Тази рецепта е отпреди тридесет и повече години, но и до ден днешен върши работа. Научих я от един хижар, затова така съм я кръстил. Хижарят не ми даде рецепта, то не съм и искал. Тинтири-минтири, младежки години, всичко е интересно, особено момичетата. Да, ама като няма къде, какво правим? Отиваме в планината, там хижи бол. Още по пътя нещо все не харесваше на изгората ми, Елка. Чернокоса и зеленоока хубавица, мечтата на всички момчета, даже и от горните класове.
Пак, тинтири-минтири... Трябваше да говоря с баща ѝ, за да получим разрешение да отидем на екскурзия. Така беше едно време. Това, че бях на осмото небе от радост, няма да го споменавам, седмото беше далеч под мен...
- Ох, че много вятър духа! - Ауу, виж какво ми стана с токчето! - Ооо, внимавай, къде през тези трънаци ме водиш? И още много ала-бала чух, но се добрахме до хижата. Хижарят - бай Драган, ведър и усмихнат човек, ни посрещна с песничката, която си тананикаше: 
- "...ка не остана-а-а..." - Добре дошли! "и морно чело аз..." - Влизайте, влизайте!
Всички, що бяха нощували при него, познаваха и манджите му, и ароматния чай, с който посрещаше всеки гост. Познавах го и аз, бяхме се срещали вече. Всичко сам си правеше. Енциклопедия е бай Драган, с тухларите е тухлар, с академиците - академик. Посрещна ни с усмивка, настани ни в една стаичка на тавана:
- Тъкмо като за вас. - така каза. След като си отиде, се оказа, че е бил прав. Имаше само едно легло, голямо и здраво. И в този момент се почна: 
- Ама каквооо? - Тук няма ли баня? 
- Има, но е на долния етаж, има даже две, там и тоалетна има. 
- Ама какви са тези глупости? Аз тук няма да остана!
И като се фръцна моето Ели, взе си чантата, защото с раница било селско и хукна навън. 
След една цигара време дойде бай Драган и рече:
- Ами..., твоето момиче се качи на рейса. С какво я разсърди? Защо така, бе момче?
Седях на големия креват и не знаех какво да кажа. Бай Драган обаче знаеше. Освен всичко друго и душеприказчик се оказа.
- Така или иначе скоро ще мръкне, я ела да ми помогнеш, че съм захванал нещо, не бива да го оставям за утре. "По дяво-олите да вървя-я-ят, и аз при мо..." - довършваше песента си той.
Слязох с него долу, влязохме в кухнята а там наистина имаше нещо, което се нуждаеше от помощ, макар да знаех, че той и сам щеше да се справи. В една табла беше наредил парещи парчета сланинка, заедно с кожичката и три-четири буркана отстрани. Стаята ухаеше на сок от кисело зеле, а зеле не се виждаше. Попитах с какво мога да помогна, а той ми посочи едно хаванче и буркан с черен пипер на зърна.
- Разтъркай малко от това и обели този чесън... 
Той извади отнякъде връзка със сухи люти чушки, почисти ги от дръжките и ги накъса надве-натри, след това наряза чесъна на филийки и всичко това сложи в голяма купа. После оваля всяко едно от парчетата, така че да полепнат хубаво подправките и ги нареди в буркан. Така напълни три буркана, сложи капачки, затъкна по една кърпа около капачката, потупа ги като зрели дини и ги прибра в килера.
В купата останаха още, но бай Драган ги наряза в една чинийка, даде ми да обеля глава лук, докато той поразчисти и извади от нищото една голяма кана с вино.
- Я, ела сега да видим какво е станало...
Не чаках втора покана, чукнахме чаши, пийнахме, мезнахме. Сланинката си я биваше.
- Кажи какво стана с твоето момиче? Ама да знаеш, не е много читава...
- Защо, бе бай Драгане? Читава си е, целият квартал я хавали...
- Е-ееех, млад си още, наздраве, пийни си, утре друг акъл ще ти дойде...
На сутринта, за изпроводяк бай Драган ми даде един от бурканите. А в главата ми звучаха думите от песента, с която ни посрещна, както и тези от края на песента...