Сляпа тишина

Сляпа тишина

Наоколо беше тъй студено, толкова, че ако можех да дишам, дъхът ми щеше да се вижда като фина пара. Но не можех. Тялото ми беше сковано от студ, парализирано от болка. Този свят просто не беше за мен. Детската ми наивност и неестествената ми доброта ме караха да пропадам все по-дълбоко в пропастта, наречена депресия. Цветовете се размиваха, фигурите изчезваха, а аз пропадах все по-надълбоко. Раните в малкото ми тяло станаха прекалено много. Малката треска в сърцето ми се беше превърнала в огромна греда, която стърчеше от гърдите ми. А топлата ми кръв изтичаше бавно, оставяйки ме без сили. Формите губеха очертания, светлината изчезваше, шумовете заглъхваха. Всичко се изпълваше с разочарование. Беше тъмно, студено и глухо. По коридорите на изгубената ми душа не се виждаше никой. Бях съвсем сама, въпреки че бях сред хора, беше тъмно, въпреки че лампите светеха, беше тихо, въпреки че музиката свиреше. Аз, обърканата и изгубената, сякаш съществувах в друга реалност - най-накрая бях успяла да избягам. Но къде бях попаднала! В центъра на нищото, заобиколена от нищо. Бях избягала от хорската подлост, но докато бях бягала, бях изгубила душата си, очите си, слуха си. И сега стоях там, на края на света и в центъра на нищото, с ослепени от сълзи очи, с глухи от всичките чути лъжи уши. Питах се дали да се върна, или да остана в тази сляпа тишина, където никой не ме нараняваше. Да, никой не ме нараняваше, но все пак болеше. Защо? Не знам, но болеше силно и изгарящо. Исках да се върна, протягах ръце към хората, но те сякаш не ме виждаха и оставаха глухи за виковете ми. Молех ги, умолявах ги да ми помогнат, но те ме подминаваха. Не виждаха нито сълзите ми, нито моето влачещо се по асфалта тяло. Не чуваха стоновете ми. И тогава осъзнах. Намирах се в центъра на нищото, насред сляпата тишина. Силуетите се размиваха, формите губеха очертания. Ръцете ми, протегнати и просещи топлота и любов, оставаха празни. Знаех, че крещя, но дори и самата аз вече не чувах виковете си. Светът си продължаваше, а аз стоях. Протягах ръце, опитвах се да отворя очи, опитвах се да чуя нещо, но напразно. Сляпата тишина беше около мен и вътре в мен. Беше късно да моля за помощ. Всичко се беше изменило. Трябваше да се справя сама. Но слепи бяха очите и глухи бяха ушите ми. Празни бяха ръцете ми, а пропастта изглеждаше бездънна. Колкото повече пропадах, толкова повече забравях. Но знаех, че трябваше да се освободя от всички парещи спомени, за да мога да се върна. Трябваше да забравя болката. Затова, без страх, шеметно летях надолу, забравяйки, за да мога един ден, счупила оковите на миналото, да се родя отново.