…

Класният и чичо Васил се смъкнаха надолу – все покрай стената, внимателно вглеждайки се през тъмнината надолу...

Там се появи светлина, после видяхме, че два фенера се разнасят. Чухме и гласът на чичо Ангел:

- Слизайте! И докторът, докторът да дойде... Веднага!

Класният махна на Димчо да доведе доктор Минчев, а на нас посочи да стоим на място. Но нищо не беше в състояние да ни задържи. Спуснахме се след него надолу...

На стълбището лежаха трима мъже – не бяха от нашия дом. Личеше си, че са мъртви, Четвърти беше се проснал на прага пред апартамента със стражата, пети държеше ръката си с другата, а между пръстите му капеше кръв...

Завъртя ми се свят, но се подпрях на перилата и удържах. Видях, че и Росен е пребледнял...

Не влязохме в апартамента. Отгоре дотича докторът, като вятър нахлу вътре – въпреки годините си. После от там изнесоха леля Марга. На ръце я беше взел Петко, а тя висеше. Виждаше се къде я ударил куршумът – нейде под рамото. А сетне...

Сетне изнесоха бай Денчо. Отпуснат, с увиснали ръце... И чичо Свилен... Когото двамина държаха... Мъртъв... Димчо само изхълца. Подпрях го, поведох го нагоре, след тялото на баща му...

На другия ден ги погребвахме. Трима... Оказа се, че баба Тодора – бабата на Мелина, е получила удар. Което, както ни обясни докторът, е можело да се очаква. Четири месеца страх и напрежение в онова мазе, сега нападението... И бабата си отиде...

Изкопахме трите гроба до оградата на парка, под един бор. На стълбището и в двата края на улицата стояха възрастни с оръжие в ръце. Ние се събрахме, класният каза някоя дума, хвърлихме бучки пръст, прибрахме се...

Анка отведе клюмналата Мелина в апартамента, където беше настанен докторът... Аз разбирах, че сега съм излишен и отидох в първия апартамент, при охраната...

Убитите грабители заровихме пак там, в парка. Но далеч от нашите. И в една яма...

Пленникът беше затворен в една от стаичките на стълбището. Българин. Както и тримата убити...

За повече сигурност го омотаха със стар синджир...

На пост бяха останали чичо Косьо и чичо Васил. Пешо също стоеше с баща си, на колана му беше сложен кожен кобур с пистолет...

Гергана – дъщерята на чичо Петко, ни разказа какво се е случило. Тя се разбираше с баща си и майка си, говореше нормално, та служеше като преводач между тях и нас...

Оказа се, че в дъното на всичко е Трифон...

Кога и как е успял да намери бандата, как се е уговорил с тях – остана неизвестно. Но...

Дошъл при охраната, седнал да си приказва с тях... По едно време извадил пистолет и се опитал да стреля в чичо Денчо. Обаче, Марга – която в тоя момент вечеряла, замахнала с консервата и го цапнала право в лицето. Той се извърнал и я улучил в рамото. Чичо Петко стоварил върху мръсника тежкия си юмрук...

В това време отвън се загърмяло. Трифон бил успял някак си да отключи входната врата, че и да измести тежкия шкаф, който я барикадираше нощем...

Започнала стрелбата. Чичо Денчо бил убит почти веднага – от оня, дето паднал на прага. Него чичо Петко застрелял...

А после отгоре се спуснали нашите. Чичо Свилен бил улучен в сами края на престрелката...

Марга се тресеше от треска на четвъртия етаж, трима лежаха в парка...

Животът показваше жестокостта си...

А ние разбрахме, че всичко тепърва започва. Сега бандитите знаеха къде сме, колко сме, как сме въоръжени... И имаха водач, който знаеше прекалено много за нас...

Трифон...

Каин, убил брат си...