Сляпа тишина
Наоколо беше тъй студено, толкова, че ако можех да дишам, дъхът ми щеше да се вижда като фина пара. Но не можех. Тялото ми беше сковано от студ, парализирано от болка. Този свят просто не беше за мен. Детската ми наивност и неестествената ми доброта ме караха да пропадам все по-дълбоко в пропастта, наречена депресия. Цветовете се размиваха, фигурите изчезваха, а аз пропадах все по-надълбоко. Раните в малкото ми тяло станаха прекалено много. Малката треска в сърцето ми се беше превърнала в огромна греда, която стърчеше от гърдите ми. А топлата ми кръв изтичаше бавно, оставяйки ме без сили. Формите губеха очертания, светлината изчезваше, шумовете заглъхваха. Всичко се изпълваше с разочарование. Беше тъмно, студено и глухо. По коридорите на изгубената ми душа не се виждаше никой. Бях съвсем сама, въпреки че бях сред хора, беше тъмно, въпреки че лампите светеха, беше тихо, въпреки че музиката свиреше. Аз, обърканата и изгубената, сякаш съществувах в друга реалност - най-накрая ...