След бурята

      Дъждът бе валял три дни без спиране. Земята го поемаше жадно, като че се опитваше да измие не само праха, а и мълчанието, което бе полегнало върху селото. Вятърът свистеше край керемидите, разказвайки на всеки, който искаше да чуе, че светът е крехък и нищо не е вечно.

          Мария седеше до прозореца, завита с одеяло, което отдавна миришеше на самота. Къщата й стара, дървена, строена от ръцете на съпруга й преди повече от трийсет години, бе уморена също като нея. Покривът течеше, стените се лющеха, а подът поскърцваше от тъжните стъпки. Нищо не беше същото след онзи декемврийски ден, когато той просто не се прибра. Сърцето му спря в една снежна утрин, без предупреждение, без сбогом. А толкова силно се обичаха двамата. Неразделни още от деца. Мария потъна в скръб, денят и нощта се сливаха подгизнали от горчивите й сълзи. Сякаш черна дупка се отвори пред нея и я засмука към дъното. Съседите носеха храна първите няколко седмици. После – само съжаление и забрава. Така е с болката на другите – привикваш, както  привикваш със старо дърво пред вратата: знаеш , че е там, но спираш да го виждаш.

          Тя остана сама. Ден след ден , в едно безвремие. Нощите и се разливаха в тишина, която режеше. А дните, в безсмислени действия: приготвяне на храна, която не ядеше, палене на печка, която грееше само стените.

          Но бурята промени нещо

На четвъртия ден, когато небето се разтегли и в него се показа синьо като обещание, слънцето огря един ъгъл от стаята й, досега потънал в сянка. Лъчът падна върху стара фотография на етажерката, тя и съпругът й, младите им лица засмени, пръстите им преплетени. Снимката я прободе. Не с тъга, а с копнеж.“ Аз бях жива, аз съм още тук“. Мария стана. С движения като на човек, който се учи да върви отново. Изтри праха от рамката. После отвори прозореца. Мирисът на мокра земя й се стори свещен. Слушаше тишината, но вече не я плашеше. Беше спокойна. Беше нова.

          На другия ден изчисти кухнята. Сложи цветя в старата ваза. После излезе до магазина, поздрави съседа Пешо, който зяпна от изненада. Купи си червен шал“ весел цвят“, каза продавачката. А тя кимна. Не беше готова да се усмихне, но нещо в нея трепна.

С времето започна да поправя къщата. Извика майстори, смени керемидите,  боядиса верандата. Пролетта дойде и тя насади нови цветя в градината. Седеше често под старата ябълка, пиеше чай и слушаше птиците. Вечерите й вече не бяха безкрайно дълги, а сутрините носеха очакване. Бурята не беше разрушила всичко. Тя бе измила старата тъга, открила бе почва за нов живот.

          Минаха години. Градината пред къщата на Мария цъфтеше като картина – рози, латинки, слънчогледи. Всяко цвете бе посадено с мисъл, с памет. С любов.

Вече беше свикнала да се събужда сама, но не се чувстваше самотна. В сърцето й той беше жив, в песента на синигерчето сутрин, в уюта на техния дом. Тя не плачеше вече, когато мислеше за него. Усмихваше се. Понякога при нея идваха млади жени от селото, някои със счупени сърца, други с уморени очи. Сядаха на пейката под ябълката и слушаха. А Мария не говореше с много думи. Самото й присъствие казваше: Животът боли. Но и лекува. Стига да му позволиш. Тя бе разбрала, че щастието не идва с гръм и трясък, а тихо, като сутрешен лъч, като чаша ароматно кафе. Че най- важното  не е да забравиш болката, а да не й позволиш да те погълне.  Че след всяка буря има живот. Понякога  дори по-красив от преди.